— Много сме доволни, спечелихме четиридесет долара.
— По какъв начин?
— Тръгнахме оттук в три часа сутринта и отидохме в едно от околните села заедно със земляка, дето трябваше да ни помага. Той носеше в себе си двеста долара. С тях накупихме домати, салати, патладжани и всякакви други свежи зеленчуци. Взехме също пилета, яйца и малко козе мляко. Откарахме всичко на пазара до пристанището и го продадохме на местните хора и най-вече на американските моряци. Нашите цени толкова им харесаха, че утре дори няма да има нужда да ходя до пазара — те ще ме чакат при входа към пристанището и ще изкупят цялата стока. Ето, дръж парите. Ти си шефът, при тебе ще стоят.
— Знаеш много добре, Кюик-Кюик, че имам пари и не се нуждая от тези тук.
— Или задръж парите, или няма да работим повече.
— Добре тогава. Французите живеят с по пет долара на ден. И ние ще взимаме по пет долара от спечеленото и ще даваме пет долара за поддържането на къщата и за храна. Останалите пари ще заделяме настрани, за да върнем на земляците ви двестате долара, които са ви дали назаем.
— Съгласни сме.
— Утре ще дойда с вас.
— Не, ти ще се наспиш. Ако искаш, можеш да се присъединиш към нас в седем часа на входа на пристанището.
— Както кажете.
Всички останаха доволни. Ние, защото разбрахме, че можем да си изкарваме прехраната, без да тежим на гърба на приятелите си. А Гиту и двамата му съдружници — защото въпреки щедростта си сигурно са се питали още колко време ще трябва да ни издържат.
— За да отпразнуваме подвига на приятелите ти, Папийон, ще купим два литра мастика.
Жюло излезе и се върна със стъкло бял алкохол и разни неща за ядене. Час по-късно вече пиехме мастиката по марсилски обичай. Алкохолът се лееше, а гласовете ни ставаха все по-високи и смеховете ни — по-бурни от обикновено. Съседите индуси разбраха, че французите нещо празнуват и без много-много церемонии дойдоха да се присъединят — бяха трима мъже и две девойки. Донесоха пилешко и свинско месо, силно подлютено с люти чушки и пипер. Девойките бяха с рядко срещана красота. Облечени изцяло в бяло, босоноги, със сребърни гривни на левия глезен. Гиту избърза да ме предупреди:
— Внимавай да не сгафиш. Тези девойки са напълно почтени. Недей да мислиш, че можеш да си позволяваш волности, само защото гърдите им прозират под тънките рокли. Тук така си се обличат. Аз съм твърде стар. Но Жюло и Пти Луи рекоха да си опитат късмета, когато пристигнахме тук, и бързо им отрязаха квитанциите. А момичетата дълго време не стъпиха у нас.
Двете индийки бяха изключително хубави. Татуираните в средата на челото точки им придаваха екзотичен вид. Заговориха ни мило и малкото английски думи, които знаех, ми помогнаха да разбера, че ни приветстват с добре дошли в Джорджтаун.
Тази нощ двамата с Гиту отидохме до центъра на града. Попаднах в обстановка, твърде различна от тази, с която бях свикнал в Париж. Градът гъмжеше от хора. Бели, чернокожи, индуси, китайци, войници и моряци в униформи, цивилни. Огромен брой барове, ресторанти, кабарета и кръчми хвърляха светлините си и на улицата, където човек можеше да вижда като посред бял ден.
За първи път през живота си гледах говорящ, а на всичко отгоре и цветен филм. Все още замаян от новото изживяване, се оставих на Гиту да ме замъкне в някакъв огромен бар. В единия край на помещението се бяха разположили двадесетина французи. Всички пиеха „Куба либре“ (алкохол и кока- кола).
До един бяха избягали от каторгата закоравели престъпници. Някои бяха успели да се чупят едва след изтичането на наказанието им, докато карали така наречения дублаж. Затънали в мизерия, безработни, гледани накриво от французите и от местните жители, те предпочели да поемат към някоя друга страна, където се надявали, че ще се устроят по-добре. Но и тук било тежко, разказваха ми те.
— Сека дърва в джунглата и получавам надница от два и петдесет. Ратай съм у Джон Фернандес. Всеки месец слизам да прекарам една седмица в Джорджтаун. Направо съм отчаян.
— А ти?
— Правя колекции от пеперуди. Ходя да ги ловя в джунглата и когато събера достатъчно различни видове, подреждам ги в кутия, закрепвам отгоре едно стъкло и продавам колекцията.
Други се бъхтеха като носачи на пристанището. Всички имаха работа, но печелеха колкото да не умрат от глад. „Тежко е, но сме свободни — казваха те. — Хубаво е да си свободен.“
Тази вечер бе дошъл да ги посети един от заточениците — Фосар. Плати пиенето на всички ни. Намирал се на борда на канадски кораб, превозващ боксит, който бил торпилиран при устието на река Демерара. Получил застраховка — бил сред малкото оцелели. По-голямата част от екипажа се издавили. Той извадил късмет, защото успял да се покатери на една от спасителните лодки. Разправи, че немската подводница изплувала на повърхността и фрицовете разговаряли с корабокрушенците. Немецът запитал колко кораба, натоварени с боксит, чакат на пристанището. Моряците казали, че не знаят. Тогава онзи, дето ги разпитвал, се разсмял и рекъл: „Аз вчера бях на кино в Джорджтаун. Ето вижте ми входния билет.“ После разгърнал сакото си и казал: „Костюмът ми също е купен в Джорджтаун.“ Неверниците се развикаха, че това са бабини деветини, но Фосар настояваше на своето и сигурно казваше истината. Подводничарите дори ги предупредили, че ще бъдат спасени от този и този кораб. Така и станало.
Всеки разказваше по нещо. Ние с Гиту седяхме до един стар парижанин, работил навремето в района около Халите. „Пти Луи от Рю де Ломбар“, представи ни се той.
— А аз, стари ми Папийон, бях намислил чудесна далавера, за да живея, без да се трепя. Щом във вестника се появеше името на някой французин под рубриката „Загинал за краля или за кралицата“, не се чудех и маех, ами отивах при майстора на надгробни камъни и го карах да ме снима пред някой гроб, върху който предварително изписвах името на кораба, датата на торпилирането му и името на загиналия французин. После тръгвах по богаташките вили на тукашните англичани и им казвах, че трябва да дадат своята лепта, за да може да построим достоен паметник на французина, дал живота си в името на Англия. И така до миналата седмица, когато някакъв тъп бретонец, обявен за загинал, се появи тук ни лук ял, ни лук мирисал. След което мръсникът му с мръсник посетил някои от добродетелните женици, от които току-що бях събрал по пет долара за гроба му, и им обяснил, че е жив и здрав и че никога не е поръчвал паметник. Сега трябва да си търся друг начин за препитание. Много съм стар вече, за да започвам тепърва да работя.
Коктейлите повишаваха градуса и всеки разказваше на висок глас най-невероятни истории, убеден, че никой в кръчмата освен нас не разбира френски.
— А аз произвеждам кукли и велосипедни дръжки от каучук — заразправя друг сънародник. — За жалост, ако детенцето забрави куклата си под слънцето на двора, тя се разтапя и обезформява. И ако се опитам за втори път да мина със стоката си по същата улица, се вдига шум до Бога. От един месец насам не смея да стъпвам в половината Джорджтаун по светло. Същото е и с велосипедите. Ако го оставиш на слънце, после ръцете ти залепват за дръжките.
— Аз произвеждам бастуни и украсявам дръжките им с негърски глави, направени също от каучук. Казвам на моряците, че едва съм оцелял и сега съм инвалид. Осем от десет души се хващат на въдицата и купуват.
Разказите им ме забавляваха, но в същото време ме убеждаваха колко трудно е да си изкарваш хляба тук.
Някой включи радиото — чухме обръщение на Дьо Гол. Всички слушаха притихнали този френски глас, който идваше до нас от Англия, за да окуражи сънародниците ни в колониите и Америките. Речта беше патетична, никой не смееше да шукне. Внезапно един от нашите, който доста се беше почерпил, скочи и извика:
— По дяволите, момчета! Ето това се казва чудо! Внезапно научих английски и сега разбирам всичко, което Чърчил говори.
Всички избухнахме в смях и никой не си направи труда да посочи на нашия лингвист грешката му.
Да, налагаше се за първи път да се погрижа сам за себе си. А доколкото можех да схвана от разказите на останалите, това нямаше да е лесно. Тревогите ми не бяха без основание. От 1930 до 1942 година напълно бях загубил чувството си за отговорност и умението да се справям сам с прехраната. Ако човек е бил толкова дълго в затвора, без да се грижи за хляба, за покрива над главата си, за ризата на гърба си;
