Пенитънс Ривърс, както се наричаше кварталът, приличаше на кътче от Индия или Ява. Девойките изглеждаха удивително красиви, а старците носеха дълги бели роби. Много от тях бяха босоноги. Беден квартал, но всички имаха спретнат вид. Улиците бяха зле осветени, баровете и кръчмите бяха претъпкани с народ, навсякъде звучеше индийска музика.
Черен като вакса негър с бял костюм и вратовръзка ме спря.
— Французин ли сте, господине?
— Да.
— Приятно ми е да срещна сънародник. Ще изпиете ли една чашка с мен?
— Щом ме каните. Но аз съм с двама приятели.
— Няма значение. Нали и те говорят френски?
— Да.
Настанихме се четиримата на една маса, обърната към тротоара. Мартиниканецът използваше по- изискан френски език от нас. Каза ни да се пазим от английските негри, защото всичките били „мошеници“.
— Не приличат на нас, французите. Ние държим на думата си, за разлика от тях.
Вътрешно се засмях, като чух тази чернилка да употребява израза „ние, французите“, но после се замислих сериозно. Въпросният господин, изглежда, наистина беше по-истински французин от мен, защото защитаваше националността си с увереност и жар. Той сигурно би дал живота си за Франция. Аз — не. Значи е по французин от мен. Отново се съсредоточих в разговора.
— Радвам се, че срещам сънародник и мога да поговоря на майчиния си език, тъй като слабо владея английски.
— Аз ползвам английски и писмено, и говоримо. Ако имате нужда от мен, на вашите услуги съм. От колко време сте в Джорджтаун?
— Само от осем дни.
— А откъде идвате?
— От Френска Гвиана.
— Невероятно! Беглец ли сте, или надзирател, който иска да премине на страната на Дьо Гол?
— Беглец съм.
— А другарите ви?
— Те също.
— Вижте, господин Анри, няма да се интересувам от миналото ви. Дошъл е моментът, когато можете да помогнете на Франция и така да изкупите греховете си. Аз се числя към Френските освободителни сили6 и чакам всеки момент да бъда прехвърлен в Англия. Елате утре да поговорим в Мартинър Клъб — ето ви адреса. Ще се радвам, ако решите да се присъедините към нас.
— Как се наричате?
— Омер.
— Господин Омер, не мога толкова бързо да взема решение. Трябва първо да събера сведения за семейството си, да анализирам ситуацията и чак тогава да предприема такава важна стъпка. Защото, ако си говорим направо, господин Омер, Франция ми причини много страдания и постъпи с мен твърде нехуманно.
Мартиниканецът се зае да ме убеждава, като вложи в думите си възхитителен плам и убедителност. Беше наистина вълнуващо да слушаш аргументите на този човек в полза на потъпканата ни Франция.
Върнахме се късно у дома. Легнах си и се замислих над всичко, което достойният французин бе изрекъл. Трябваше да обмисля сериозно предложението му. В крайна сметка ченгетата, адвокатите, цялата наказателна система не представляваха Франция. Дълбоко в себе си чувствах, че не съм престанал да я обичам. И като си помисли човек, че сега у дома е пълно с фрицове! Колко ли страдат роднините ми! Какъв ли срам преживяват всички мои сънародници!
Когато се събудих, магарето, каручката, прасето, Кюик и Едноръкия бяха изчезнали.
— Добре ли поспа, братко? — запитаха ме Гиту и приятелите му.
— Да, благодаря.
— Какво ще пиеш — кафе с мляко или чай? Филии с масло искаш ли?
— Да, благодаря.
Ометох всичко, докато ги гледах как работят.
Жюло подготвяше каучуковия материал в необходимото количество, като слагаше твърди парчета каучук в гореща вода и после омесваше всичко в пихтиеста маса.
Пти Луи подготвяше парчетата платно, а Гиту се занимаваше с подметките.
— Много ли чифтове произвеждате?
— Не. Работим толкова, че да печелим по двадесетина долара дневно. С пет от тях плащаме наема на жилището и храната. Така на всеки от нас остават по пет за джобни пари. С тях си купуваме дрехи и прочее.
— Всичко ли успявате да продадете?
— Не, понякога се налага някой от нас да ходи да продава галоши и метли по улиците на Джорджтаун. Тежко е да търгуваш на крак под жаркото слънце.
— Ако се налага, аз ще отивам вместо вас. Не искам да се превръщам в паразит. Нали също трябва да помагам в изкарването на хляба.
— Добре, Папи.
Цял ден се мотах из индийския квартал на Джорджтаун. Забелязах огромен киноафиш и ме обзе щуро желание да видя за първи път в живота си цветен говорящ филм. Щях да помоля Гиту да ме заведе на кино още същата вечер. Цял ден крачих из улиците на Пенитънс Ривърс. Приветливостта на тукашните хора много ми допадаше. Имаха две чудесни качества — бяха чисти и учтиви. Денят, който прекарах сам по улиците на квартала, беше за мен още по-знаменателен от пристигането ми в Тринидад преди девет години.
В Тринидад, потопен сред всички ония чудесни усещания, които ме караха да се смеся с тълпата, аз все пак изпитвах една непрестанна глождеща тревога — след две, максимум три седмици трябваше отново да поема на път. Коя ли страна ще ме приеме? Ще се намери ли нация, която да ме осинови? Какво ли бъдеще ме очаква? Сега всичко бе по-различно. Бях напълно свободен. Ако исках, можех дори да замина за Англия и да постъпя във Френските освободителни сили. Какво да правя? Ако река да се бия за Дьо Гол, хората ще си кажат, че не съм имал друг изход. Може би всички онези честни и почтени люде ще се отнесат към мен като към каторжник, който не е могъл да си намери убежище и затова се е скрил сред тях. Казват, че сега Франция е разделена на две между Петен и Дьо Гол. Възможно ли е един маршал на Франция да не знае как да защити нейните интереси и чест? И ако се присъединя сега към силите на Шарло, няма ли един ден да се видя принуден да стрелям срещу французи?
Тук ще ми бъде трудно, изключително трудно да си създам що-годе приемливо положение. Гиту, Жюло и Пти Луи далеч не са глупаци и въпреки това се бъхтят за по пет долара на ден. Най-напред аз тепърва трябва да се науча да живея на свобода. В затвора съм от 1931 година, а сега сме 1942. Не мога още от първия ден да намеря отговора на всички въпроси. Нямам представа дори за най-дребните трудности, с които се сблъсква човек, когато тръгне да изгражда живота си. Никога не съм работил със собствените си ръце. Бил съм малко нещо електротехник. Сега вече всеки новак знае повече от мен. Трябва обаче да си обещая едно: ще живея честно. Поне според собствените ми критерии.
Върнах се у дома в четири следобед.
— Е, Папи, как ти се сториха първите глътки свободен въздух? Добре ли се поразходи?
— Да, Гиту, отъпках всички улици на предградието.
— Срещна ли твоите китайци?
— Не.
— В двора са. Умеят да се справят твоите приятелчета. Вече са спечелили четиридесет долара и искаха на всяка цена да взема двадесет от тях. Аз, разбира се, отказах. Ела да ги видиш.
Кюик-Кюик кълцаше зеле за прасето. Едноръкия къпеше магарето, което с удоволствие се оставяше да го заливат с вода.
— Как си, Папийон?
— Добре, а вие?
