приятел.
Някой друг път ще ви разкажа за този страхотен танц вуду „не като за пред туристи“.
И така, Жюло беше успял да избяга, а аз, Дега и Фернандес продължавахме да чакаме. От време на време, без да ме видят, разглеждах решетките на прозорците. Бяха истински железопътни релси — нищо не можеше да се направи. Значи оставаше вратата. Денем и нощем тя се пазеше от тримата въоръжени надзиратели. След бягството на Жюло охраната беше усилена. Патрулите се сменяха по-често, докторите се държаха по-строго. Шатал влизаше в помещението само по два пъти на ден — колкото да направи инжекциите и да измери температурите. Втора седмица изтече и аз отново платих двеста франка. Дега говореше за всичко останало освен за бягство. Вчера той мерна скалпела и ми рече:
— Ама ти още ли го пазиш това? Защо ти е?
Отговорих му раздразнено:
— За да защитавам моята и твоята кожа, ако се наложи.
Фернандес не беше испанец, а аржентинец. Беше свестен човек, истински авантюрист, но също лапна по брътвежите на стария Карора. Един ден го чух да казва на Дега: „Изглежда, че на островите климатът е много здравословен, не е като тук и не е толкова горещо. А в това помещение можем да пипнем дизентерия, само като ходим до клозета, защото там гъмжи от микроби.“ Всеки ден в помещението, където имаше около седемдесет човека, един-двама умираха от дизентерия. Струва си да се отбележи нещо любопитно — всички те измираха по време на следобедния отлив или вечерта. Нито един от болните не умря сутрин. Защо? Тайна на природата.
Тази вечер се скарах с Дега. Казах му, че понякога нощем ключарят арабин има непредпазливостта да влиза в помещението и да повдига чаршафите на тежко болните, които са се завили презглава. Можехме да го повалим и аз да взема дрехите му (всички ние носехме само по една риза и сандали — нищо друго). Веднъж облечен, щях да изляза и изненадващо да отнема пушката на един от копоите, да ги заплаша и да ги вкараме в помещението, след което да заключим вратата отвън. После щяхме да прескочим стената на болницата откъм река Марони, да се хвърлим във водата и да се оставим на течението да ни отнесе. След това щяхме да видим. При положение, че имаме пари, можехме да купим лодка и провизии и да тръгнем по море. И двамата категорично отхвърлиха проекта ми и даже си позволиха да го разкритикуват. Тогава усетих, че напълно са се разкапали и горчиво се разочаровах. А дните продължаваха да се изнизват.
Стояхме тук вече три седмици без два дни. Оставаха ни само десет, максимум петнадесет дни, ако искахме да вдигнем гълъбите. И тогава, на паметната дата 21 ноември 1933 г., в стаята влезе Жоанес Клузио, човекът, когото се бяха опитали да очистят при бръснаря в Сен Мартен. Той не можеше да си отвори клепачите и беше почти сляп — очите му бяха гноясали. Отидох при него веднага след като Шатал се разкара. Клузио бързо ми обясни, че останалите интернирани са заминали за островите преди петнадесет дни, но него нещо го забравили. Преди три дни един от счетоводителите го предупредил. Той си напъхал рициново семе в очите и благодарение на загнояването им могъл да дойде тук. Беше страхотно навит да се чупи. Каза ми, че е готов на всичко, дори на убийство, но иска да избяга. Разполагаше с три хиляди франка. Ако си измиеше очите с топла вода, известно време след това можеше да вижда ясно. Обясних му моя план за бягство и той го одобри, но каза, че за да се справим с надзирателите, трябва да изскочат двама, а по възможност и трима души. Можехме да отвинтим краката на някое легло и, въоръжени с по един метален прът, да ги нападнем. Според него, дори ако държахме пушка в ръка, те не биха повярвали, че ще стреляме, и биха могли да повикат на помощ останалите копои от съседната сграда, откъдето успя да избяга Жюло, а тя беше на по-малко от двадесет метра от нас.
Трета тетрадка
Първо бягство
Бягство от болницата
Същата вечер притиснах първо Дега, после Фернандес. Дега ми каза, че няма вяра в плана ми и ако трябва, би платил скъпо, за да се отърве от интернирането. Помоли ме да пиша на Сиера, че прави такова предложение и да питам дали ще стане. Още същия ден Шатал ми донесе отговора: „Не плащай на никого да те освобождава от интерниране, тези наказания се определят във Франция и никой тук, дори директорът на колонията, не може да ги отмени. Ако нещата в болницата ви се струват безнадеждни, постарайте се да излезете в деня след като «Мана» — корабът за островите, отпътува.“
По този начин можехме да останем още осем дни в тукашния затвор, преди да тръгнем за островите, и може би щеше да се окаже по-лесно да се измъкнем оттам, отколкото от болничното помещение, в което се бяхме нахакали. В същата бележка Сиера пишеше, че ако искам, би могъл да ми изпрати един освободен каторжник, с който да уговорим лодка за нощта на бягството.
Ставаше дума за така наречения Исус от Тулуза, който беше подготвил бягството на доктор Бугар преди две години. За да се срещна с него, трябваше да отида на рентген в специално оборудвания кабинет. Кабинетът се намираше в страничното крило на болницата, където освободените можеха да проникват с фалшив талон за снимка. Сиера пишеше да си извадя патрона, преди да ида на преглед, защото докторът щеше да го забележи, ако погледнеше по-долу от белите дробове. Писах на Сиера две думи, за да му кажа да изпрати Исус на рентген и да уреди с Шатал да отида там по същото време. Още същата вечер Сиера ми извести, че уговорката е за другия ден, в девет часа.
На следващия ден Дега и Фернандес помолиха да ги изпишат. „Мана“ беше заминал същата сутрин. Те се надяваха да избягат от килиите в лагера — аз им пожелах на добър час, но им казах, че няма да си променя плановете.
Срещнах се с Исус. Стар освободен каторжник, изсушен като скумрия, с изпечено лице, обезобразено от два страховити белега. Едното му око непрекъснато сълзеше, докато ме гледаше. Отблъскваща мутра, мръсен поглед. Не ми вдъхна никакво доверие и по-късно се оказа, че това е било основателно. Той бързо заговори:
— Мога да ти осигуря лодка за четирима, максимум петима. Буре с вода, храна, кафе и тютюн, три весла, празни брашнени чували, игла и конец, за да си ушиеш сам платна, и кливер, компас, секира, нож, пет литра тафия (гвиански ром) — ще струва две хиляди и петстотин франка. След три дни е новолуние. Ако приемаш, след четири дни, броено от днес, ще те чакам с моята лодка всяка нощ от единадесет до три в продължение на осем дни. След като мине първата лунна четвърт, няма да те чакам повече. Лодката ще стои точно срещу най-ниския ъгъл на болничната стена. Придържай се към стената, защото, ако не си в лодката, няма да можеш да я различиш дори от два метра разстояние.
Нямах му доверие, но въпреки това казах „да“.
— А мангизите? — попита Исус.
— Ще ти ги пратя чрез Сиера. — Разделихме се, без да си подадем ръка. Не може да се каже, че срещата мина блестящо.
В три Шатал отиде до лагера, за да занесе на Сиера парите — две хиляди и петстотин франка. Помислих си: „Мога да си го позволя само благодарение на Галяни, защото е много рисковано. Дано копелето да не излочи тези две хиляди и петстотин кинта на тафиа.“
Клузио сияеше, той имаше доверие в себе си, в мен и в плана. Само едно го притесняваше — арабинът ключар идваше често, но не всяка нощ, и най-вече рядко се случваше да влезе в помещението късно нощем. Възникваше и друг проблем — кого да поканим за трети човек. Имаше един корсиканец от престъпния свят на Ница, казваше се Биаджи, каторжник от 1929-а. Лежеше при нас в усилено охраняваното крило, защото неотдавна беше извършил убийство, което сега се разследваше. Ние с Клузио обсъждахме дали да говорим с него и кога точно. Докато си приказвахме шепнешком, към нас се приближи една осемнадесетгодишна кукла — момче, красиво като жена. Наричаше се Матюрет и седемнадесетгодишен беше получил смъртна присъда заради убийството на шофьор на такси. Бяха го помилвали заради младостта му. Двама са били обвиняемите на процеса — единият на шестнадесет, а другият на седемнадесет, и вместо да прехвърлят вината един на друг, всеки от тях твърдял, че именно той е застрелял шофьора. В трупа обаче намерили само един куршум. Поведението на хлапетата по време на процеса им беше спечелило симпатията на всички каторжници.
Женствено Матюрет се приближи към нас и с глас на девойче ни поиска огън. Дадохме му, а аз освен
