— Това е твое, нали? — запита копоят, като протегна златния патрон.
— Да, мое е.
— Какво съдържа? — попита комендантът Баро, като го взе.
— Триста английски ливри, двеста долара и два диаманта по пет карата.
— Да видим — той го отвори. Тъй като беше заобиколен от останалите, ние нищо не виждахме, но го чухме да казва. — Точно така. Как се казваш?
— Салвидиа Ромеро.
— Италианец?
— Да, господине.
— Няма да те наказваме за патрона, но за ножа не може да ти се размине.
— Извинете, ножът не е мой.
— Не ми ги разправяй тия, намерих го в твоите обувки — каза копоят.
— Повтарям ви, че ножът не е мой.
— Значи излиза, че аз съм лъжец, а?
— Не, просто сте сбъркали.
— Чий е тогава ножът? — попита комендантът Баро. — Ако не е твой, значи принадлежи на някой друг?
— Не е мой, и това е всичко.
— Ако не искаш да те напъхаме в карцера над парните котли, където жив ще се изпържиш, кажи чий е ножът.
— Не знам.
— Ти подиграваш ли се с мен? Намират нож в обувките ти и ти не знаеш чий е? Да не ме взимаш за глупак? Или е твой, или знаеш кой го е напъхал там. Казвай.
— Ножът не е мой и не е моя работа да ви казвам чий е. Аз не съм доносник. Да не би случайно да приличам на някой гаден тъмничар?
— Надзиратели, сложете му белезници. Скъпо ще платиш за тази демонстрация на неподчинение.
Комендантът и капитанът започнаха да се съвещават. Капитанът даде заповед на помощника си, който се качи на палубата. След минута пристигна един моряк — бретонец, цял великан, който носеше ведро с вода — сигурно морска, и дебело колкото юмрук въже. Накараха момчето да коленичи и го завързаха за последното стъпало на стълбата. Морякът натопи въжето във водата и започна бавно, с всички сили да шиба бедрата, слабините и гърба на бедния нещастник. Кръвта потече по бедрата и хълбоците му, но той нито веднъж не извика. В гробовната тишина, която беше настанала, изведнъж откъм нашата килия се чу вик на протест:
— Банда мръсници!
Това се оказа искрата, която ни възпламени, и от всички страни проехтяха викове: „Убийци! Мръсници! Садисти!“ Колкото повече ни заплашваха, че ще стрелят по нас, толкова повече ние крещяхме. Изведнъж капитанът извика:
— Пуснете парата!
Двама моряци завъртяха крановете и срещу нас засвистяха струи пара с такава мощ, че за секунда всички се озовахме залегнали по корем на земята. Полудяхме от страх. Онези, които получиха обгаряния от парата, не смееха да се оплачат. Цялата акция продължи по-малко от минута, но потресе всички.
— Мисля, че разбрахте за какво става дума, дебелоглавци. Отсега нататък при най-малкото неподчинение ще обръщам парата. Стани!
Само трима души бяха сериозно пострадали от парата. Заведоха ги в лазарета. Момчето, което пребиха, се върна при нас. Шест години по-късно то щеше да загине при опит за бягство с мен.
През осемнадесетте дни на пътешествието имахме време да понаучим това-онова и да получим някаква представа за живота в каторгата. По-късно нещата не се развиха така, както си ги представяхме, но все пак Жюло направи възможното, за да ни осветли. Разбрахме например, че Сен Лоран дьо Марони е седалище, което се намира на сто и двадесет километра от морето на брега на река Марони. Жюло обясни:
— В това селище са затворът и административният център на каторгата. Там новопристигналите се разпределят по категории. Заточениците заминават директно на сто и петдесет километра оттам в наказателната колония Сен Жан. Каторжниците ги разпределят на три групи. Най-опасните ще бъдат отделени още в момента на пристигането си и ще изчакат в дисципа да ги прехвърлят на Островите на спасението, където ги интернират за ограничен срок или доживот. Островите се намират на петстотин километра от Сен Лоран и на стотина от Кайен. Наричат се Роаял, най-големият; Сен Жозеф, където е изолаторът на каторгата; и най-малкият — Дяволският. Каторжниците не ги изпращат на Дяволския остров освен в много редки случаи. Там са политическите.
— После идват опасните втора категория. Те остават в лагера в Сен Лоран, където се занимават с градинарство и земеделие. Всеки път, когато стане нужда, ги изпращат в тежките лагери: Горския лагер, Шарвен, Каскадата, Червения залив, 42-ри километър, наречен Лагерът на смъртта. После идва обикновената категория — тях ги вземат за чиновници в администрацията, за готвачи, за чистачи в градчето или в лагерите или за друга занаятчийска работа — в шивашките работилници, дърводелството, бояджийството, ковачниците, поддържането на електрическите инсталации, тапицерството, пералните и прочие.
— Най-важният момент е този при пристигането: ако ви отделят и ви сложат в килия, значи ще бъдете интернирани на островите и трябва да изоставите всяка надежда за бягство. В такъв случай имате само един шанс — бързо да се самонараните, да си разцепите коляното или корема, за да ви изпратят в болницата и да избягате оттам. На всяка цена трябва да избегнете заминаването за островите. Има и друг начин — ако корабът за островите още не е готов за отплаване, дайте пари на санитаря. Той ще ви направи инжекция с терпентиново масло в някоя става или ще ви прекара през някоя раничка накиснат в урина косъм, за да се предизвика инфекция. Или ще ви намери сяра, която да дишате и да успеете да вдигнете 40° температура. През тези няколко дни, докато чакате, трябва на всяка цена да попаднете в болницата.
— Ако пък не ви отделят и ви оставят заедно с другите в лагерните бараки, ще имате време да действате. В такъв случай не бива да търсите работа във вътрешността на лагера. Ще платите нужното, за да получите работа като клозетни чистачи, метачи или в резачницата на някой частник. Като излизате за работа извън лагера, както и всяка вечер на връщане, ще имате възможност да установите връзки с освободени каторжници, които живеят в селището, или с китайците, които могат да подготвят бягството. Трябва да избягвате лагерите непосредствено около селището — там скоро ще изпукате. Има лагери, в които никой не е успявал да оживее повече от три месеца. Там направо в джунглата те карат да нарязваш по един кубически метър дървесина всеки ден.
Тази ценна информация Жюло ни я повтаряше по време на целия път. Той самият се беше подготвил. Знаеше си, че със слизането от кораба директно ще го пратят в карцера като заловен беглец. Затова се беше снабдил с едно съвсем малко ножче, което държеше в патрона си. Веднага щом пристигнехме, щеше да го извади и да разцепи коляното си. На слизане от кораба щеше да падне от стълбата пред всички. Вярваше, че ще успее да попадне от кея направо в лазарета. Впрочем точно така и стана.
Сен Лоран дьо Марони
Надзирателите тръгнаха да се преобличат на групи по няколко души. Връщаха се в белите си униформи с колониални каски вместо фуражки.
„Пристигаме“, рече Жюло. Бяха затворили люковете и ние не можехме да дишаме от жега. През тях вече виждахме храсталаците на брега. Значи плавахме по река Марони. Водата й ставаше за пиене. Девствените гори наоколо тънеха в зеленина и будеха възхищение. Прелитаха птици, обезпокоени от корабните сирени. Движехме се много бавно, което ни позволяваше да разглеждаме внимателно тъмнозелената гъста и изобилна растителност. Забелязахме първите дървени къщурки с ламаринени покриви. Излезли пред домовете си, десетки черни мъже и жени наблюдаваха как минава корабът. Бяха свикнали да гледат как той стоварва човешкия си товар и затова не отправяха към него никакви поздрави. Три изсвирвания на сирената и шумът от витлото ни показаха, че пристигаме, после машините спряха. Муха да беше бръмнала, щеше да се чуе.
