и наслука!
Десета тетрадка
Дяволският остров
Камъкът на Драйфус
Това е най-малкият от трите Острова на спасението. По на север от останалите, той е и най-пряко изложен на вятъра и вълните. Опасан е от тясна брегова ивица, към която се спуска стръмен склон. Горе има плато и върху него са разположени кабинката на постовите и помещението за каторжниците — около дузина човека. По принцип на Дяволския остров не се изпращат криминални, а само политически затворници или заточеници.
Те живеят в малки къщички със сламени покриви. В понеделник им раздават припаси за цялата седмица. Само хляба си получават всекидневно. Около тридесет души са. Като санитар тук служи доктор Леже, който навремето бе изтровил цялото си семейство в Лион или някъде наоколо. Политическите не си месят капите с криминалните и понякога пишат до Кайен, за да се жалват от този или онзи каторжник. В подобни случаи каторжника го прибират и го връщат на Роаял.
Роаял е свързан с Дяволския посредством телеграфическа връзка, тъй като морето между двата острова често пъти е толкова бурно, че черупката от Роаял не може да преплува разстоянието и да акостира на подобието на циментов кей.
Главният надзирател в лагера (тук надзирателите са само трима) се нарича Сантори. Това е един едър и мръсен дангалак, който често носи осемдневна брада.
— Папийон, надявам се, че ще се държите добре на Дяволския остров. Не се ебавайте с мен и ще ви оставя на мира. Качете се сега в лагера и там ще си поговорим.
В помещението имаше шестима каторжници. Двама китайци, двама негри, един от Бордо и един от Лил. Първият от китайците ме познаваше добре — срещали се бяхме в Сен Лоран, където срещу него се водеше следствие с обвинение за убийство. Идваше от Индокитай и беше сред оцелелите от бунта в каторгата Пуло Кондор.
По професия бе пират. Навремето бе нападал джонки, а понякога му се бе случвало да избива целия екипаж, барабар с пътниците. Макар и изключително опасен, той умееше да се погажда с околните, да печели доверието и симпатията им.
— Как си, Папийон?
— А ти, Чанг?
— Криво-ляво. Тук сме добре. Ти ядеш с мен. Ти лягаш там, до мен. Аз готви два пъти на ден. Ти ловиш риби. Тук много риби.
В това време пристигна Сантори.
— А, вие успяхте ли да се настаните? Утре сутринта ще идете заедно с Чанг да нахраните прасетата. Той ще носи кокосовите орехи, а вие ще ги разцепвате на две с брадвата. Омекналите ще ги отделяте настрана за малките прасенца, на които още не са им поникнали зъбки. Следобед в четири повтаряте операцията. С изключение на тези два часа единия — сутрин, а другия — следобед — сте напълно свободни да правите каквото си искате на острова. Всеки, който се занимава с риболов, трябва да носи в края на деня по едно кило риба или раци на готвача ми. Така всички ще сме доволни. Устройва ли ви това?
— Да, господин Сантори.
— Знам, че по душа си беглец, но тъй като оттук е невъзможно да се чупиш, няма да ти вгорчавам живота. Нощем ви заключваме, но знам, че въпреки това някои успяват да се измъкнат. Внимавай с политическите. На всичките им хлопа дъската. Ако се доближиш до къщата им, мислят, че си дошъл да крадеш кокошки или яйца. Може да те убият или наранят, защото те те виждат, а ти тях не.
След като натъпках гушите на повече от двеста прасета, тръгнах да обикалям из острова заедно с Чанг, който го познаваше изтънко. Вървяхме по пътеката, обграждаща острова покрай морето, когато пред нас изникна старец с дълга бяла брада. Това бе един журналист от Нова Каледония, който по време на войната от 1914 година бе писал срещу французите в полза на германците. По-нататък срещнах и мръсника, наредил разстрела на Едит Кавел — английската или белгийска милосърдна сестра, която през 1917 г. бе спасила живота на няколко английски летци. Отблъскващата личност — мазна и тлъста — размахваше тояга и млатеше по една огромна змиорка, по-дълга от метър и петдесет и дебела колкото бедрото ми.
Санитарят също обитаваше една от малките къщички, предназначени по принцип само за политическите.
Въпросният доктор Леже беше як, мърляв и кокалест. Чисто бе само лицето му, обрамчено с дълги сиви коси. Ръцете му бяха осеяни със зле зараснали ранички, получени сигурно при опитите му да се задържа за скалите, докато се къпе в морето.
— Ако се нуждаеш от нещо, ела и ще ти го дам. Идвай само ако си болен. Иначе мразя да ме посещават и още повече мразя да ме заприказват. Продавам яйца, понякога пилета или кокошки. Ако тайничко теглиш ножа на някое прасенце, донеси ми един бут. Ще ти платя с едно пиле и шест яйца. След като така и така си дошъл дотук, на, вземи това шишенце хинин. В него има сто и двадесет хапчета. Сигурно си дошъл тук, за да избягаш, и ако най-случайно вземеш, че успееш, хининът ще ти трябва в джунглата.
Сутрин и вечер успявах да наловя астрономически количества барбуни. Всеки ден изпращах по три- четири кила в кухнята на копоите. Сантори сияеше — никога дотогава не бе имал такъв богат избор от риба и раци. Понякога, гмуркайки се при отлив, изваждах на брега до триста рака.
Вчера доктор Жермен Гибер дойде на острова. Тъй като морето бе спокойно, с него дойдоха комендантът на Роаял и госпожа Гибер. Тази изключителна жена стана първата представителка на своя пол, стъпила на Дяволския остров. Комендантът твърдеше, че тук не са идвали и цивилни. Можах да говоря с нея повече от час. Тя дойде с мен до пейката, на която е обичал да сяда Драйфус, за да гледа през морския простор към отритналата го Франция.
— Ако този излъскан камък можеше да ни разкаже мислите на Драйфус… — каза тя, галейки камъка. — Сигурно за последен път се виждаме, Папийон, тъй като сам ми признахте, че ще се опитате да избягате. Бог да ви помага. Ще ви помоля, преди да тръгнете, да дойдете тук на тази пейка и да докоснете камъка, който аз погалих, за да ми кажете сбогом.
— Сбогом, докторе, сбогом, госпожо — извиках след тях колкото мога по-естествено, докато черупката се отлепваше от кея. Госпожа Гибер ме гледаше с големите си очи, които сякаш ми казваха: „Не ни забравяй, защото ние винаги ще те помним.“
Пейката на Драйфус се намираше на най-високата точка в северната част на острова. Това бе една скала, увиснала на повече от четиридесет метра над морето.
Днес не ходих на риболов. Бях намерил едно място, което можеше да ми служи като естествен рибарник. В него плуваха повече от сто кила барбуни, а в едно метално бидонче, завързано с верига, бях потопил повече от петстотин рачета. Така че можех да не се занимавам с това. Разполагах с достатъчно улов, за да изпращам на доктора, да снабдявам Сантори и да изхранвам китаеца и себе си.
Течеше 1941 година. Излежавах присъдата си вече единадесета година. Бях на тридесет и пет. Най- хубавите години от живота ми изтекоха по лагери и килии. Имах зад гърба си само седем месеца пълна свобода, прекарани с моето индианско племе. Децата, които индианските ми жени заченаха от мен, сега са осемгодишни. Какъв ужас! Господи, колко бързо отминава времето! Обръщайки се назад, съзерцавах изтеклите часове и минути, понесени толкова тежко и белязали със своя знак всяка крачка от страдалческия ми път.
Тридесет и пет години! Къде останаха Монмартър, Плас Бланш, Пигал, кръчмите в Пти Жарден, булевард Дьо Клиши? Къде остана Ненет с изваяното си като икона лице и големите черни очи, които сякаш крещяха от отчаяние, когато се закани в съда: „Хич да не ти пука, скъпи, аз ще дойда и ще те намеря дори там!“? Къде ли е сега Реймон Юбер с неговото „Смятам, че ще бъдем оправдани“? Къде ли са дванадесетте глупци от съда? А ченгетата? А прокурорът? Какво ли правят баща ми, сестрите ми и техните семейства, притиснати под немския ботуш?
Толкова опити за бягство! Я чакай да преброим колко опита?
Първият беше, когато избягах от болницата, като цапардосах копоите.
