това му подарих четири цигари и един кибрит. Той ми благодари с кокетно подканяща усмивка и се оттегли. Изведнъж Клузио каза:
— Папи, спасени сме. Арабинът ще влиза тогава, когато поискаме, и по времето, което искаме — в джоба ни е.
— Какво имаш предвид?
— Много просто — ще говорим с малкия Матюрет да му завърти главата. Нали знаеш, че арабите обичат крехки момченца. След това ще е лесно да го накараме да идва нощем да чука хлапето. То може да покапризничи, да каже, че го е шубе да не го забележат, и така арабинът ще влиза, когато на нас ни е удобно.
— Добре, остави на мен.
Приближих се към Матюрет и бях посрещнат със съблазнителна усмивка. Той си мислеше, че ме е пленил с кокетството си. Аз веднага казах:
— Бъркаш. Върви към клозета.
Той тръгна към клозетите и там аз започнах:
— Ако повториш някъде само една дума от това, което ти казвам, ще те пречукам. С две думи — готов ли си да направиш това, това и това срещу заплащане? За колко пари? Само услуга ли ще ни правиш, или искаш да се чупиш заедно с нас?
— Искам да тръгна с вас, става ли?
— Става. — Стиснахме си ръцете.
Той отиде да си ляга, аз размених няколко думи с Клузио и също си легнах. Вечерта в осем Матюрет седна на прозореца. Нямаше нужда да вика арабина — онзи веднага доприпка сам и двамата се разговориха шепнешком. В десет Матюрет си легна. Ние кротувахме, ококорени в креватите, още от девет. Онзи влезе в помещението, обиколи два пъти и намери един умрял. Почука на вратата и след малко влязоха двама носачи, които вдигнаха трупа. Мъртвецът ни свърши добра работа, защото оправда обиколките на арабина, независимо по кое време на нощта ги правеше. Посъветвахме Матюрет да му определи среща за единадесет часа следващата нощ.
Ключарят се появи в уречения час, мина край леглото на малкия, дръпна го за крака, за да го събуди, и потегли към клозетите. Матюрет го последва. След четвърт час ключарят излезе и се упъти директно към изхода. Изчезна на секундата. Матюрет се прибра в леглото, без да ни обели дума. Накратко казано, следващата нощ същото се случи в дванадесет. Всичко беше тип-топ, арабинът идваше, когато малкият му каже.
На 27 ноември 1933 два железни крака от креватите ни бяха готови — прерязани, а аз чаках следобед Сиера да ми изпрати знак. Санитарят Шатал пристигна, без да носи бележка. Само ми каза: „Франсоа Сиера рече, че Исус ще те чака на уговореното място. На добър час.“ В осем същата вечер Матюрет каза на арабина:
— Ела в полунощ, защото по това време можем да останем заедно за по-дълго.
Арабинът отговори, че ще дойде след полунощ. Точно в полунощ бяхме готови. Към дванадесет и четвърт се появи арабинът, отиде до леглото на Матюрет, дръпна го за краката и продължи към клозетите. Матюрет след него. Аз изтръгнах единия крак от моето легло и той леко издрънча, като падна на земята. Откъм Клузио не се чуваше нищо. Аз трябваше да застана зад вратата на клозетите, а Клузио да тръгне към арабина, за да привлече вниманието му. След двадесетина минути очакване всичко се завъртя много бързо. Онзи излезе от клозетите и, изненадан, че вижда Клузио, се сопна:
— Ти какво правиш тук, насред помещението, по това време? Я върви да си лягаш.
В същия момент силен удар се стовари върху тила му и той се свлече безшумно. Бързо нахлузих дрехите и обувките му, завлякохме го под едно от леглата и преди да го скрием съвсем, аз го цапнах още веднъж по темето. Получи си заслуженото.
Нито един от осемдесетте души в помещението не шукна. Тръгнах бързо към вратата, следван от Клузио и Матюрет — и двамата само по ризи, и почуках. Надзирателят отвори и аз стоварих желязото си върху главата му. Бам! Отсреща колегата му беше изпуснал пушката си — сигурно беше заспал. Повалих го, преди да се е събудил. Моите двама не гъкнаха, но човекът на Клузио изохка, преди да се строполи. Моите останаха в безсъзнание по столовете си, а третият се беше прострял на пода. Спряхме да дишаме. В нашите уши това изохкване изкънтя така, че едва ли не събуди всички. Наистина беше високо и въпреки това никой не мръдна. Не ги завлякохме в отделението, а тръгнахме веднага с трите пушки. Отпред Клузио, малкият по средата и аз накрая — спуснахме се по зле осветената от фенера стълба. Клузио беше зарязал желязото си, а аз още държах моето в лявата си ръка — в дясната носех пушката. Долу — нищо. Нощта беше тъмна като в рог. Трябваше доста да се оглеждаме, за да разберем накъде е оградата, която гледа към реката. Бързо тръгнахме натам. Щом стигнахме, аз се наведох, за да подложа гръб. Клузио се изкачи, възседна стената и изтегли първо Матюрет и после мен. След това скочихме в тъмното от другата страна на оградата. Клузио падна зле в някаква дупка и си удари крака, а ние с Матюрет се приземихме добре. Двамата се надигнахме — преди да скочим, бяхме зарязали пушките. Когато Клузио се опита да стане, се оказа, че не може — рече, че си е счупил крака. Оставих Матюрет при него и хукнах към ъгъла, като се придържах с една ръка към стената. Беше толкова тъмно, че не разбрах кога съм стигнал до края на оградата и ръката ми внезапно увисна във въздуха, а аз паднах по лице. Откъм реката се чу глас:
— Вие ли сте?
— Да. Исус ли е?
— Да.
Той драсна клечка кибрит. За част от секундата светна. Разбрах къде точно се намира, скочих във водата и доплувах до него. Бяха двама.
— Качвай се първи. Кой от тримата си?
— Папийон.
— Добре.
— Трябва да се върнем по реката, Исус. Приятелят ми си счупи крака, като прескачахме оградата.
— Тогава взимай греблото и давай.
Три весла се потопиха във водата и кануто с лекота покри стоте метра до мястото, където предполагах, че са останалите. Нищо не можеше да се види. Подвикнах „Клузио!“
— Млъкни, по дяволите! — изшътка Исус. — Дебелак, щракни запалката.
Прехвърчаха няколко искри, от брега ги забелязаха. Клузио подсвирна през зъби, както го правят в Лион — абсолютно безшумно, но се чува. Все едно че съска змия. Той продължи да свири и ние се ориентирахме по звука. Дебелака слезе, взе Клузио на ръце и го сложи в кануто. После се качи Матюрет, Дебелака след него. Бяхме петима и водата стигаше на два пръста от ръба на лодката.
— Не правете нито едно движение, без да сте предупредили — рече Исус. — Папийон, спри да гребеш, извади веслото и го сложи на коленете си. Дебелак, давай! — И лодката се понесе бързо в нощта, тласкана от течението.
Километър по-надолу, когато минавахме покрай зле осветения от слабото електричество затвор, вече бяхме в средата на реката и летяхме по течението с невероятна скорост. Дебелака беше извадил веслото си от водата. Само Исус използваше своето, подпрял дръжката му на бедрото си, като поддържаше чрез него равновесието на лодката. Нямаше нужда да гребем, трябваше само да я направляваме.
— Сега вече можем да говорим и да пушим. Мисля, че дотук мина добре. Сигурен ли си, че не сте пречукали някого? — попита Исус.
— Май че не.
— Мамка му! Метнал си ме, Исус! — възмути се Дебелака. — Каза, че това ще си е едно простичко бягство, без усложнения, а доколкото сега успявам да схвана, става дума за интернирани.
— Да, интернирани са, Дебелак. Не исках да ти го казвам, защото щеше да откажеш да ми помогнеш, а имах нужда от още един. Не се кахъри. Ако закъсаме, ще поема цялата вина.
— Така ще е правилно, Исус. Заради стоте кинта, които ми даде, не си струва да рискувам главата си, ако има трупове, или доживотна присъда, ако има ранени.
Казах:
— Дебелак, ще ви дам да си поделите хиляда франка.
— Така бива, мой човек. Така е справедливо. Благодаря ти, защото в селото пукаме от глад — да си
