километра от нея. Загубих равновесие и седнах върху сала си. Бях видял приятеля си и джунглата — съвсем близо до нас! Обхванаха ме такава радост и вълнение, че заплаках като дете. Сълзите, които прочистваха гноясалите ми очи, пречупиха светлината като кристали с хиляди фасетки във всички цветове на дъгата. Глуповато си помислих — като църковни стъклописи. Днес Господ Бог е с теб, Папи. Тук, сред чудовищните природни стихии — вятъра, безбрежното море, дълбоките вълни, зеления венец на джунглата, човек се чувства несравнимо мъничък и незначителен в сравнение с това, което го заобикаля, и без да иска среща Бог, докосва се до него. Така както го бях търсил нощем, през хилядите часове, прекарани в мрачните килии, където ме погребваха жив, без да ми оставят и лъч светлина, така днес се докосвах до него под слънцето, готово да унищожи всяка живинка, която няма достатъчно сили, за да му устои. Наистина се докосвах до Бога, чувствах го около мен, в мен. Той дори ми пошепна: „Ти сега страдаш и ще страдаш дори повече, но този път съм решил да те подкрепя. Ще бъдеш свободен и победител. Аз ти го казвам.“

Никога не съм получавал религиозно образование, не познавах началата на християнството, бях толкова невеж, че не знаех кой е бащата на Исус, дърводелец ли е или камилар, наистина ли Дева Мария му е майка. Неведението ми обаче не ми пречеше да се докосна до Бог, след като искрено се стремях към него. Успях да се почувствам едно цяло с вятъра, морето, слънцето, джунглата, звездите, дори с рибите, които Той беше размножил, за да нахрани човека.

Слънцето бързо се изкачваше към зенита си. Сигурно вече беше станало десет часът. От кръста нагоре бях напълно сух. Отново намокрих кърпата и я омотах около главата си като чалма. Наметнах ватенката си, защото раменете, гърбът и ръцете ми жестоко изгаряха. Дори краката ми червенееха като раци, макар да ги вадех рядко от водата.

Тъй като брегът беше близо, привличането стана по-силно.

Вълните се устремяваха почти перпендикулярно към него. Забелязвах ясно очертанията на джунглата и това ме накара да предположа, че само в рамките на тази сутрин за не повече от четири-пет часа, сме се приближили твърде много. Благодарение на опита от първото ми бягство умеех правилно да преценявам разстоянията. Ако виждаш подробности, значи разстоянието е по-малко от пет километра, а сега аз забелязвах различията между по-тънките и по-дебелите стволове на дърветата. А от гребена на една по- висока вълна дори зърнах ясно огромен мастодонт, наклонен силно напред и с потопена в морето корона.

Виж ти, делфини и птици! Дано на делфините да не им скимне да се позабавляват с моя сал. Бях чувал да разказват, че тези животни имали навика да подбутват отломките или пък хората към брега и в крайна сметка ги удавяли с муцуните си. Движени от най-доброто намерение да им помогнат, разбира се. Не, завъртяха се няколко пъти около мен, подушиха ме, за да разберат що за птица съм, но отминаха, без да докоснат сала. Уф!

Стана пладне. Слънцето висеше точно над главата ми. Твърдо бе решило да ме изпече на бавния си огън. Очите ми гнояха непрекъснато, по устните и носа ми не бе останала никаква кожа. Вълните бяха станали по-къси и яростно се мятаха към брега с оглушителен шум.

Почти непрекъснато можех да следя с очи Силвен. Не го губех от очи, тъй като вълните не бяха достатъчно дълбоки. Той от време на време се обръщаше към мен и размахваше ръка. Продължаваше да стои гол с омотана около челото кърпа.

Вече не вълните, а прибоят ни тласкаше към брега. По пътя си той преодоляваше нещо като бариера от пяна и после се втурваше с характерния си шум към джунглата.

Намирахме се на по-малко от километър от брега и аз ясно можех да различа бяло-розовите птици с аристократичните им качулки. С горди стъпки те се разхождаха из блатото. Сигурно бяха хиляди. Почти нито една от тях не литваше на повече от два метра височина. Кратките си полети предприемаха само за да не се намокрят от пяната. Повърхността наоколо бе покрита с пяна, а морето имаше кално жълтеникав отвратителен цвят. Толкова много се приближихме, че вече можех да различа по стволовете на дърветата бялата линия, оставена от морската сол.

Шумът на прибоя не можеше да заглуши острите писъци на хилядите разноцветни птици. Туп! Туп! После още два-три метра напред. Пльок! Дъното на торбите опря върху нещо. Бях затънал в тинята. Тук вече нямаше достатъчно вода, която да ме придвижва по-напред. Положението на слънцето показваше, че часът е два следобед. Бяхме тръгнали преди четиридесет часа — не вчера, а онзи ден, в десет вечерта, два часа след началото на отлива. Нормално беше да опра на дъно — сега също имаше отлив. Приливът щеше да започне към три часа. Значи през нощта щях да стигна до джунглата. Трябваше да запазя веригата, за да се държа здраво за сала. Предстоеше ми най-опасният момент — скоро вълните щяха да започнат да ме блъскат и заливат, без да могат да тласнат торбите напред. Трябваше да минат два-три часа след началото на прилива, за да заплуваме отново към брега.

Силвен ми се падаше отдясно и беше на стотина метра пред мен. Погледна ме и започна да жестикулира. Май искаше нещо да извика, но от гърлото му не излизаше ни звук — иначе щях да го чуя. Вълните на прибоя стихнаха. Саловете ни почиваха върху тинята и не долавяхме нищо друго освен писъците на птиците. Аз се намирах на около петстотин метра от джунглата, а Силвен — на триста и петдесет — четиристотин. Но какво прави този кретен? Стоеше прав насред тинята, изоставил сала зад гърба си. Да не би да е слънчасал! Не бива да мърда оттам, иначе с всяка крачка ще затъва все по-дълбоко и няма да може да се върне обратно при торбите. Поисках да му изсвиря, но не можах. Останала ми беше още малко вода. Изпразних меха в гърлото си и се опитах да извикам, за да го накарам да спре. Не бях в състояние да издам нито звук. Повърхността на тинята бе покрита с малки мехурчета газ, а това значеше, че отгоре има само тънка корица твърдина. Надолу е кал. Ако се оставиш да те пипне, ще ти разгони майката.

Силвен се обърна към мен, погледна ме и започна да прави знаци, които не разбрах. Аз от своя страна се опитвах да му кажа с жестове: не, недей да слизаш от сала си, никога няма да успееш да стигнеш до джунглата! Тъй като беше застанал зад торбите с кокосови орехи, не можех да преценя колко се е отдалечил. В началото си помислих, че е само на крачка разстояние и ако усети, че потъва, ще може да се хване за тях.

Внезапно си дадох сметка, че е стигнал доста напред. Беше затънал в блатото и сега не можеше да се измъкне, за да се върне обратно при сала. Долових вик за помощ. Тогава легнах по корем върху торбите, потопих ръце в калта и започнах да греба с всички сили. Успях да се приплъзна двадесетина метра напред, като направих, без да искам, лек завой наляво. Салът на Силвен вече не го закриваше от очите ми. Изправих се на крака, за да го видя, и тогава осъзнах, че приятелят ми, моят смел спътник беше вече погребан до кръста. Намираше се на повече от десет метра от торбите си. От ужас гласът ми се върна и аз закрещях: „Силвен! Силвен! Не мърдай, легни върху тинята! Опитай се, ако можеш, да освободиш краката си!“ Вятърът подхвана думите ми и той ги чу. Кимна в знак, че е разбрал. Отново се проснах по корем и забих нокти в калта, опитвайки се да се придвижа. Яростта ми вдъхна нечовешки сили и доста бързо успях да се доближа до него с още тридесетина метра. Мъчих се в продължение на един час, но напреднах много — деляха ни не повече от петдесет-шестдесет метра. Трудно успявах да го различа.

Поседнах замалко. Ръцете и лицето ми бяха целите в тиня. Опитвах се изтрия лявото си око от влязлата в него пареща солена кал, която ми пречеше да виждам. Отгоре на всичко другото, дясното око, започна на свой ред да сълзи. Най-после го видях. Вече не лежеше върху блатото. Беше се изправил. Тинята го бе погълнала до гърдите.

Появиха се първите вълни на прибоя. Те буквално минаваха върху мен, без да ме поместят, и разстилаха пяната си върху блатото. Водата заля и Силвен, който продължаваше да се показва от гърдите нагоре. Като светкавица ми мина през ума: „Колкото повече се засилва прибоят, толкова по ще омеква тинята. Трябва да стигна до него на всяка цена.“

Обхвана ме яростта на звяр, който брани малките си, почувствувах се като майка, която иска да спаси рожбата си от ужасна заплаха, и започнах да греба, да греба, да греба смрадливата тиня, за да се приближа към него. Той ме гледаше безмълвен, неподвижен, само големите му очи не ме изпускаха за миг. Стараех се да задържа погледа му — интересуваше ме само този контакт и изобщо не забелязвах къде забивах ръцете си. Влачех се по малко, но вълните, които минаваха отгоре ми, размекваха калта и можех да напредвам много по-бавно, отколкото преди час. Заля ме една голяма вълна, която едва не ме удави и почти успя да побутне сала. Седнах, за да видя по-добре. Силвен бе затънал до раменете. Намирах се на по-малко от четиридесет метра от него. Очите му говореха много. Беше разбрал, че ще умре като прокълнат нещастник на триста метра от Обетованата земя.

Вы читаете Пеперудата
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату