Предпочитам да ида на каторга, отколкото да се скапвам петнадесет години в някой изолатор във Франция.
— Ако можехме да научим как ще свърши всичко това, а, Пиеро? В крайна сметка обаче да откачиш, или да се скапеш в карцера или в изолатор някъде из Франция, е много по-лошо, отколкото да пукнеш от проказа или от жълта треска — това е моето мнение.
— И моето също — каза Пиеро.
— Виж, това е твоят етикет.
Той се наведе, втренчи се, за да го прочете, и бавно засрича.
— Бързам да ги сложа тия дрехи. Имам желание да отворя торбата и да се облека — какво ще ми кажат. Така и така, вещите тук са предназначени за мене.
— Недей, бе Пиер. Изчакай един час. Не е сега моментът да си създаваме проблеми. Имам нужда от малко спокойствие. — Той разбра и се оттегли към дъното на килията.
Луи Дега ме погледна и каза:
— Това е последната нощ, малкият. Утре ще се отдалечим от нашата хубава страна.
— Нашата хубава страна няма хубаво правосъдие, Дега. Може би един ден ще намерим други страни, които няма да са хубави като нашата, но ще знаят да се отнасят по-човечно към онези, които са съгрешили.
Не знаех колко близо съм до истината. Бъдещето щеше да покаже, че съм бил прав. Отново се възцари тишината.
В шест часа настъпи страшна олелия. Първо дойдоха затворници, които ни донесоха кафе, а после и четирима надзиратели. Този път бяха облечени в бяло, но носеха, както и предишния ден, револвери на бедрата си. Копчетата на безукорно белите им куртки бяха позлатени. Единият от тях беше с три златни нашивки във формата на „V“ на левия си ръкав и нямаше нищо на раменете.
— Каторжници, излезте двама по двама в коридора. Всеки да си намери торбата, предназначена за него, по етикета, на който е написано името му. Вземете торбата и се отдръпнете до стената, с лице към коридора. Поставете торбата пред себе си.
След двадесетина минути всички бяхме строени със саковете.
— Съблечете се, сгънете на купчина дрехите си и ги направете на вързоп във ватенката. Така. Ти там, събери вързопите и ги сложи в килията… Облечете се — гащи, потник, раиран шаячен панталон, шаячна куртка, обувки и чорапи… Облечени ли са всички?
— Да, господин надзирател.
— Добре, оставете ватенката извън торбата за в случай, че завали, и за да се завивате, ако ви е студено. Торбите на лявото рамо! В колона двама по двама, след мен!
Онзи с нашивките най-отпред, двама отстрани и последният надзирател най-отзад, малката ни колона пое към двора. За по-малко от два часа осемстотин и десет каторжници бяха строени. Извикаха отделно четиридесет човека, между които ние с Дега и тримата заловени бегълци — Жюло, Галяни и Сантини5. Строиха ни по десет. Отстрани на всеки ред в оформящата се колона заставаше по един надзирател. На три метра отпред през целия път вървяха заднешком десетина стражари. Бяха обърнати с лице към нас и държаха пушките си така, че да могат да се прицелят във всеки момент. Водеха ги други десет стражари, които ги теглеха за коланите.
Голямата порта на Цитаделата бавно се отвори и колоната запълзя. Докато се изнизвахме от крепостта, нови стражари с пушки и картечници се присъединяваха към конвоя и тръгваха с него, като пазеха на около два метра разстояние от колоната. Стражарите отблъскваха умиращите от любопитство зяпачи, които бяха дошли специално, за да присъстват на заминаването на каторжниците. Някъде по средата на пътя от прозореца на една къща се подсвирна. Вдигнах очи и видях жена ми Нинет и приятеля ми Антоан Д… на прозореца. Паула — жената на Дега, и неговият приятел Антоан Жилети бяха на съседния. Дега също ги видя и ние вървяхме с погледи, приковани към двата прозореца, докато можехме. Тогава за последен път видях жена си, а също и приятеля си Антоан, който загина по-късно в Марсилия по време на бомбардировка. Никой не продумваше, цареше пълна тишина. Нито затворниците, нито надзирателите, нито стражарите, нито зяпачите нарушаваха този разтърсващ момент, в който всички осъзнаваха, че хиляда и осемстотин мъже напускат завинаги обикновения човешки живот.
Качихме се на борда. Нас, първите четиридесет човека, ни пратиха право в трюма, в една клетка, обградена с дебели решетки. Над нея висеше голям картон с надпис: „Помещение №1, 40 души специална категория. Непрекъснато и строго наблюдение.“ Раздадоха ни по един навит хамак, който трябваше да окачим на висящите от тавана халки. Някой ме прегърна — беше Жюло. На него всичко това му изглеждаше познато, защото преди десет години вече беше изминавал този път и знаеше как стоят нещата.
— Бързо насам — ме придърпа той. — Закачи си торбата там, където ще си окачиш хамака. Тук сме близо до два люка — те сега са затворени, но като навлезем в открито море, ще ги отворят и ще имаме повече въздух, отколкото където и да било другаде.
Запознах го с Дега. Както си говорехме, се приближи някакъв тип. Жюло му прегради пътя с ръка и изръмжа:
— Не си пъхай носа тук, ако искаш да пристигнеш жив в Гвиана. Ясно ли е?
— Да — рече другият.
— Знаеш ли защо?
— Да.
— Тогава чупка.
Типът се чупи. Тази демонстрация на сила много впечатли Дега и той не се опита да го скрие:
— Благодарение на вас двамата ще мога да спя спокойно.
А Жюло го увери:
— Тук с нас си на по-сигурно, отколкото в някоя тузарска вила с отворен прозорец на долния етаж.
Пътуването продължи осемнадесет дни, през които се случи само едно произшествие. Една нощ всички се събудихме от смразяващ писък. Някакъв тип беше намерен наръган с нож между плешките. Бяха го продупчили от долу на горе през хамака. Бая голям нож, по-дълъг от двадесет сантима. Веднага двадесет и пет — тридесет надзиратели ни заобиколиха с насочени револвери и пушки и закрещяха:
— Всички голи, светкавично!
Съблякохме се до един. Ясно — ще пребъркват. Сложих скалпела под десния крак, като прехвърлих тежестта на левия, защото острието ме режеше. Босото ми стъпало го покри изцяло. Четирима от надзирателите влязоха при нас и започнаха да претърсват обувките и дрехите. Преди това оставиха револверите си отвън и затвориха зад гърба си вратата на килията. Останалите зад решетките продължаваха да ни държат на мушка.
— Първият, който мръдне, е мъртъв — предупреди един от началниците.
При претърсването откриха три ножа, две подострени обущарски шила, тирбушон и един златен патрон. Шестима души бяха изкарани все още голи на палубата. Началникът на конвоя — комендантът Баро, пристигна заедно с двама военни лекари от колониалните войски и капитана на кораба. Когато копоите излязоха от нашата клетка, всички бързо се заобличаха, без да дочакат разрешение. Аз си прибрах скалпела.
Надзирателите се отдръпнаха в дъното на палубата. По средата застана Баро, а останалите — до стълбището. Пред тях стояха мирно, строени в редица, шестимата голи мъже.
— Това е негово — започна да обяснява копоят, който беше пребърквал, като взе един от ножовете и посочи собственика му.
— Да, мое е.
— Добре — отсъди Баро, — този ще продължи пътешествието в карцера над моторите.
Един по един строените бяха обвинявани, че притежават някое от шилата, тирбушона, ножовете и всеки си признаваше. След което все така гол се изкачваше по стълбата, придружаван от по двама надзиратели. На земята останаха един нож и златният патрон. И само един човек за двете. Беше млад, между двадесет и три и двадесет и пет, добре сложен, най-малко метър и осемдесет, с атлетично тяло и сини очи.
