На следващия ден Дега, аз и Фернандес се озовахме в една огромна килия в болницата. Дега го бяха прибрали посред нощ. Санитарят в нашата стая беше тридесет и пет годишен мъж на име Шатал. Сиера го беше инструктирал за нас. Щом минеше докторът, той трябваше да му представи едни изследвания, от които да си проличи, че аз съм разяден от разни амеби. А за Дега десет минути преди визитата щеше да запали малко сяра, която му бяхме осигурили, и да му помогне да подиша от изпаренията с кърпа на главата. Що се отнася до Фернандес, той просто имаше чудовищно подуто лице — беше пробол на няколко места кожата от вътрешната страна на едната си буза, след което я беше надувал в продължение на цял час. Явно го е правил достатъчно старателно, защото отокът закриваше едното му око. Килията се намираше на първия етаж и в нея имаше около шестдесет болни, повечето от които с дизентерия. Запитах санитаря къде е Жюло.
— В сградата точно отсреща. Да му предам ли нещо? — попита той.
— Да, предай му, че Папийон и Дега са тук и нека се покаже на прозореца.
Санитарят можеше да влиза и излиза от помещението, когато си пожелае. За целта трябваше само да почука на вратата и един арабин му отваряше. Арабинът беше. „мекере“ — каторжник, който помага на надзирателите. От двете страни на вратата седяха трима надзиратели с пушки на коленете. Решетките на прозорците бяха направени от железопътни релси. Питах се, как ли ще успеем да ги прережем. Седнах до прозореца.
Между двете сгради имаше градинка с хубави цветя. Жюло се появи на своя прозорец с една керемида в ръка, на която беше изписал с креда „БРАВО“. След около час санитарят ми донесе писмо от Жюло. Той пишеше: „Опитвам се да се преместя във вашата стая. Ако не успея, гледайте вие да дойдете в моята. Кажете им, че имате врагове в помещението. Значи сте интернирани? Смело! Ще им разкажем играта.“ Случката в централния затвор в Болийо ни беше сближила много. Навремето Жюло се беше специализирал в работата с дървен чук и затова го наричаха Човека чук. Той пристигал с кола пред някоя бижутерия посред бял ден — когато най-ценната стока е по витрините. Колата, карана от съучастник, спирала, без да изключва мотора. Жюло слизал бързо, въоръжен с голям дървен чук, строшавал витрината с едно замахване, награбвал колкото се може повече бижута и се мятал на колата, която изхвърчавала така, че от нея оставало само свистенето на гумите. След като направил големи удари в Лион, Анжер, Тур, Хавър, решил да атакува една от известните парижки бижутерии в три часа следобед и отнесъл стока за около милион. Така и не пожела да ми обясни защо и как са го пипнали. Осъдили го на двадесет години и в края на четвъртата той духнал. Хванали го, както ни обясни, когато се върнал обратно в Париж, за да търси и да убие пласьора на плячката, защото оня му дължал тлъста сума пари и не я бил върнал на сестра му. Пласьорът обаче го мярнал да се върти из неговата улица, предупредил полицията и ето го Жюло обратно в каторгата с нас.
Вече от цяла седмица киснехме в болницата. Вчера дадох на Шатал двеста франка — седмичната такса за нас двамата. За да си спечелим приятели, раздавахме тютюн на всички, които си нямаха. Един бандит на шестдесетина години — марсилец на име Карора, се сдуши с Дега. Стана му нещо като съветник. По няколко пъти на ден му повтаряше, че ако има много пари и това се знае в селището (а чрез вестниците, които пристигаха, тук се научаваше за всички по-големи процеси), по-добре да не бяга, защото освободените каторжници веднага ще му видят сметката, за да му измъкнат патрона. Дега ми сподели за тези свои разговорки със стареца Карора. Сто пъти му повторих, че на онзи дъртак не бива да се има вяра, защото виси тук от двадесет години и вече трябва да е изкукуригал. Но Дега беше силно впечатлен и на мен ми струваше много усилия да го поддържам в що-годе добра форма и настроение.
Предадох на Сиера бележка да ми доведе Галяни. Наложи се да чакам дълго. На следващия ден Галяни беше доведен в болницата, но в стая без решетки. Какво да направя, за да му върна патрона? Споделих с Шатал, че е абсолютно наложително да говоря с Галяни — нарочно му създадох впечатление, че се приготвяме за бягство. Той ми обеща, че ще го доведе за пет минути точно в дванадесет на обяд. Щеше да го качи на верандата, откъдето можеше да разговаря с мен през прозореца, докато се сменя охраната. При това безплатно. Доведоха ми Галяни на прозореца в дванадесет и аз направо му тикнах патрона в ръцете. Той си го сложи прав пред мен и се разплака. След два дни получих от него списание, в което бяха пъхнати пет банкноти по хиляда франка и бележка с една-едничка дума — благодаря.
Като ми предаваше списанието, Шатал видя парите. Не каза дума, но аз реших да му предложа една част от тях. Той отказа. Рекох му:
— Искаме да се чупим. Ще дойдеш ли с нас?
— Не, Папийон, хванал съм се на друго място. Не искам да мърдам, преди да се е върнал съдружникът ми, който ще се освободи след пет месеца. Така по-добре ще подготвим бягството и всичко ще ни е по- сигурно. Разбирам, че на тебе ти е много напечено, защото си интерниран, но ще ти е трудно да избягаш оттук при тези решетки. Не разчитай на мен за помощ, не искам да си рискувам мястото. Тук ще изчакам спокойно приятелят ми да се освободи.
— Добре, Шатал. Хубаво е, дето си откровен — няма повече да повдигам въпроса.
— Все пак — каза той — ще пренасям бележките ти.
— Благодаря, Шатал.
Тази нощ чухме откоси от картечница. На следващия ден узнахме, че Човека чук е избягал. Господ да му помага — беше добър приятел. Сигурно му беше попаднал подходящ случай и се беше възползвал. Толкова по-добре за него.
Петнадесет години по-късно, през 1948, попаднах в Хаити, където с един венецуелски милиардер се готвехме да сключим с президента на казиното договор да въртим хазарта из тези места. Веднъж на излизане от някакво кабаре, където бяхме пили шампанско, едно от момичетата в компанията — черно като катран, но възпитано, като че ли е расло в добро провинциално френско семейство, се обърна към мен:
— Баба ми е вуду жрица и живее с един стар французин беглец от Кайен. Живее с нея вече от дванадесетина години и е винаги пиян. Казва се Жюл Чука.
Аз моментално изтрезнях.
— Мацка, води ме веднага при баба ти.
Тя каза нещо на таксиджията на хаитянско наречие и ние изфучахме с пълна сила. Като минавахме покрай един бляскав нощен бар, казах: „Спри!“ Влязох и купих бутилка перно, две бутилки шампанско и две стъкла местен ром. „Карай сега.“ Стигнахме до кокетна бяла къщичка с червени керемиди на брега на морето. Вълните почти заливаха стълбите на входа. Момичето удари няколко пъти по вратата и от къщата излезе висока негърка с чисто бели коси и риза, която й стигаше почти до петите. Двете жени си поговориха на наречие и тя ме покани: „Влезте, господине, чувствайте се тук като у дома си.“ Петролна лампа осветяваше чистата стая, пълна с птици и рибки.
— Жюло ли искате да видите? Почакайте, сега ще го извикам. Жюл, Жюл! Дошли си ти гости.
Появи се възрастен мъж в синя раирана пижама, която ми напомни за каторжническата униформа.
— Какво става, Снежанке, кой иска да ме види по това време? Папийон! Не, това не може да бъде! — Той ме сграбчи в прегръдките си и каза:
— Дай лампата, Снежанке, искам да видя по-добре лицето на моя другар. Наистина това си ти, човече! Вярно, ти си! Добре дошъл. Колибата, малкото мангизи, които имам, внучката на жена ми — всичко е твое. Само кажи.
Изпихме перното, шампанското, рома и от време на време Жюло запяваше.
— Все пак им разказахме играта, нали, приятелю! Виждаш ли, нищо не може да се сравни с приключенията. Аз прекосих Колумбия, Панама, Коста Рика, Ямайка и ето — преди двадесетина години стигнах дотук и заживях щастливо със Снежанка, която е най-добрата жена на света. Кога си заминаваш? Задълго ли си дошъл?
— Не, само за седмица.
— Какво правиш тук?
— Сключвам договор да въртя хазарта в казиното — преговарям направо с президента.
— Слушай, приятелю, бих искал да останеш цял живот с мен в тази проклета пустош, но щом ще сключваш договор с президента, нека да ти кажа — не прави нищо с този тип, защото той ще те очисти веднага, щом бизнесът ти процъфти.
— Благодаря за съвета.
— А ти, Снежанке, подготви твоя танц вуду, но не като за пред туристи, а истински танц за моя
