Вторият беше в Колумбия, в Рио Ача. Най-хубавото ми бягство. Единственото, в което успях докрай. Защо ми беше да напускам племето си? Любовна тръпка пропълзя по цялото ми тяло. Струваше ми се, че отново усещам как се любя с двете сестри.
Третият, четвъртият, петият и шестият опит бяха в Баранкиля. Колко лош късмет извадих тогава! Как глупаво се провали бунтът по време на литургията! Недостатъчно силният динамит, панталонът на Клузио, който се закачи за ламарината! И онова бавно действащо приспивателно!
Седмия опит направих на Роаял, когато ме издаде подлецът Бебер Селие. Ако не беше той, със сигурност щяхме да успеем. Да беше си затварял мръсната уста, сега двамата с бедния ми приятел Карбониери щяхме да сме на свобода.
Последния, осми опит, направих в лудницата. Грешка, голяма грешка от моя страна. Не биваше да оставям италианеца сам да избере мястото за спускане на сала в морето. Двеста метра по-надолу към заливчето щеше да е несравнимо по-лесно.
Мястото, където несправедливо осъденият Драйфус е намерил куража да продължи да живее въпреки всичко, все за нещо трябва да ми послужи. Не бива да се признавам за победен. Ще направя нов опит.
Да, този излъскан гладък камък, надвесен над скалистата пропаст, в която яростните вълни непрестанно се разбиват, трябва да бъде за мен пример и извор на сила. Драйфус не е позволил да го смажат и до края се е борил да получи реабилитация. Вярно, имал е на своя страна Емил Зола и неговото прочуто „Аз обвинявам“. И въпреки това, ако не беше истински смел мъж, цялата тази несправедливост щеше да го накара да скочи оттук в пропастта.
Но той издържал. Не бива да падам по-долу и трябва веднъж завинаги да се откажа от идеята за бягство под девиза „свобода или смърт“. Трябва да забравя за думата смърт и оттук нататък да мисля само за успеха и свободата.
По време на дългите часове, прекарани на любимото на Драйфус място, мисълта ми ту се луташе към миналото, ту се втурваше да гради мечти за розовото бъдеще. Понякога очите ми ослепяваха от потоците светлина и платинените отблясъци по гребените на вълните. Толкова се вглеждах, уж без да виждам, в морето, че постепенно опознавах всичките въображаеми и истински капризи на гонените от вятъра вълни. Неуморимо и неумолимо море — то нападаше най-силно издадените напред скали. Обливаше ги, дълбаеше ги, като че ли искаше да каже на Дяволския остров: „Върви си, трябва да изчезнеш, защото препречваш пътя ми към Голямата земя, защото стоиш тук като барикада. Затуй ден след ден отчупвам по някое парченце от теб.“ Когато бушуваше буря, морето й се отдаваше изцяло и не само дълбаеше скалите, като отвличаше със себе си разрушените отломки, но непрестанно се стремеше да залее с вода всички ъгълчета и закътани места, да минира лека-полека огромните скали, които сякаш заявяваха: „Оттук не може да мине никой.“
И тогава открих нещо изключително важно. Точно под камъка на Драйфус вълните връхлитаха върху две издадени скали, разбиваха се и бурно се отдръпваха. Тоновете вода обаче не се разпръскваха, защото оставаха пленени между стените на широката пет-шест метра подкова, оформена от двете скали и стръмния склон зад тях. На вълната не й оставаше друг изход, освен да се върне обратно в морето.
Откритието беше много важно, защото означаваше, че ако аз скоча с една торба кокосови орехи в пропастта точно когато вълната се разбива, тя без съмнение ще ме отнесе със себе си, оттегляйки се обратно в морето.
Знаех къде да намеря необходимите ми сукнени торби — край копанята на прасетата имаше колкото щеш. В тях събирахме кокосови орехи.
Първата ми задача бе да проведа опит. При пълнолуние приливите са по-силни и вълните по-високи. Трябваше да почакам до пълнолуние. Скрих в една подводна пещера здраво зашита сукнена торба, натъпкана със сухи кокосови орехи. Бях намерил това скривалище, докато се гмурках да търся раци. В него въздух влизаше само при отлив. Торбата стоеше като закачена за тавана на пещерата.
В друга торба, привързана към кокосовите орехи, сложих камък, тежащ около тридесет и пет — четиридесет килограма. Смятах да пътувам върху две торби и тежах около седемдесет килограма — значи пропорциите бяха спазени.
Чувствах се страшно възбуден от мисълта за експеримента. Достъпът до тази част на острова бе табу. Никога никой не би предположил, че човек може да хукне да бяга тъкмо от най-бурното и съответно най- опасното място.
И все пак това бе единствената точка, от която, успеех ли да се отлепя от брега, щях да тръгна право към открито море без опасност да налетя на Роаял.
Точно оттук и от никъде другаде можех да избягам. Торбата с орехите и камъкът тежаха доста и ми беше трудно да ги нося сам. Не успявах да ги кача нагоре по вечно мократа и хлъзгава от вълните скала. Говорих с Чанг и той прие да ми помогне. Беше нарамил цял арсенал от въдици, за да може, ако ни спипат, да каже, че сме тръгнали да залагаме примки за акули.
— Давай, Чанг. Още малко и сме горе.
Кръглата луна ни осветяваше като посред бял ден. Грохотът на вълните ме заглуши.
— Готов ли си, Папийон? Хайде да пробваме с тази тук — предложи Чанг.
Вълната бе висока около пет метра и летеше към скалите като побесняла. Разби се точно под краката ни, но ударът имаше такава сила, че гребенът се разпръсна нагоре и ни измокри целите. Това не ни попречи да хвърлим торбата при следващата вълна, като уцелихме центъра на водовъртежа, който се оформяше точно преди оттеглянето й. Торбата бе отнесена навътре в морето леко като перце.
— Ето че се получи, Чанг.
— Чакай да видим дали няма да се върне.
Едва изтекоха пет минути и аз отчаян видях как моята торба се връща обратно, носена на гребена на страшна вълна, висока около седем — осем метра. Тежестта на камъка не значеше нищо за огромната водна маса. Кокосовите орехи бяха кацнали върху носа й, точно пред пяната, и вълната ги запокити с нечувана мощ обратно там, където ги хвърлихме преди малко. Торбата се разби върху отсрещната скала, разкъса се и орехите се разлетяха на всички страни, а камъкът бързо потъна.
Мокри до кости — тъй като вълната буквално ни обля и ни събори, но, слава Богу, назад върху земята, а не в пропастта, изподрани и изтощени, двамата с Чанг хукнахме, колкото можем по-бързо, надалеч от прокълнатото място, без дори да погледнем отново към морето.
— Лошо, Папийон, лоша идея да бяга от Дявола. По-добре от Роаял. Там от южна страна по-лесно бяга.
— Да, но едно бягство от Роаял ще бъде открито след максимум два часа. И тъй като торбата с орехите не разчита на друго ускорение освен на естественото движение на вълните, трите кораба на острова ще могат лесно да ме настигнат. А тук, първо на първо, не разполагат с кораб, второ, ще имам пред себе си цялата нощ, преди изобщо да разберат, че съм изчезнал, и, трето, лесно ще повярват, че съм се удавил по време на риболов. Ако тръгна в бурно време, нито една лодка няма да е в състояние да доплува дотук. Значи Дяволският остров е идеалното място за бягство. Но кой е идеалният начин?
По обяд слънцето тежко надвисна върху ни. Тропическата жега създаваше чувството, че мозъкът ти ей сега ще кипне. Всяка живинка, поникнала тук, но неизрасла достатъчно, за да се справи с адския пек, просто изгаряше. Всяка локва с морска вода, ако не беше достатъчно дълбока, се изпаряваше за няколко часа, оставяйки след себе си бял пласт от сол. Въздухът танцуваше в маранята. Да, въздухът буквално се движеше пред очите ми и пречупените през него отблясъци от морето палеха клепачите ми. И въпреки това, седнал върху камъка на Драйфус, аз продължавах да изучавам вълните. И в един момент забелязах какъв глупак съм бил.
Онзи огромен воден масив, издигнал се два пъти по-високо от останалите, който разби торбата върху скалите, се повтаряше само веднъж на седем вълни.
От обяд до залез-слънце наблюдавах дали не става дума за случайност или каприз, дали периодичността и формата на Голямата вълна не се променят.
Не, Голямата вълна нито веднъж не закъсня и не избърза. След шест вълни, високи от по шест метра, някъде на триста метра от брега се оформяше Голямата вълна. Втурваше се към скалите, изправена като колона. Колкото повече се приближаваше, толкова по-висока и масивна ставаше. За разлика от предишните гребенът й бе почти без пяна. Грохотът й също бе особен — напомняше за далечна гръмотевица. Когато се разбиваше между двете скали и хукваше да се изтегля обратно, тя сякаш в един момент се задушаваше,
