вторите половинки веднага щом ми я предадете. Тези три късчета от банкноти ги дръжте у вас. Ясно ли е?
— Да, всичко е наред.
— Искам да ми осигурите перманганат, буре с вода, цигари, кибрит и хранителни припаси, достатъчни да изхранят четирима души в продължение на един месец. Провизиите ще ви ги заплатя отделно. Ще ми предадете цялата доставка на река Куру.
— Добре, но аз няма да мога да ви придружа до устието.
— Не съм искал от вас подобно нещо. Казах, че ще ми предадете лодката на реката, а не на устието.
— Ето ви останалата част от брашнените чували, въже, игли и корда за шиене.
Върнахме се обратно с Кюик-Кюик в скривалището ни. Стигнахме у дома без проблеми много преди падането на нощта. По пътя се наложи да носим прасето на гръб, защото се беше изморило.
Днес си седях самичък, зает да шия платната, когато чух викове. Приближих се до блатото, прикрит зад гъстата растителност, и надникнах към другия бряг. Кюик-Кюик спореше ожесточено с интелектуалния китаец и размахваше ръце. Доколкото разбрах, онзи искаше да дойде на островчето, а Кюик-Кюик не даваше. И двамата бяха въоръжени с брадвички. Едноръкия изглеждаше по-възбуден. Дано само не убие Кюик-Кюик! Реших, че е време да се намеся. Подсвирнах. И двамата се обърнаха към мен.
— Какво става, Кюик-Кюик?
— Искам да говоря с теб, Папийон — извика другият. — Кюик-Кюик обаче не ми дава да мина.
Минаха още десет минути в китайски разправии и накрая двамата тръгнаха през тинята, следвайки прасето. Тримата седнахме в колибата с по канче чай в ръка и аз зачаках да проговорят.
— Виж сега — подхвана Кюик-Кюик. — Той иска да бяга с нас на всяка цена. Аз му викам, че в тая работа нямам думата, защото ти плащаш и ти решаваш. Той не ще да ми повярва.
— Кюик-Кюик е длъжен да ме вземе със себе си — отвърна Едноръкия.
— Защо?
— Защото преди две години точно той ми отряза ръката. Скарали се бяхме заради една игра на карти. После ме накара да се закълна, че няма да го убивам за отмъщение. Заклех се при условие, че отсега нататък ще ме изхранва до момента, в който самият аз се откажа от услугите му. А сега се измъква и аз никога повече няма да го видя. Не, или ще заминеш сам, или ще ме вземете със себе си.
— Господи! А пък аз си мислех, че вече нищо не може да ме изненада. Слушай сега, аз съм съгласен да те вземем. Лодката е здрава и голяма, може да качи и повече пътници. Ако Кюик-Кюик няма нищо против, тръгваш с нас.
— Благодаря ти — рече Едноръкия.
— Ти какво ще кажеш, Кюик-Кюик?
— Ами щом ти искаш, и аз съм съгласен.
— Сега да те питам нещо важно. Можеш ли да се измъкнеш от лагера и да стигнеш до реката по светло, без в това време да те пишат за избягал и да тръгнат да те издирват?
— Няма никакви проблеми. Мога да изляза още в три следобед и за по-малко от два часа да стигна до реката.
— А ти, Кюик-Кюик, можеш ли по тъмно да намериш мястото, откъдето ще качим и приятеля ти, без да губим време?
— Да, без съмнение.
— Ела след една седмица, за да ти кажем часа на заминаването.
Едноръкия ми стисна ръката и си тръгна весел. Забелязах ги, докато се разделяха на другия бряг. Ръкуваха се — значи всичко беше наред. Щом Кюик-Кюик се появи обратно в колибата, започнах да го разпитвам:
— Странен договор си сключил с твоя приятел. Това, че си приел да го изхранваш цял живот, е нещо съвсем необичайно. Защо си му отрязал ръката?
— Скарахме се на карти.
— По-добре да го беше убил.
— А, не можех да направя такова нещо — той ми е много добър приятел. Когато ме изправиха пред военния съд, той горещо ме защити и каза, че ме бил нападнал пръв и че аз съм действал в условия на законна самозащита. Сам се съгласих да сключим онзи договор и сега трябва да го спазвам честно и почтено. Само дето не смеех да ти кажа нищо по въпроса, понеже ти плащаш цялото бягство.
— Добре, Кюик-Кюик, да не говорим повече за това. Веднъж да се освободим, после прави каквото си искаш.
— Ще продължа да спазвам дадената дума.
— А какво друго смяташ да правиш, ако се озовеш на свобода?
— Ще отворя ресторант. Много хубаво готвя и съм специалист на „Шоу Мейн“ — вид китайски спагети.
Случката ми повиши настроението. Историята беше толкова смешна, че продължих да се закачам с Кюик-Кюик.
Шоколада удържа на думата си — пет дни по-късно всичко беше готово. Отидохме да видим лодката под един пороен дъжд. Нямахме никакви забележки. Мачтата, кормилото и килът бяха изработени от първокачествен материал. Лодката ни чакаше в едно отклонение на реката, натоварена с бурето и провизиите. Оставаше да предупредим Едноръкия. Шоколада тръгна към лагера, за да говори с него. Щеше да го доведе направо на мястото, където криехме лодката, за да не трябва ние да се доближаваме до брега.
Устието на Куру беше осветявано от два насочени фара. Ако валеше, можехме да караме по средата на реката без опасност да ни забележат — естествено, не трябваше да вдигаме платната. Шоколада ни снабди с черна боя и четка. Изрисувахме върху платното голяма буква К и номер 21. „К 21“ беше знакът на едно рибарско корабче, което понякога ходеше нощем на риболов. Ако случайно някой ни видеше как издигаме платната на излизане от устието, щеше да ни помисли за рибари.
Уговорихме се да тръгнем на следващия ден в деветнадесет часа — един час след свечеряване. Кюик- Кюик заяви, че ще може да намери пътя и да ни доведе право при лодката. Щяхме да напуснем острова в пет, да вървим един час по светло.
По пътя обратно към колибата и двамата бяхме в чудесно настроение. Кюик-Кюик вървеше пред мен, нарамил прасето, и не млъкваше:
— Най-после ще се чупя от каторгата. Ще бъда свободен благодарение на теб и на брат ми Чанг. А един ден, когато французите се махнат от Индокитай, ще мога да се върна в родината си.
Накратко, имаше сляпа вяра в мен и това, че лодката ми хареса, го радваше неимоверно много. Предстоеше ми последната нощ на острова и, както се надявах — последната нощ в Гвиана.
Ако успея да се измъкна от устието и изляза в открито море, значи вече съм свободен. Единствената опасност, която ме заплашва, е корабокрушението. Откак избухна войната, вече никой не екстрадира бегълците. Веднъж поне и войната да послужи за нещо добро. Ако ни пипнат обаче, ще ни осъдят на смърт. Ако… Сетих се за Силвен — ако не беше допуснал онази непредпазливост, сега щеше да е тук с мен. Накрая се унесох, съчинявайки насън телеграма за прокурора Прадел: „Господин прокурор, най-после и веднъж завинаги се измъкнах от блатото, в което ме бяхте хвърлили. Нужни ми бяха девет години.“
Слънцето се беше издигнало доста високо, когато Кюик-Кюик ме събуди. Чай и мекици. Навсякъде наоколо имаше разхвърлени кутии. Забелязах две клетки от ракита.
— Какво ще ги правиш тия клетки?
— Ще затворя кокошки, които после ще ядем по пътя.
— Ти да не си слънчасал, бе Кюик-Кюик? Никакви кокошки няма да мъкнем със себе си.
— Да, ще мъкнем.
— Болен ли си, бе човек? Ами ако отливът ни забави и се озовем насред устието по изгрев, представяш ли си как ще запеят тия петли и кокошки? Даваш ли си сметка за опасността?
— Аз кокошките няма да зарежа.
— Добре, опечи ги и ги натопи в мас. Така ще се запазят поне през първите три дни и ще можем да ги изядем.
