ватенката ми, а вълните не ме пръскаха чак дотам. Очите ми смъдяха все повече. Затворих ги. От време на време се унасях. „Не бива да заспиваш.“ Лесно е да се каже, но вече действително не издържах. По дяволите! Опитвах се да се преборя с пристъпите на непреодолимата дрямка. И всеки път, когато успявах да се отърся, усещах пронизваща болка в мозъка. Извадих кибрита си. От време на време запалвах по някоя клечка и се изгарях по ръката или по врата.
Постепенно ме обхвана чувство на сковаващ страх, който се опитвах да прогоня с цялото си същество. Щях ли да се оставя да заспя? А ако паднех във водата, щях ли да се събудя от студа? Добре сторих, че отново се вързах за веригата. Не можех да си позволя да загубя двете торби — за мен те значеха живот. Мамка му, ами ако се изтърколя в морето и не се събудя?
Отново се намокрих до кости. Някаква самонадеяна вълна, която явно не желаеше да следва обичайния път на останалите си посестрими, реши да се разбие в мен от дясната ми страна. Не само че ме поля целия, но и ме завъртя така, че следващите две редовни вълни направо ме покриха от глава до пети.
И втората нощ изтичаше. Колко ли беше часът? Ако се съди по разположението на луната, която започна да се спуска на запад, трябва да имаше два-три часа сутринта. Ето че плувахме от тридесет часът насам — пет прилива и отлива. Това, че се измокрих като кокошка, все пак ми послужи за нещо — студът напълно ме разсъни. Треперех и траках със зъби, но държах очите си широко разтворени без никакво усилие. Краката ми съвсем се вдървиха и реших да седна върху тях. Трябваше да ги сгъвам един по един с две ръце. Прасците ми бяха ледени — дали щяха да се позатоплят така?
Останах дълго време седнал по арабски. Добре сторих, дето промених позата си. Опитах се да открия Силвен. Луната ярко огряваше морето, но се беше снишила, светеше ми в очите и ми пречеше да различавам ясно контурите. Нищо не можех да видя. Той нямаше с какво да се върже за торбите — дали все още се крепеше върху тях? Отчаяно започнах да го търся с очи, но напразно. Вятърът беше бурен, но равен. Не променяше силата, нито посоката си, а това беше много важно. Привикнах към наложения от него ритъм. Тялото ми сякаш се беше сляло с торбите.
Продължих да се взирам около себе си, докато желанието да зърна другаря си се превърна във фиксидея. Изсуших пръстите си на вятъра и изсвирих с всички сили. Вслушах се. Никой не ми отвърна. Може би пък Силвен не умееше да свири с пръсти? Не знам. Трябваше да го питам, преди да тръгнем. Можехме лесно да си изработим две свирки, дявол да го вземе! Ядосвах се, задето не се бях сетил предварително. Направих фуния с ръце и завиках „Ууу!“ Отговориха ми само воят на вятъра и плискането на вълните.
Не можех да изтрая на напрежението. Качих се прав върху торбите, придържайки веригата с лявата си ръка, и успях да запазя равновесие, докато пет вълни ме подемаха върху гребените си една след друга. Изправях се в цял ръст, докато салът се крепеше на високото, и се навеждах, когато се плъзгаше надолу. Наляво, надясно, напред — нищо. Дали пък не е останал зад мен? Не смеех да се обърна назад така, както бях прав. Единственото, което успях да различа със сигурност, бе една тъмна линия, открояваща се на фона на лунния ден откъм лявата ми страна. Това явно беше джунглата.
Когато се съмне, ще мога да видя дърветата. Тази мисъл ме стопли. „На съмване ще видиш джунглата, Папи! Да даде Господ да видиш и приятеля си!“
Разтрих добре прасците си и прострях крака напред. После реших да изсуша ръцете си и да изпуша една цигара. Накрая изпуших две. Колко ли беше часът? Луната се бе спуснала съвсем ниско. Вече не помнех дали миналата нощ чакахме слънцето да изгрее дълго след нейния залез. Затворих очи и се опитах да извикам в съзнанието си някакви образи от първата ни нощ в морето. Напразно. А, да! Ето че ясно си припомних как слънцето изплува от изток, докато луната все още се виждаше на хоризонта. Значи е станало почти пет часът. Луната не бърза да се потопи в морето. Южният кръст отдавна е изчезнал, Голямата и Малката мечка също. Само Полярната звезда е останала да блести по-силно от другите. Откак изчезна Южният кръст, Полярната звезда се възцари в небето. Вятърът комай се засили. Най-малкото стана по-плътен, ако може така да се каже, отколкото през нощта. Заедно с това вълните се разбуниха, по гребените им се появиха бели зайчета.
Плавахме вече от тридесет часа. Честно казано, засега не можехме да се оплачем. Предстоеше ни най- тежкият ден.
Вчера, изложен директно на слънчевите лъчи от шест сутринта до шест вечерта, изгорях жестоко. Днес слънцето отново ще увисне отгоре ми и хич няма да ме гали с перце. Устните ми вече пареха, а жегата още не беше започнала. Най-силно ме боляха устните и очите. Ръцете също бяха в плачевно състояние. Ако мога, изобщо няма да се разголвам. Дали ще имам сила да понеса ватенката? Страшно ме пареше и мястото между бедрата и ануса. Тук слънцето нямаше вина — думата си бяха казали солената вода и непрекъснатото търкане върху торбите.
При всички положения, приятелю, изгорял-неизгорял, най-после успя да избягаш. А това, че си тук сега, си струва да понесеш някое и друго неудобство в повече. Има деветдесет на сто вероятност да стигна жив до континента, а това все пак е нещо, нали! Дори да пристигна скалпиран и със смъкната до живо месо кожа, пак няма да съм платил скъпо пътуването си и постигнатия краен резултат. Само си помисли, че досега не си видял дори една акула! Да не са си взели отпуска? Признай си, че си щастливец. Ще видиш, този път ще успееш. От всичките ти сложно замислени и изпипани бягства победоносно ще се окаже най-идиотското. Две торби, тъпкани с кокосови орехи, и давай — накъдето те отнесат вятърът и вълните. Към континента. Не е нужно да си завършил университета, за да знаеш, че всяка отломка рано или късно стига до брега.
Ако вятърът и вълните се задържат същите, както през нощта, следобед със сигурност ще стигнем до земята.
Тропическото чудовище изскочи зад гърба ми. Явно днес бе решило да овъгли всичко наоколо, защото още от началото тръгна с всичките си лъчи и огньове напред. За три секунди изгони лунния ден. Дори не изчака да се появи цялото над хоризонта, за да се наложи като господар, като неоспорван суверен на тропиците. За нула време вятърът стана почти топъл. След час ще настъпи жегата. Първото чувство, което завладя тялото ми, беше доволството. Едва ме бяха докоснали първите лъчи и приятна топлина се разля по вените ми от кръста нагоре. Свалих навитата около главата си кърпа и обърнах лице към слънцето, като че ли беше камина. Преди да ме овъгли, чудовището искаше да ми покаже, че носи първо живот, а после смърт.
Кръвта ми потече по-бързо във вените и дори мокрите ми бедра почувстваха животворната промяна.
Виждах съвсем ясно джунглата — имам предвид върховете на дърветата, разбира се. Струваше ми се, че не е далеч. Щях да изчакам слънцето да се издигне малко по-високо, за да се кача прав върху торбите и да потърся с поглед Силвен.
Не мина и час и слънцето блесна високо в небето. Мамка му, това се казва жега! Дясното ми око беше полузатворено и залепнало. Взех малко вода в шепата си и го разтърках. Залютя. Свалих ватенката си — исках да остана за малко гол, преди слънцето да зажули прекалено силно.
Една вълна, по-силна от останалите, ме подхвана и ме изкачи високо върху гребана си. Точно преди да се плъзна надолу, успях за миг да зърна другаря си. Седеше гол върху сала. Не ме видя. Беше на по-малко от двеста метра пред мен и ми се падаше леко вляво. Вятърът продължаваше да духа силно и аз реших да опитам да се приближа към него. Нахлузих ръкавите на ватенката си, вдигнах високо ръце и захапах със зъби долния й край. Благодарение на така измайстореното платно сигурно щях да се придвижа по-бързо от него.
Правих се на платноходка в продължение на половин час. Но накрая ме заболяха зъбите, а усилията, които полагах с вдигнатите си ръце, напълно ме изтощиха. Отказах се, но ми се стори, че за този половин час съм напреднал доста повече, отколкото ако просто се бях оставил да ме носят вълните.
Ура! Ето го „дългуча“. Беше на по-малко от сто метра по-напред. Ама какво прави тоя? Нямаше вид на особено разтревожен за мен. Изчаках нова вълна да ме повдигне високо и отново го видях добре. Сега ясно забелязвах, че е сложил дясната си ръка като козирка над очите и се взира в морето. Погледни назад, бе глупако! Може пък и да е погледнал, но да не ме е видял.
Станах на крака отново и изсвирих с пръсти. От гърба на следващата вълна зърнах Силвен, също изправен и обърнат с лице към мен. Размаха ватенката си във въздуха. Най-малко двадесет пъти си пожелахме добро утро, преди да седнем обратно върху саловете си. Поздравявахме се всеки път, когато вълните ни повдигаха. Имахме късмет, че и двамата бяхме попаднали на един и същ ритъм. При последните две вълни той протегна ръце към джунглата, която вече се виждаше добре. Бяхме на по-малко от десет
