много ясно, че не съм зареден, но въпреки това те не престават да ме следят. Сигурно смятат, че съм дал патрона си на някой друг, без да знаят на кого точно, и ми ходят по стъпките, за да ме пипнат в момента, в който си го взимам обратно.
Погледнах Галяни и видях, че наистина го преследват и са му изкарали акъла. Викам:
— В коя част на двора стоят обикновено?
— Около кухнята и пералнята — казва.
— Добре, стой тука, аз ще се върна. Всъщност не, ела с мен.
Тръгнах заедно с него към арабите. Извадих скалпела от кепето си и го хванах с дясната ръка за дръжката, така че острието да остане скрито в ръкава. И наистина, като пристигнахме на мястото, ги забелязахме. Бяха четирима — трима араби и един корсиканец, който се казваше Джирандо. Веднага схванах номера — нашите хора бяха чупили корсиканеца и той веднага отишъл да изпее работата на арабите. Трябва да е знаел, че Галяни е зет на Паскал Матра и няма начин да е без патрон.
— Здрасти, Мокране, как е, върви ли?
— Върви, Папийон. А при теб как е?
— При мен не върви, мамка му. Идвам да ви кажа, че Галяни ми е приятелче. Ако нещо му се случи, ти първи ще си го отнесеш, Джирандо. И на останалите няма да им се размине. Разбирайте го, както си щете.
Мокране, единият от арабите, се изправи. Беше висок колкото мене — около метър седемдесет и четири и също толкова як. Атаката ми го беше засегнала и той тъкмо понечи да ме нападне, когато аз бързо извадих чистак новия скалпел и му рекох:
— Да не си мръднал, че те убивам като псе.
Той се сепна, че ме вижда въоръжен въпреки непрекъснатите проверки; моето държание и дължината на оръжието също го стреснаха и той каза:
— Станах, за да обсъдим въпроса, а не да се бием.
Аз знаех, че това не е вярно, но беше в мой интерес да спася авторитета му пред неговите приятели. Оставих му начин да се измъкне от положението:
— Е, хубаво, щом си станал, само за да обсъдим…
— Не знаех, че Галяни ти е приятел. Мислех, че е някой от задръстените, пък и ти трябва да ме разбереш, Папийон, когато си без мангизи, все отнякъде трябва да намериш сухо, за да можеш да духнеш.
— Така е. Ти, Мокране, имаш всички основания да се бориш за живота си. Само тук няма да пипаш. Търси другаде.
Той ми протегна ръка, аз я стиснах: Уф! Измъкнах се, слава богу! Защото, между нас казано, ако бях убил този тип, нямаше да замина на другия ден. Малко късно бях забелязал, че работата става дебела. Галяни се върна с мене. Казах му:
— Не разправяй на никого. Не искам старият Дега да ми чете конско.
Опитах се да убедя Галяни да си вземе патрона, но той пак каза:
— Утре преди тръгване.
На следващия ден обаче така хубаво се беше покрил, че аз се качих на кораба с два патрона.
Тази нощ никой от килията, в която бяхме единадесетима, не продума. Всички повече или по-малко мислехме, че това е последният ни ден на френска земя. Всеки повече или по-малко беше обхванат от мъка, че ще остави завинаги Франция и ще потегли към непозната земя и непознат живот.
Дега мълчеше. Бяхме седнали двамата до решетестата врата към коридора, защото тук подухваше малко по-свеж въздух. Чувствах се напълно объркан. Сведенията за това, което ни очакваше, бяха толкова противоречиви, че не знаех дали да се радвам, дали да тъжа или направо да се отчая.
Хората от нашата килия принадлежаха към престъпния свят. С изключение на онзи малък корсиканец, който беше роден в Гвиана. Всички те сякаш бяха загубили способността си да мислят и да реагират. Като че ли бяха онемели под тежестта на този момент. Течението в коридора изсмукваше цигарения дим от килията като облак. Трябваше да се навеждаме под тютюневите облаци, за да не ни лютят очите. Никой освен Андре не заспа. Но като се знае, че той веднъж беше губил живота си, това не трябваше да ни учудва. Отсега нататък за него всичко щеше да бъде като неочаквано намерен рай.
Животът ми минаваше бързо пред очите ми като на филм: детство в семейството, където царяха любов, учение, внимателно възпитание и благородство; полските цветя, ромоленето на ручеите, вкусът на лешниците, крушите и сливите, които растяха в изобилие в нашата градина; уханието на здравеца, който цъфваше всяка пролет пред вратата; обстановката около къщата и в нея, когато нашите си бяха у дома — всичко това пробягваше бързо пред очите ми. Беше като в говорящо кино, в което чувах гласа на бедната ми майка, която толкова ме обичаше, после гласа на баща ми — винаги нежен и внимателен, лая на татковото ловно куче Клара, което ме викаше да си играем навън; момчетата и момичетата от моето детство — другарчетата от най-хубавите моменти в моя живот… Този филм, който гледах, без да съм го пожелал, прожекцията на магическия фенер, запален против волята ми от моето подсъзнание, изпълниха нощта на очакване преди големия скок в непознатото със сладки и нежни спомени и вълнения.
Това беше и моментът да си направя равносметка. И така — бях двадесет и шест годишен, чувствах се добре, носех в корема си пет хиляди и шестстотин собствени франка и двадесет и пет хиляди, които принадлежаха на Галяни. Дега до мен разполагаше с десет хиляди. Значи можех да разчитам на четиридесет хиляди франка, защото ако Галяни не можеше да опази мангизите си тук, още по-малко щеше да се справи на кораба или в Гвиана. Той си го знаеше и затова не дойде да ме потърси. Така че можех да разполагам с неговите пари, като, разбира се, щях да го взема със себе си при бягството — все пак парите си бяха негови, трябваше и той да изкяри от тях. Щях да ги използвам за негово добро, но и аз щях да имам полза. Четиридесет хиляди бяха много пари, така че с тях щях лесно да подкупвам съучастници, други каторжници и надзиратели.
Резултатът от равносметката излезе положителен. Веднага щом пристигнехме, трябваше да избягам заедно с Дега и Галяни и това беше единственото, което трябваше да занимава мислите ми. Докоснах скалпела и усетих хладината на стоманената му дръжка. Това ме изпълни със задоволство. Притежаването на толкова страшно оръжие ми вдъхваше сигурност. Вече бях успял да изпитам въздействието му при сблъсъка с арабите.
Около три часа през нощта затворници от изолатора подредиха покрай решетката на килията единадесет моряшки торби от грубо платно, които бяха натъпкани до пръсване. На всяка от тях имаше закачен голям етикет. Успях през решетката да разгледам един от етикетите, който висеше, обърнат към нас. Прочетох: К… Пиер, тридесетгодишен, висок метър седемдесет и три, четиридесет и втора мярка, обувки номер четиридесет и едно, номер Х… Този Пиер К… беше Лудия Пиеро от Бордо, осъден на двадесет години принудителен труд заради убийство.
Той беше свястно момче, пряк и коректен човек от престъпния свят, когото познавах добре. От етикета разбрах колко старателна и добре организирана е административната система на каторгата. Нещата бяха по-изпипани дори отколкото в казармата, където си избирахме униформите на око. Тук всичко беше регистрирано, записано и всеки от нас щеше да получи дрехи по мярка. През една цепка видях, че униформата е бяла на червени вертикални райета. С подобен костюм явно не можеш да минеш незабелязан.
Насила започнах да си представям картини от процеса, съдиите, прокурора и прочие. Мозъкът ми категорично отказваше да ми се подчини и успявах да си представям само най-обикновени неща. Разбрах, че за да преживея отново онези сцени така наситено, както ги бях усещал в Консиержери и в Болийо, трябваше да бъда сам, напълно сам. Когато осъзнах това, изпитах огромно облекчение и разбрах, че комуналният живот, който ме очаква, ще породи други нужди, други реакции, други планове.
Лудия Пиеро се приближи до решетката и попита:
— Как е, Папи?
— А при тебе?
— Е, знаеш, аз винаги съм мечтал да стигна до Америките, но не можех да спестя за пътя, понеже съм комарджия. Ченгетата са помислили за мен и ми осигуряват безплатно пътешествие. Не можеш да отречеш, че имам късмет, нали, Папийон? — Говореше естествено, в думите му нямаше самохвалство. Усещаше се, че е напълно сигурен в себе си. — Това безплатно пътешествие до Америка си има своите предимства.
