Никой не продумваше. Жюло беше извадил своето ножче и разряза панталона на коляното си, така че да изглежда като че ли е бил разкъсан. Коляното си щеше да разцепи едва на мостика — не биваше да оставя следи от кръв. Надзирателите отвориха вратите на килията и ни подредиха по трима. Ние бяхме четвъртата подред тройка — Жюло стоеше между мен и Дега. Качихме се на палубата. Беше около два следобед и огненото слънце ме блъсна по остриганата глава и очите. След като се подредихме на палубата, ни подкараха към мостика. При лекото разбъркване в колоната, което се получи, щом първите стъпиха на мостика, аз подхванах торбата на Жюло, за да я придържам на рамото му, а той обтегна кожата на коляното си, заби ножа и с един-единствен удар отцепи седем-осем сантиметрово парче месо. След което ми подаде ножа и хвана сам торбата си. В момента, когато стъпихме на мостика, той се спъна и се изтъркаля чак до долу. Вдигнаха го и като видяха, че е ранен, извикаха носачи. Всичко се разви по предварителния сценарий — двама души отнесоха Жюло на носилка.
Пъстрата тълпа ни оглеждаше с любопитство. Негри, мулати, индианци, китайци и някакви подобия на бели хора — сигурно освободени каторжници, изучаваха всеки, който стъпваше на земята, за да заеме своето място в редицата. От другата страна се бяха подредили надзиратели, добре облечени цивилни, жени в летни рокли, деца — всички добре предпазени от слънцето. Те също бяха дошли да видят новопристигналите. Когато от кораба слязоха около двеста човека, колоната се задвижи. Вървяхме десетина минути и стигнахме до една много висока порта от дебели дъбови греди, на която пишеше: „Наказателна колония Сен Лоран дьо Марони. Вместимост 3 000 души.“ Портата се отвори и ние започнахме да влизаме през нея в редици по десет. „Раз-два! Раз-два! Марш!“ По прозорците и по големите камъни се бяха накачулили множество каторжници, които искаха да ни разгледат на идване.
Щом стигнахме до средата на двора, се чу:
— Спри! Оставете торбите пред себе си. Останалите да раздадат шапките!
Дадоха на всеки от нас по една сламена шапка и това ни дойде доста добре — двама-трима вече бяха покосени от слънчев удар. Един от копоите с нашивки се приготви да чете някакъв списък и ние с Дега се спогледахме. Сетихме се за разказите на Жюло. Първо привикаха Гиту:
— Насам!
Двама надзиратели го заобиколиха и го отведоха. После Сузини, Жиразол по същия начин.
— Жюл Пинар!
— Жюл Пинар (това беше Жюло) се нарани и остана в лазарета.
— Добре — явно това бяха хората за интерниране на островите.
Надзирателят продължи:
— Слушайте внимателно. Всеки, който си чуе името, да излиза напред с торба на рамо и да се подрежда пред жълтата барака с номер 1. Този и този — налице, и прочие.
Дега, Карие и аз се озовахме в редицата пред жълтата барака. Отвориха ни вратата и ние влязохме в правоъгълно помещение, дълго двадесетина метра. По средата имаше пътека за минаване, широка около два метра и преградена от двете си страни с метални прътове, които стигаха от единия до другия край на помещението. Между преградите и стената бяха окачени вместо висящи легла платнища, върху тях имаше завивки. Всеки сам си избра къде да легне. Дега, Лудия Пиеро, Сантори, Гранде и аз се наредихме един до друг. Веднага започнаха да се заформят групички. Отидох до дъното на помещението — отдясно имаше баня, отляво бяха клозетите. Течаща вода — ниц. Накачихме се по прозорците, за да зяпаме какво става с тези, които идват след нас. Луи Дега, Лудия Пиеро и аз сияехме — щом ни бяха сложили в обща барака, значи нямаше да ни интернират. Иначе щяхме да сме в килии. Така поне ни беше обяснил Жюло. Всички бяхме спокойни и доволни чак до пет часа привечер, когато цялото настаняване приключи. Тогава Гранде каза:
— Странно, от целия конвой не интернираха нито един човек. Толкова по-добре, разбира се, но нещо не е наред.
Гранде беше човекът, който навремето обра сейфа на един от централните затвори и накара цяла Франция да се скъса от смях.
На тропиците нощта и денят идват без здрач и без зазоряване. През цялата година те се сменят внезапно в един и същи час. Нощта се спуска рязко в шест и половина. И тъкмо в този час двама възрастни каторжници донесоха два петролни фенера и ги окачиха на тавана, откъдето те хвърляха мъждукащата си светлина. Три четвърти от помещението остана неосветено. В девет вече всички спяха, натръшкани от жегата след изтощителните вълнения около пристигането. Не полъхваше нито помен от ветрец, всички се бяхме събули по гащи. Аз лежах между Дега и Лудия Пиеро. Поговорихме си шепнешком, после заспахме.
На следващата утрин тръбата изсвири, още преди да се е разсъмнало. Станахме, измихме се и се облякохме. Раздадоха ни по къшей хляб и кафе. На стената имаше една закрепена дъска, върху която можехме да оставяме хляба, панерката си и всички останали свои вещи. В девет влязоха двама надзиратели и един млад каторжник, облечен в бяло, без райета. Двамата копои бяха корсиканци и се разговориха на своя диалект със земляците си. През това време санитарят обхождаше залата. Когато стигна до мен, запита:
— Как си, Папи? Не ме ли помниш?
— Не.
— Аз съм Сиера Алжиреца, срещахме се в Париж при Данте.
— А, да, сега се сещам. Ама тебе те заточиха през 29-а, сега сме 33-а. Как не си избягал досега?
— Е да, не е толкова лесно да се измъкне човек. Запиши се в листата на болните за преглед. А тоя кой е?
— Това е Дега, моят приятел.
— Тогава и него ще го туря в списъка. Ти, Папи, ще имаш дизентерия. А ти, старче — астматична криза. Ще се видим по време на прегледа в единадесет. Имам какво да ви кажа.
Той продължи пътя си, като викаше високо „Кой тук е болен?“ Отиваше при тези, които вдигаха ръка, и ги записваше. Когато отново мина покрай нас, с него вървеше един стар и изгорял от слънцето надзирател.
— Папийон, това е моят началник, надзирателят-санитар Бартилони. Господин Бартилони, тия двамата са приятелите, за които ви споменах.
— Добре, Сиера, ще уредим прегледа, разчитай на мен.
В единадесет ни извикаха. Бяхме деветима болни. Преминахме на крак през целия лагер между бараките. Стигнахме до сравнително нова барака, измазана в бяло с червен кръст на нея. Влязохме в чакалнята, където вече се бяха събрали шестдесетина души. В двата края на чакалнята стояха по двама надзиратели. Сиера се появи, облечен в чисто бяла лекарска престилка. Каза: „Ти, ти, ти и ти — минавайте.“ Влязохме в стаята, където явно се намираше кабинетът на лекаря. Сиера размени няколко думи с другите трима на испански. Единия от тях го познах веднага — беше Фернандес, който на времето уби трима аржентинци наведнъж в Кафе дьо Мадрид в Париж. След като поговориха, Сиера го изпроводи в друг кабинет, с врата към чакалнята, а после се върна при нас.
— Папи, позволи ми да те прегърна. Щастлив съм, че мога да ви услужа — на теб и твоя приятел. И двамата сте интернирани. Не, остави ме да говоря! Ти, Папийон — доживот, а ти, Дега, за пет години. Имате ли мангизи?
— Да.
— Тогава дайте ми по петстотин франка на човек и още сутринта ще ви приберем в болницата. Тебе за дизентерия. А ти, Дега, започни да блъскаш по вратата през нощта. Или още по-добре, някой друг да извика вместо тебе копоя и да му каже, че се задушаваш. За останалото аз имам грижа. Само за едно нещо ще те помоля, Папийон — предупреди ме навреме кога ще се чупиш. Аз ще ти помогна с каквото мога. В болницата ще ви задържат за един месец, ако си плащате по сто франка на седмица. Налага се да действате бързо.
Фернандес излезе от кабинета и връчи пред нас петстотин франка на Сиера. След него аз влязох там и на излизане му дадох хиляда и петстотин франка вместо хиляда. Той отказа да вземе петстотинте в повече. Не настоях.
— Мангизите, които ми даваш, са за копоя. Аз не искам нищо за себе си. Нали сме приятели? — каза той.
