заклещена в подножието на склона, тъй като носеше много повече вода от останалите. Нужни бяха десет- петнадесет секунди, за да могат създадените в подковата водовъртежи да намерят обратния изход и да се оттеглят, изскубвайки по пътя си огромни камънаци, които след това влачеха напред-назад с адски грохот.
Натиках десетина кокосови ореха в една торба, вързах към тях камък от около двадесет кила и щом Голямата вълна се разби под краката ми, ги хвърлих в нея.
Не успях да ги проследя, тъй като в пропастта имаше твърде много пяна, но за една секунда мярнах вързопа, който водата буквално засмука навътре в морето при изтеглянето си от подковата. Тази торба не се върна. Шестте последвали вълни нямаха достатъчно сила да я запокитят обратно към брега, а когато седмата започна да се оформя на тристатина метра от скалите, кокосовите орехи вече бяха отнесени далеч от опасната зона. Така и не ги видях повече.
Преизпълнен с радост и надежда, тръгнах обратно към лагера. Най-после бях открил идеалния начин да изляза в открито море. Този път нямаше място за случайности. Щях да направя още един по-сериозен опит, възможно най-близък до реалността: две торби с орехи, завързани здраво една за друга, и прикрепена върху тях седемдесеткилограмова тежест, разпределена между два-три камъка. Разказах всичко на Чанг. Новото ми приятелче — малкият китаец от Пуло Кондор, слушаше обясненията ми най-старателно.
— Добре, Папийон. Мисля, че си на прав път. Аз тебе помогне за истинския опит. Чакаме осемметров прилив. Скоро равноденствие.
И така, Чанг ми помогна — изчакахме високия прилив в нощта на равноденствието и хвърлихме в центъра на прословутата вълна двете торби с кокосови орехи, натоварени с три камъка, играещи ролята на моите седемдесет кила.
— Ти как нарече малко момиче, което спаси на Сен Жозеф?
— Лизет.
— Ние наречем вълната, дето един ден ще те отнесе, Лизет. Съгласен?
— Съгласен.
Лизет пристигна с шума на бърз влак, нахлуващ в закрита гара. Оформи се на повече от двеста и петдесет метра от брега и се втурна към нас, изправена като стръмен склон, увличайки след себе си все повече вода. Беше наистина потресаваща гледка. Разби се с такава сила, че ние с Чанг едва не бяхме пометени от скалата, а торбите с кокосови орехи паднаха сами в пропастта. Слава Богу, за една десета от секундата ние си дадохме сметка, че не бихме могли да се задържим горе и се метнахме назад. Този ход не ни спаси от измокрянето, но благодарение на него не паднахме като чували в пропастта. Опита извършихме в десет сутринта. Не поемахме никакъв риск, тъй като в същото време тримата копои бяха заети да правят обща инвентаризация на другия край на острова. Торбите отплуваха, можехме ясно да ги различим, докато се отдалечаваха от брега. Дали разбитата вълна ги бе отнесла отвъд гнездото, в което се оформяше следващата й посестрима? Не повторихме опита, за да проверим с пълна точност. Шестте вълни след Лизет не успяха да уловят устремения към открито море товар. В това време се оформи и тръгна напред нова Лизет. Тя също не върна обратно торбите. Бяха се измъкнали от сферата на нейното влияние.
Бързо се изкатерихме до камъка на Драйфус, за да се опитаме да ги зърнем още веднъж, и на четири пъти с радост забелязвахме как се издигат върху гребените на вълните, но не по посока към Дяволския остров, а на запад. Експериментът можеше без съмнение да се нарече сполучлив. А аз щях да поема напред към голямата авантюра, яхнал гърба на Лизет.
— Ето я, погледни! — Едно, две, три, четири, пет, шест… и ето я Лизет насреща.
На това място, под камъка на Драйфус, морето винаги бе бурно, но днес настроението му беше особено лошо. Лизет се носеше напред с типичния си грохот. Струваше ми се по-огромна от когато и да било, като че ли специално днес събираше в основата си още по-страшни водни масиви. Чудовищната маса се нахвърли върху двете скали по-бързо и по-сърдито от когато и да било. И когато се разби и забуча, заклещена между камъните, ударът отекна по-заглушително от обикновено — ако това изобщо бе възможно.
— И ти искаш двамата да скочим тук? Е, приятелче, избрал си чудничко място. Но без мен. Вярно е, че искам да избягам, но не и да се самоубивам.
Силвен изглеждаше силно впечатлен от запознанството си с Лизет. Беше дошъл на Дяволския остров преди три дни и аз, естествено, му предложих да тръгне с мен. Щяхме да си приготвим по един сал за всеки. Ако приемеше, щях да имам спътник на континента и другар в бягството оттам нататък. Не е весело да оставаш сам в джунглата.
— Не се стряскай предварително. Признавам, в началото всеки мъж е склонен да отстъпи. И все пак това е единствената вълна, способна да ни завлече толкова навътре, че останалите да не могат да ни върнат обратно.
— Успокой се, виж, ние опитахме — додаде Чанг. — Сигурна работа. Веднъж да тръгнеш, не можеш се върна на Дявола, нито ще идеш на Роаял.
Мина цяла седмица, докато убедя Силвен. Той беше яко момче — целият в мускули, висок метър и осемдесет, с хубаво тяло на атлет.
— Добре, приемам, че вълната ще ни отвлече достатъчно навътре. Но колко време ще ни е нужно след това, за да стигнем до континента, разчитайки единствено на приливите и отливите?
— Искрено казано, Силвен, не зная. Отклонението може да е повече или по-малко голямо в зависимост от времето. Вятърът малко ще ни влияе, защото ще бъдем потопени във водата. Но ако морето е бурно и вълните силни, ще бъдем отнесени към джунглата по-бързо. Седем-осем, максимум десет прилива и отлива трябва да успеят да ни изхвърлят на брега. Значи като броим и отклоненията, ще ни трябват някъде между четиридесет и осем и шестдесет часа.
— Как ги преброи?
— От островите до брега по права линия има не повече от четиридесет километра. С отклонението се получава нещо като хипотенуза на правоъгълен триъгълник. Погледни посоката на вълните. В общи линии ни предстои да изминем от сто и двадесет до сто и петдесет километра максимум. Колкото повече се приближаваме до брега, толкова по-силно ще ни тласкат към него вълните. Така, както гледаш, нали не си мислиш, че една отломка може да изминава повече от пет километра в час?
Силвен ме гледаше и внимателно се вслушваше в обясненията ми. Симпатичният дългуч изглеждаше умно момче.
— Вярно, признавам, че не говориш необмислени приказки. Ако нямаше отливи, които да ни отвличат към открито море, щяхме да пристигнем за по-малко от тридесет часа. Но като вземем предвид отливите, излиза, че си прав — ще ни трябват някъде между четиридесет и осем и шестдесет часа.
— Убедих ли те да тръгнеш с мен?
— Почти. Да предположим, че сме стигнали до континента и сме вече в джунглата. Какво ще правим?
— Трябва да се доближим до околностите на Куру. Там има няколко големи селища — на риболовци, на търсачи на злато, събирачи на каучук. Трябва да се приближим към тях внимателно, защото в близост се намира и каторжнически лагер. В джунглата не може да няма оставени ориентири, които да сочат пътя към лагера на китайците, наречен Инини. Ще се наложи да пипнем някой каторжник или местен негър и да го принудим да ни заведе дотам. Ако се държи добре по пътя, ще му дадем петстотин кинта и ще го пуснем да се прибира. Ако попаднем на каторжник, ще го принудим да бяга с нас.
— И какъв дявол ще търсим в Инини — този лагер за индокитайци?
— Братът на Чанг живее там.
— Да, мой брат там. Той бяга с вас, той намери лодка и провизии. Когато вие срещне Кюик-Кюик, вие уредени за бягство. Китаец никога не става кука. Вие хване който и да е жълт в джунгла и му говори за Кюик-Кюик. Той предупреди.
— Защо го наричат Кюик-Кюик твоето братче? — попита Силвен.
— Аз не знае, французин го кръстил така — отвърна Чанг и добави. — Внимание. Щом вие почти стигне до континента, срещне по пътя си тиня. Никога да не стъпвате върху тиня. Тя вас погълне. Ще чака друг прилив да ви изтика до джунглата, за да се хване за лиани и клони на дърва. Инак край с вас.
— О, да, Силвен, никога не бива да стъпваш в калта около брега, колкото и близо да ти се струва твърдата земя. Трябва да изчакаш, докато имаш възможност да се захванеш за клони или лиани.
— Добре, Папийон. Реших се.
