законна самозащита и го оправдали. По-късно, когато премахнаха каторгата, той отново бил помилван заради „примерно поведение“.
Сен Мартен дьо Ре беше претъпкан със затворници. Те се деляха на две съвършено различни категории. Между осемстотин и хиляда каторжници и около деветстотин заточеници. За да отидеш на каторга, трябваше да си извършил нещо сериозно или поне да си обвинен в голямо престъпление. Най-леката присъда в Гвиана беше седем години каторга, а най-тежката — доживот. Тези, които бяха получили опрощение на смъртната присъда, автоматически попадаха сред доживотните. При заточениците положението беше друго. След три до седем по-леки присъди човек можеше да бъде заточен. Истина е, че всички тези хора бяха непоправими крадци и стремежът на обществото да се опази от тях е напълно разбираем. И все пак е срамно за един цивилизован народ да използва заточението като присъда. Сред нас имаше крадци на дребно — толкова неумели, че непрекъснато ги залавяха. И те бяха осъдени на заточение — т.е. същото като доживотна присъда. А през цялата си кариера като крадци едва ли бяха откраднали повече от десетина хиляди франка. Тук е една от най-големите безсмислици на френското общество. Един народ няма право нито да си отмъщава на онези, които създават проблеми на обществото, нито да ги изхвърля зад борда така набързо. В по-голямата си част това са хора, които се нуждаят от лечение, а не от подобни безчовечни наказания.
Така изтекоха седемнадесет дни, откак бяхме пристигнали в Сен Мартен дьо Ре. Вече знаехме името на кораба, който ще ни отведе в Гвиана — „Ла Мартиниер“. Той щеше да натовари хиляда осемстотин и седемдесет осъдени. Тази сутрин осемстотин-деветстотин каторжници бяхме събрани в правоъгълния двор на крепостта. От около час стояхме прави, строени в редици по десетима. Най-сетне се отвори една врата и видяхме да се появяват някакви хора, облечени различно от стражарите, с които бяхме привикнали. Носеха добре ушити дрехи с военна кройка в небесносин цвят. Не бяха жандарми, нито войници. Всички имаха по един широк колан с кобур за револвер. Дръжките на револверите се виждаха. Бяха приблизително осемдесет души. Някои от тях имаха нашивки. Всички изглеждаха загорели и бяха на различна възраст — между тридесет и пет и петдесет години. По-възрастните ни се сториха по-симпатични от младите, които се надуваха и си придаваха важен и високомерен вид. До офицерите им стояха директорът на Сен Мартен дьо Ре, един полковник от жандармерията, трима или четирима доктори в колониални униформи и две кюрета в бели раса. Полковникът взе един мегафон и се приготви да говори. Очаквахме да ни кресне „Мирно!“, но нищо подобно. Той извика:
— Слушайте всички внимателно. От този момент нататък минавате под разпореждане на силите на Министерството на правосъдието, представляващи затворническата администрация на Френска Гвиана, чиято столица е град Кайен. Господин комендант Баро, предавам ви тук присъстващите осемстотин и шестнадесет осъдени, фигуриращи в този списък. Проверете дали всички са налице.
Проверката започна веднага: „Този и този — тук; този и този и прочие.“ Това продължи два часа и всички си бяха на мястото. След това видяхме как представителите на двете администрации си размениха подписи върху една малка масичка, донесена специално за случая.
Комендантът Баро, който имаше толкова нашивки, колкото и полковникът от жандармерията, само че златни, а не сребърни, взе на свой ред мегафона:
— Каторжници, отсега нататък това е начинът, по който ще се обръщат към вас: каторжник този и този или каторжник такъв и такъв номер — в зависимост от номера, който ще ви сложат. Отсега нататък вие се намирате под специалното законодателство и ред на каторгата и решенията относно вас ще се взимат, когато това се налага, от вътрешната система за правораздаване. За различни престъпления, извършени на територията на каторгата, автономните вътрешни съдебни органи могат да ви дадат каквато преценят присъда — от затвор до смърт. Наказанията като затвор или изолатор естествено се прилагат в различни учреждения на територията, подчинена на управата. Служебните лица, които виждате пред себе си, се наричат надзиратели. Към тях ще се обръщате с „Господин надзирател“. След като се нахраните, всеки от вас ще получи по един моряшки сак с каторжническите ви дрехи. Всичко необходимо е предвидено — в Гвиана няма да се нуждаете от нищо друго освен от това, което сме ви дали. Утре ще се качите на „Ла Мартиниер“. Ще пътуваме заедно. Нека това, че заминавате, да не ви отчайва. В Гвиана ще се чувствате по-добре, отколкото в изолаторите тук. Разрешава ви се да разговаряте, да играете, да пушите и да пеете. Докато спазвате реда, нямате основание да се боите от телесни наказания. Ще ви посъветвам да изчакате с разчистването на личните си сметки, докато пристигнем в Гвиана. Надявам се, ще разберете нуждата от сурова дисциплина на кораба. Ако между вас има такива, които смятат, че не могат да понесат пътуването по здравословни причини, нека се обадят в лазарета, където военните лекари, придружаващи конвоя, ще ги прегледат. Пожелавам ви добър път.
С това церемонията приключи.
— Е, Дега, какво мислиш?
— Добри ми Папийон, виждаш, че бях прав, като ти казвах, че най-страшната опасност за нас ще бъдат останалите каторжници. Чу ли го като каза: „Изчакайте да стигнем до Гвиана и тогава разчиствайте личните си сметки.“ Това значи много неща. Кой знае какво клане и какви убийства стават там!
— Не се бой, имай ми доверие.
Открих Франсис Бардака и го питам:
— Брат ти още ли е санитар?
— Да, той не е истински престъпник, а е заточен.
— Свържи се с него колкото се може по-бързо и му поискай да ти намери един скалпел. Ако иска пари, ще ми кажеш колко и ще платя, каквото трябва.
Два часа по-късно притежавах скалпел със здрава стоманена дръжка. Единственият му недостатък беше, че се оказа доста големичък, но при всички положения това си беше опасно оръжие. Седнах в средата на двора до клозетите и изпратих да ми доведат Галяни, защото исках да му върна патрона. Но сигурно беше трудно да го открият сред огромната тълпа от осемстотин души, които бяха изпълнили двора. Откак бяхме пристигнали например, никой не беше успял да мерне нито Жюло, нито Гиту, нито Сузини.
Това наше всекидневие имаше своите предимства. Човек живееше, говореше, принадлежеше към едно ново общество — ако то изобщо можеше да се нарече общество. Имаше толкова много неща да си кажем, да чуем, да направим, че не ни оставаше време да се замисляме. Като гледах как миналото избледнява и минава на втори план по отношение на това, което изживяваме в момента, мислех, че щом пристигнем в Гвиана, най-вероятно почти веднага ще забравим кои сме били, как сме попаднали там и кои са били причините да се провалим и че ще заживеем с единствената мисъл — как да избягаме. Оказа се, че съм сгрешил. Защото преди всичко трябваше да се справим с една друга много по-важна задача — да оцелеем. Къде бяха останали ченгетата, заседателите, процесът, съдиите, жена ми, баща ми, приятелите? Да, те всички бяха тук като живи и имаха своето място в сърцето ми, но в треската на заминаването, във възбудата от големия скок в непознатото, от новите приятелства, от разнообразните запознанства те като че ли бяха загубили предишното си значение за мен. Това, разбира се, беше само повърхностно впечатление. Когато пожелаех, можех да отворя онези вратички в съзнанието си, които водеха към всеки от тях, и те отново щяха да застанат пред мен.
Ето го, Галяни се появи. Водеха го, защото въпреки дебелите си цайси той почти не виждаше. Вече изглеждаше съвсем здрав. Приближи се и безмълвно ми стисна ръката. Рекох му:
— Искам да ти върна патрона. Сега си наред, можеш да си го носиш сам. За мен той беше много голяма отговорност по време на пътуването, пък и кой знае дали в Гвиана ще бъдем близо един до друг и дори дали изобщо ще се видим. Така че най-добре е да си го вземеш обратно. — Галяни ме изгледа с нещастен вид. — Хайде да вървим в клозета и да ти го връщам.
— Не, не го ща, дръж го ти, подарявам ти го, твой е.
— Защо, бе?
— Не искам да ме заколят заради този патрон. Предпочитам да живея без парите, отколкото да пукна заради тях. Давам ти ги, защото в крайна сметка няма причина да рискуваш живота си, за да пазиш моите мангизи. Ако рискуваш, поне да си е за твоя полза.
— Шубе те е, Галяни. Да не са те заплашвали вече? Сигурно някой те подозира, че си зареден.
— Така е. Непрекъснато ми се мъкнат по петите трима араби. Аз затова досега не бях идвал да те потърся — за да не разберат, че си имам вземане-даване с теб. Всеки път, когато отивам до клозета, независимо дали денем или нощем, един от тримата идва и застава до мен. Намерих начин да им покажа
