освободен е по-тежко, отколкото да излежаваш. Каторжника поне го хранят всеки ден и му осигуряват дрехите.
— Момче, боли ли много? — попита Исус Клузио.
— Търпи се — отвърна Клузио. — Само че сега, Папийон, какво ще правим, като ми е счупен кракът?
— Ще видим. Къде отиваме, Исус?
— Ще ви скрия в едно заливче на тридесетина километра от устието. Там ще останете осем дни, докато на копоите и ловците на хора им попремине първоначалният ентусиазъм да ви търсят. Трябва да им оставите впечатлението, че още тази нощ сте преплували Марони и сте излезли в открито море. Ловците на хора са най-опасни, защото се движат в безмоторни лодки. Гледайте да не палите огън, да не говорите и да не кашляте, защото, ако дебнат някъде наоколо, за вас това може да се окаже фатално. Копоите се движат в моторници, които са твърде големи, за да влязат в заливчето, без да заседнат.
Започна да се развиделява. Около четири сутринта след дълго търсене най-после открихме ориентира, който само Исус си знаеше, и свърнахме направо в храсталаците. Лодката мина върху растителността, — която отново се изправи зад гърба ни като дебела защитна завеса. Трябваше да си магьосник, за да познаеш дали водата е достатъчно дълбока, за да се движи лодка по нея. Повече от час прониквахме навътре в храсталаците, борейки се с клоните, които ни препречваха пътя. Внезапно стигнахме до нещо като канал и там спряхме. Брегът му беше покрит с чиста зелена трева, а дърветата наоколо имаха толкова гъсти корони, че дневната светлина не успяваше да ги пробие, макар да беше вече шест сутринта. Под тези внушителни сводове отекваха гласовете на хиляди непознати за нас животинки. Исус каза:
— Тук ще трябва да изчакате осем дни. На седмия ще дойда да ви донеса провизии. — Той изкара изпод гъстата растителност една малка пирога, дълга около два метра. В нея имаше две весла. С нея той щеше да се върне в Сен Лоран по време на прилива.
Трябваше да се погрижим за Клузио, който лежеше на брега. Краката му се белееха голи, понеже все още беше само по риза. С брадвата издялкахме два сухи клона като дъски. Дебелака започна да намества крака, а от Клузио рукна пот, докато в един момент каза:
— Спри! В това положение ме боли по-малко, сигурно костта си е дошла на мястото.
Сложихме дъските и ги овързахме около крака му с новото конопено въже, което намерихме в лодката. Болката му се пооблекчи. Исус беше купил четири панталона, четири ризи и четири вълнени ватенки, каквито носеха заточениците. Матюрет и Клузио се облякоха, аз останах в дрехите на арабина. Пийнахме по една глътка ром. Това беше втората бутилка, която отпушвахме, откак бяхме потеглили. Хубавото му е, че ни стопляше. Комарите не ни даваха мира — наложи се да пожертваме пакет тютюн. Сложихме го да покисне в една кратуна и си натрихме лицата, ръцете и краката с никотиновия сок. Ватенките бяха от чудесна вълна и ни държаха топло въпреки влагата, която проникваше навсякъде.
Дебелака рече:
— Да тръгваме. Какво става с обещаните хиляда кинта?
Аз отидох настрани и скоро се върнах с нова-новеничка банкнота от хиляда франка.
— Довиждане и не мърдайте оттук осем дни — рече Исус. — Ще дойдем на седмия. На осмия ще поемете към открито море. Дотогава ушийте платното и кливера, подредете лодката, сложете всяко нещо на мястото му и оправете пантите на кормилото, понеже то не е сглобено. Ако не се появим до десет дни, значи са ни арестували в селото. Щом в работата е замесено нападение над надзирател, значи ще се разсмърди яката.
За сметка на това Клузио ни каза, че той не е оставил пушката си подпряна от вътрешната страна на оградата, а я е прехвърлил, без да знае, че на онова място реката минава досами оградата и сигурно ще я отнесе. Според Исус това беше добре дошло за нас, защото, ако не я откриеха, ловците на хора щяха да решат, че сме я задържали. По принцип те бяха най-опасните, но така заплахата от тях отпадаше — те разполагаха само с револвери и мачете и при положение, че ни мислеха за въоръжени с пушка, нямаше да посмеят да рискуват. Е, хайде, довиждане — довиждане. В случай че ни откриеха и се наложеше да изоставим кануто, трябваше да тръгнем нагоре по рекичката, да достигнем до незаблатената земя и оттам с помощта на компаса да поемем на север. По всяка вероятност така след два-три дни път щяхме да стигнем до лагера на смъртта „Шарвен“, където да платим на някого и той да доведе Исус при нас. Двамата дърти каторжници се ометоха. Само за няколко минути пирогата им изчезна яко дим и повече ни я чухме, ни я видяхме.
В храсталака денят навлиза по много особен начин. Човек би казал, че е под някакъв свод, който не пропуска ни един слънчев лъч. Започна да става топло. Матюрет, Клузио и аз бяхме останали съвсем сами. Първата ни реакция беше да се разсмеем — всичко мина по мед и масло. Единственият фал беше счупеният крак на Клузио. Той твърдеше, че след като сме го стегнали с клоните, се чувствува добре. Решихме веднага да си стоплим кафе. Стана бързо — направихме огън и всеки от нас изпи по една кана черно кафе, подсладено с непреработена захар. Беше прекрасно. Толкова енергия бяхме изхабили от снощи до този момент, че нямахме сили да надникнем в провизиите и да разгледаме лодката. Оставихме това за по-късно. Бяхме свободни, свободни, свободни. Точно тридесет и седем дни след пристигането ни в Гвиана. Ако бягството ни се получеше успешно, моята доживотна присъда нямаше да се окаже чак толкова дълга. Произнесох на висок глас:
— Господин съдия, колко време трае доживотната присъда във Франция? — И избухнах в смях. Матюрет, който също имаше доживот, се разсмя с мен.
Клузио каза:
— Нека да не бързаме да ликуваме. Колумбия е доста далеч, а тази обгорена дървена лодка няма вид на нещо, с което можем да поемем през открито море.
Нищо не можах да му отговоря, защото, искрено казано, до последния момент си мислех, че въпросната пирога само ще ни докара до мястото, където е скрита истинската лодка за морското пътешествие. Когато открих, че съм се излъгал, не посмях да кажа нищо. Първо, за да не обезкуража другарите си. И, второ, за да не показвам пред Исус, който се държеше напълно естествено, че не знам какви лодки се използват обикновено при бягства.
Прекарахме първия ден в разговори и опознаване на природата около нас. Маймунките и някакви дребни катерици правеха над главите ни невероятни прескоци. Дойде, за да се напои и изкъпе, цяло стадо бакири — вид малки диви прасета. Трябва да бяха около две хиляди. Навлязоха в заливчето и започнаха да плуват, като изскубваха висящите корени. Отнякъде изскочи крокодил и улови едно прасе за копитото, то запищя като заклано и тогава останалите прасета нападнаха крокодила, накачулиха го и се заопитваха да ухапят ъглите на огромната му паст. С всеки удар на опашката си крокодилът изпращаше по някое прасе наляво или надясно. Успя да утрепе едно от тях и то заплува с корема нагоре. Приятелчетата му веднага го излапаха. Заливчето почервеня от кръв. Представлението продължи около двадесет минути. Крокодилът изчезна във водите и повече не го видяхме.
Поспахме добре и на сутринта си направихме кафе. Съблякох ватенката си, за да се измия с големия марсилски сапун, който намерихме на дъното на лодката. Матюрет ме обръсна надве-натри с моя скалпел, после обръсна и Клузио. Той самият нямаше още брада. Когато вдигнах ватенката си, за да я облека наново, от нея изпадна огромен космат черно-виолетов паяк. Космите му бяха много дълги и завършваха с малки лъскави топчета. Сигурно тежеше около петстотин грама — беше грамаден и аз го стъпках с отвращение. Извадихме всички вещи от лодката, включително и малкото буре с вода. Тя имаше виолетов цвят — сигурно Исус й беше сипал твърде много перманганат, за да я опази от жабунясване. Кибритените клечки и драскалата се пазеха в добре запушени бутилки. Компасът беше прост като ученическа играчка — показваше само север, юг, запад, изток и не беше дори градуиран.
Мачтата беше висока само два и петдесет. От брашнените чували ушихме трапецовидно платно и го поръбихме с въже, за да е по-здраво. Направих и един малък кливер с формата на равнобедрен триъгълник — това щеше да помогне на лодката по-леко да прескача вълните.
Щом започнахме да закрепяме мачтата, забелязах, че дъното на кануто не е стабилно — отверстието, в което трябваше да влезе мачтата, беше проядено и сериозно захабено. Когато понечих да закрепя пантите на кормилото, винтът потъна в дървото като в масло. Лодката беше скапана. Мръсникът Исус просто ни изпращаше на смърт. Нямах право да крия това от другите двама — макар и с нежелание, трябваше да им разкрия истината. Какво да правим при това положение? Само да се върнеше Исус, щяхме да го накараме да
