— Да, така е.
Жан се изтъпани насред пътя. Бяхме се уговорили, че ако някой от минаващите китайци ми вдъхне доверие, ще подсвирна.
— Добра вечер, комшу — поздрави на завален френски дребен стар китаец, помъкнал на рамо част от бананово стъбло, което ставаше за готвене и затова го наричахме палмово зеле. Подсвирнах, защото учтивият старец, който първи поздрави Жан, ми хареса.
— Добра вечер, жълтурко. Спри се да ти кажа нещо.
— Какво иска, комшу?
Обясняваха се почти пет минути. Не можах да чуя разговора им. Междувременно минаха двама китайци, които носеха увесена на прът охранена коза. Бяха я вързали за краката, а главата й се влачеше по земята. Изнизаха се, без да поздравят негъра, но размениха по няколко китайски думи със сънародника си.
Жан накара стареца да влезе навътре в джунглата. Дойдоха при мен. Жълтият се приближи и ми протегна ръка.
— Беглец ли си?
— Да.
— Откъде?
— От Дяволския.
— Бравос — разсмя се и ме заразглежда с дръпнатите си очи. — Бравос. Как ти викат?
— Папийон.
— Не съм те чувал.
— Аз — приятел на Чанг — Канг Вокиен, брат на Кюик-Кюик.
— А, бравос! — и отново ми стисна ръката. — Ти какво иска?
— Да предупредиш Кюик-Кюик, дето аз тука.
— Не може.
— Защо?
— Кюик-Кюик откраднал шейсет кинта от шефа на лагера. Шеф искал убие Кюик-Кюик, Кюик-Кюик — чупка!
— Откога?
— От два месеца.
— По море ли тръгна?
— Аз не знае. Аз иде в лагер говори с друг китаец — той най-добър приятел на Кюик-Кюик. Той реши. Ти оттука да не мърда. Аз се върне тази нощ.
— В колко часа?
— Не знам. Ще се върне да донесе храна и цигари. Ти тук огън не пали. Аз подсвирква „Мадлен, Мадлен“. Като чуе, излиза на пътя. Ясно?
— Ясно.
Китаецът си тръгна.
— Какво ще кажеш, Жан?
— Нищо не е загубено. Ако искате, ще се върнем обратно в Куру, аз ще ви намеря лодка, провизии и платно и ще поемете сам по море.
— Аз съм тръгнал надалеч, Жан. Не бих могъл да стигна дотам съвсем сам. Благодаря ти обаче за предложението. В най-лошия случай ще го приема.
Китаецът ни беше оставил голямо парче палмово зеле. Изядохме го. Беше освежаващо и апетитно, имаше вкус на лешник. Решихме, че първи Жан ще дежури. Вече му имах доверие. Намазах лицето и ръцете си със сдъвкан тютюн, защото комарите започнаха да ме нападат.
— Папийон, някой подсвирква „Мадлен“ — разбуди ме Жан.
— Колко е часът?
— Не е късно, около девет е.
Излязохме на пътя. Нощта бе тъмна като в рог. Свиркащият човек се приближи, аз му отговорих. Беше много близо до мен, чувах го, но не можех да го видя. Най-после, ориентирайки се по подсвиркването, успяхме да се срещнем. Те бяха трима. Ръкуваха се с мен поред. Луната скоро щеше да изгрее.
— Нека да седнем край пътя — предложи един от тях на идеален френски език. — Тук клоните хвърлят сянка и ще ни прикриват.
Жан се присъедини към нас.
— Първо хапни, после ще ни обясняваш — предложи образованият член на групата.
Двамата с Жан хапнахме гореща зеленчукова супа. Постоплихме се и оставихме част от храната за по- късно. Пийнахме и горещ ментов чай, силно подсладен. Много беше вкусно.
— Ти ли си добрият приятел на Чанг?
— Да, той ми каза да се обадя на Кюик-Кюик като дойда тук, за да бягаме заедно. Аз вече веднъж бягах много надалеч, стигнах чак до Колумбия. Добър моряк съм и затова Чанг искаше да взема и брат му. Има ми доверие човекът.
— Добре. Какви татуировки носи Чанг?
— Има дракон на гърдите си и три точки на лявата ръка. Трите точки са знак, че е бил един от водачите на бунта в Пуло Кондор. Най-добрият му приятел също е бил сред организаторите — нарича се Ван Ю. Еднорък е.
— Аз съм този Ван Ю — рече „интелектуалецът“. — Няма съмнение, че си приятел на Чанг. Значи си и наш приятел. Слушай внимателно: Кюик-Кюик все още не е хванал морето, защото не умее да води кораб. Сега е сам насред джунглата, на десетина километра оттук. Прави дървени въглища. Наши приятели ги продават и му носят парите. Когато спести достатъчно, ще си купи лодка и ще търси компания за бягство по море. В момента е на сигурно място, където нищо не го заплашва. Никой не може да стигне до островчето му, защото наоколо има блата. Всеки, който тръгне през тинята, без да познава околността достатъчно добре, ще бъде всмукан и удавен. На изгрев-слънце ще дойда да те взема, за да те заведа при Кюик-Кюик. Сега вървете след нас.
Тръгнахме покрай пътя, тъй като луната изгря и стана светло — виждахме на разстояние петдесет метра пред нас. Стигнахме до малко дървено мостче и китаецът каза:
— Скрий се под моста. Ще спиш там, а аз ще дойда да те взема утре сутринта.
Стиснахме си ръцете и те си отидоха. Вървяха, без да се прикриват. Ако ги пипнеха, щяха да излъжат, че са ходили да проверяват заложените в джунглата капани.
— Ти, Папийон, няма да спиш тук. Ще спиш в джунглата, а под моста ще легна аз. Когато дойде утре сутринта, ще те извикам — отсече Жан.
— Щом казваш.
Вмъкнах се в гората, изпуших няколко цигари и заспах доволен и щастлив с добре напълнен стомах.
Ван Ю дойде на срещата, преди още да е изгряло слънцето. За да спечелим време, щяхме да вървим по пътя, докато се развидели. Повече от четиридесет минути крачихме с бърз ход. Внезапно стана съвсем светло. Някъде далеч се чу потракването на количка по железопътната линия. Пъхнахме се под листака.
— Сбогом, Жан, благодаря ти. Остани си със здраве. Бог да благослови теб и семейството ти.
Настоях да приеме петстотинте франка. Той от своя страна ми обясни как да стигна до селището му, как да го заобиколя и да намеря пътеката, на която се срещнахме онзи ден. Всичко това в случай, че работата с Кюик-Кюик се провали. Обеща ми да минава по пътеката два пъти седмично. Стиснах ръката на благородния гвиански негър и той изскочи обратно на пътя.
— Напред — изкомандва Ван Ю и ме поведе през джунглата. Ориентираше се без колебание и двамата напредвахме доста бързо, тъй като растителността тук не беше непроходима. Забелязах, че избягваше да разсича с брадва клоните и лианите, които ни препречваха пътя. Предпочиташе да ги заобикаля.
Кюик-Кюик
За по-малко от три часа стигнахме до блато от тиня. Върху калната повърхност стояха като залепени цъфнали водни лилии и огромни зелени листа. Тръгнахме по крайчеца на блатото.
