кухничка с печка, която гореше дървени въглища, и огромен двор, покрит в едната си част със сламен покрив, така че да може да служи за обор. Каручката и магарето бяха на завет. Аз щях да спя сам в стая, на голямо, купено на втора ръка, легло с удобен матрак. В съседната стая се разположиха китайските ми спътници — те също имаха легла. Вече имахме маса с шест стола и четири табуретки. В кухнята намерихме всички необходими съдини. Поблагодарихме на Гиту и приятелите му за проявеното гостоприемство и се нанесохме в „нашата си къща“, както я наричаше Кюик.
В трапезарията, точно пред прозореца се мъдреше плетено от тръстика кресло — подарък от индусите! А в една стъклена чаша върху масата Кюик бе подредил букет свежи цветя.
За първи път имах собствен дом — скромен, но приветлив. Светлата и чиста обстановка, която ме заобикаляше и която бяхме постигнали след три месеца труд, ми вдъхна самоувереност и смелост да гледам в бъдещето.
Утре е неделя, пазарът не работи, значи разполагаме с цял свободен ден. И тримата единодушно решихме да поканим на обяд Гиту, приятелите му, индийките и техните братя. Почетен гост на масата щеше да бъде китаецът, подарил на Кюик и Едноръкия магарето с каручката. Пак от него те бяха получили онзи заем от двеста долара, благодарение на който завъртяхме търговийката си. В чинията си той щеше да открие плик с двеста долара и благодарствено писмо, написано на китайски.
След прасето, което направо обожаваше, Кюик държеше най-много на мен. Непрекъснато ми засвидетелстваше вниманието си — осигуряваше ми най-хубавите дрехи, често се прибираше с по някоя риза, вратовръзка или панталон за мен. Купуваше ги от собствената си надница. Иначе не пушеше и не пиеше — единственият му порок беше хазартът. Мечтаеше само за едно — да събере достатъчно пари, за да иде в казиното на Китайския клуб.
Лесно продавахме закупената в селата стока. Вече говорех английски достатъчно добре, за да мога да се пазаря. Всеки ден печелехме по двадесет и пет — тридесет и пет долара, които си поделяхме поравно. Не беше много, но се радвахме, че толкова бързо сме намерили начин да печелим прехраната си. Не ходех с тях всеки път до селата, макар че обикновено успявах да издействам най-ниските цени от производителите. На пазара обаче продавах винаги аз. Много от американските и английските моряци, които слизаха на сушата, за да пазаруват, ме познаваха. Пазаряхме се кротко, без да влагаме много жар. Имаше един як американец от италиански произход — отговаряше за снабдяването на офицерския стол. Винаги разговаряше с мен на италиански. Беше щастлив, че му разбирам, и спореше за цените само и само за да говори на майчиния си език. Накрая винаги даваше толкова пари, колкото му бях поискал в началото.
В осем и половина-девет сутринта вече си бяхме вкъщи. Хапвахме и после Кюик и Едноръкия си лягаха да подремнат. Аз ходех на гости на Гиту или пък съседите идваха да ме посетят. Къщата не искаше много грижи — нуждаеше се само от помитане, изпиране на бельото, оправяне на леглата… Двете сестри се справяха лесно с тази работа само срещу два долара дневно. Можех с пълни гърди да се радвам на свободата си и на съзнанието, че живея без страх за утрешния ден.
Моето индийско семейство
Най-често срещаното превозно средство в този град е велосипедът. Затова си купих колело и вече можех да ходя спокойно където си поискам. Местността беше равнинна и човек лесно преодоляваше и по- големи разстояния. Моят велосипед имаше два багажника — един отпред и един отзад. Можех както повечето местни хора да превозвам двама пътници.
Най-малко два пъти седмично разхождах по един-два часа моите индийски приятелки. Това страшно им се харесваше и аз започнах да подразбирам, че по-младата от тях е на път да се влюби в мен.
Вчера дойде да ни посети баща й, когото никога досега не бях виждал. Не живееше далеч, но не ни идваше на гости. Познавах само братята на момичетата. Оказа се висок старец с дълга снежнобяла брада. Косите му също сребрееха. Под тях се откриваше умно и благородно чело. Говореше само хинди и дъщеря му превеждаше. Покани ме у тях. Дотам се стигало лесно с велосипед, обясни ми той с помощта на малката принцеса, както мислено наричах дъщеря му. Обещах скоро да му върна визитата.
Хапнахме малко сладкиши, пихме чай и той си тръгна. Забелязах, че преди да си отиде, внимателно огледа всички подробности в къщата. Малката принцеса изглеждаше щастлива, че баща й е останал доволен от посещението си.
Бях на тридесет и шест години, в добро здраве, чувствах се все още млад и за щастие всички останали ме възприемаха като млад човек. Приятелите ми твърдяха, че не могат да ми дадат повече от тридесет години. От своя страна деветнадесетгодишната девойка носеше цялата красота на своята раса и гледаше на света спокойно и с фатализъм. Аз също мислех, че небето проявява твърде голяма благосклонност към мен, като ми дарява любовта на прекрасното момиче.
Когато излизахме тримата, тя винаги се качваше отпред и сядаше на багажника с изправен гръб. За да натискам докрай педалите, аз трябваше да се навеждам напред и така лицето ми се оказваше много близо до нейното. Тя отмяташе глава назад и аз свободно се възхищавах на изящните й гърди, по-красиви под тънкия плат, който ги покриваше, отколкото ако бяха съвсем разголени. Големите й черни очи проблясваха при нашите докосвания, червените й устни се открехваха в желанието да бъдат целунати. Виждах как проблясват възхитителните й бели зъби. Някои думи произнасяше по особен начин — така че крайчецът на розовото й езиче се показваше между полуотворените устни. Тази гледка сигурно бе в състояние да влуди и най-заклетия въздържател от всички светци на католическата църква.
Нея вечер щяхме да ходим на кино сами, тъй като сестра й внезапно получи мигрена. Според мен мигрената бе измислена като претекст да ни остави насаме. Тя пристигна, облечена в рокля от бял муселин, падаща чак до обвитите със сребърни гривни глезени. Носеше сандали с позлатени каишки, които придаваха много елегантна форма на краката й. На дясната си ноздра беше сложила миниатюрна златна обичка. Косите й бяха закрити от съвсем тънък муселинен воал, дълъг до раменете. Придържаше го позлатена панделка около челото. На нея точно над очите бяха закачени три верижки, украсени с разноцветни камъчета. Украшението беше много красиво и позволяваше под него да се вижда синята татуировка на челото.
Цялото индуско семейство, от една страна, и моето, представено в лицето на Кюик-Кюик и Едноръкия, от друга, ни наблюдаваха как се отдалечаваме със светнали лица. Като че ли всички знаеха, че ще се върнем от киното сгодени.
Тя се намести удобно на предния багажник на колелото и двамата потеглихме към центъра. И докато се движехме по една зле осветена дълга улица, чудесното момиче взе инициативата в свои ръце и докосна устните ми с лека нежна целувка. Стана толкова неочаквано за мен, че за малко не изгубих равновесие.
Седнахме на последния ред, сплели ръце. Аз й говорех с пръстите си, тя ми отговаряше по същия начин. Първият ни любовен дует по време на филма, който нито един от нас не гледаше, протече, без да разменим нито дума. Пръстите й, добре поддържаните и лакирани дълги нокти, натискът на дланта й сякаш пееха и ми казваха много по-ясно, отколкото всички слова на света, че тя ме обича и желае да бъде моя. Склони глава на рамото ми и ми позволи да покрия нежното й лице с целувки.
Срамежливата й любов, която толкова дълго бе кътала, сега бързо разцъфтя в гореща всепоглъщаща страст. Преди да я имам, аз й обясних, че не мога да се оженя за нея, тъй като съм вече женен във Франция. Тя не остави този въпрос да я тревожи по-дълго от ден. Една нощ просто остана при мен. Заради братята й, както и заради някои съседи индуси, ми обясни тя, би било по-благоприлично да се преместим да живеем при баща й. Съгласих се и се нанесохме у баща й, който живееше сам с млада индийка, далечна роднина, натоварена сега да гледа домакинството му. Намирахме се на не повече от петстотин метра от къщата на Кюик-Кюик. Така че двамата ми приятели можеха да ми идват на гости и да прекарват по няколко часа с мен всяка вечер. Често оставаха и за вечеря.
Продължавахме да продаваме зеленчуци на пазара. Тръгвах към пристанището в шест и половина сутринта и моята индийка почти винаги ме придружаваше. Носехме кожена чанта с термос, пълен с чай, бурканче мармалад и препечен хляб, за да закусваме четиримата заедно. Тя сама приготвяше нещата и много държеше на този своего рода обред. В чантата й винаги се намираше всичко необходимо — малка покривчица, обшита с дантела, която тя внимателно постилаше върху предварително изметения тротоар, четири порцеланови чашки с чинийки. Така седнали на улицата, ние най-сериозно закусвахме.
