зараждаха и поемаха срещу острова големите вълни. Вълните, на чиито гребени се носехме сега, бяха по- дълги, почти без пяна и толкова ритмични, че саловете ни прескачаха от една на друга без сътресения, без риск от преобръщане.
Изкачвахме се и се спускахме по склоновете на високите вълни, които леко ни отнасяха към открито море, тъй като в момента имаше отлив. От гърба на една подобна вълна успях да зърна за последен път белия чаршаф на Чанг. Силвен не бе много далеч от мен — само на около петдесетина метра по-навътре към открито море. Той на няколко пъти размаха ръка в знак на радост и тържество.
Нощта не мина тежко. По едно време ясно почувствахме как се промени посоката на течението. Отливът ни завлече към открито море, приливът сега ни тласкаше към континента.
Слънцето се показа на хоризонта. Значи бе станало шест часът сутринта. Намирахме се в много ниска позиция, за да можем да видим брега. Но забелязах, че се бяхме отдалечили и от островите, тъй като вече едва ги различавах (слънцето огряваше върховете им) и не бих могъл да позная, че са три. Виждах само някаква обща маса в далечината и толкоз. Реших, че разстоянието е най-малко тридесет километра.
Усмихнах се на победата, на успеха.
Дали не можех да седна върху сала си? Така вятърът би ме тласкал по-бързо, защото ще бие в гърба ми.
Ето, нагласих се. Разстлах веригата и я омотах около кръста си. Благодарение на добре смазания винт успях лесно да затегна гайката. Вдигнах ръцете си нагоре, за да изсъхнат. Пушеше ми се. Ето готово. Дълго и дълбоко вдишвах първите глътки дим, които изпусках малко по малко. Вече не ме беше страх. Нали няма нужда да ви обяснявам как ме свиваше стомахът преди съдбовния момент и после в първите минути след скока. Не, вече не ме беше страх, и то толкова не ме беше страх, че реших да хапна малко кокосов орех. Позаситих се и запалих втора цигара. Силвен беше много далеч от мен. От време на време, когато и двамата се оказвахме на гребена на някоя вълна, успявахме да се зърнем за секунда. Слънцето ожесточено ме блъскаше по темето. Почувствах как мозъкът ми кипва. Намокрих кърпата и я увих около главата си. Свалих вълнената ватенка. Въпреки острия вятър щях да се сваря в нея.
Мамка му! Салът ми се преобърна и за малко да се удавя. Яко се почерпих с морска вода. Въпреки всички усилия не успявах да върна торбите в предишното им положение и да се покатеря върху тях. Причината беше във веригата. Спъваше движенията ми. Най-после я нагласих така, че да мога да се подпра, плувайки, на торбите и да подишам дълбоко. Започнах да опитвам да се освободя напълно от нея. Пръстите ми безуспешно се мъчеха да отвинтят гайката. Вбесен и още по-непохватен, не намирах достатъчно сила, за да я завъртя.
Ох! Най-после! Преживях един гаден момент. Направо се побърках от страх, че няма да мога да се освободя от веригата.
Дори не се опитах да преобърна сала. Бях изтощен и се чувствах напълно обезсилен. Успях да пролазя върху него. Какво значение има, че дъното сега е дошло отгоре? Никога повече няма да се завързвам. Нито с вериги, нито с каквото и да било друго. Още в началото разбрах каква глупост съм извършил, завързвайки китката си. Това да ми е за урок.
Слънцето безмилостно жулеше ръцете и краката ми. Лицето ми пламтеше. Нямаше смисъл да го мокря — това само влошаваше нещата, тъй като водата веднага се изпаряваше и изгарянията ставаха още по- жестоки.
Вятърът утихна и пътуването стана по-удобно. За сметка на това напредвахме по-бавно. Предпочитах по-силен вятър и бурно море.
Десният ми крак бе разтърсен от толкова силен спазъм, че извиках, като че ли някой можеше да ме чуе. Прекръстих крака си, защото се сетих, че според баба така минавало по-лесно. Илачът на милата старица се оказа кьорфишек. Слънцето се спусна на запад. Беше приблизително четири следобед. Подхвана ни вторият прилив, откак поехме на път. Стори ми се, че той ни тласка още по-силно към брега.
Сега можех спокойно да виждам Силвен, той също ме виждаше ясно. Рядко го губех от очи, тъй като вълните не бяха високи. Беше свалил ризата си и седеше гол до кръста. Правеше ми някакви знаци. Намираше се на около триста метра пред мен, но за сметка на това по-навътре към открито море. Ако съдя по леката пяна около сала му, той сигурно гребеше с ръце. Човек би казал, че се опитва да спре движението на сала си, за да ме изчака. Легнах върху торбите, потопих ръце във водата и също загребах. Може би така щяхме да съкратим разстоянието помежду си.
Добре подбрах спътника си в това бягство. По всички линии се оказваше на висота.
Спрях да греба с ръце, защото се почувствах изморен. Трябваше да пазя силите си. Сега възнамерявах да похапна и после да се опитам да обърна сала, както си беше преди. Чантата с кльопането, както и мехът с вода, бяха останали потопени отдолу. А аз изпитвах и жажда, и глад. Устните ми вече се бяха напукали и горяха. Най-добрият начин да обърна торбите беше да увисна от едната им страна точно когато идва вълна и да ударя с крака в момента, в който гребенът повдигне сала.
След пет опита успях да преобърна сала си само с един удар. Бях изтощен от направените усилия и едва-едва се покачих върху торбите.
Слънцето беше слязло съвсем ниско и се готвеше да потъне зад хоризонта. Значи беше почти шест. Да се надяваме, че нощта няма да бъде много бурна, тъй като според моите наблюдения именно дългият престой във водата изсмукваше силите ми.
Отпих от меха на Сантори яка глътка, като преди това хапнах добре от кокосовия орех. След като се наситих и изсуших ръцете си във въздуха, извадих една цигара и запуших с наслада. Преди да се стъмни съвсем, Силвен размаха кърпата си, а аз моята — така си пожелахме лека нощ. Все още беше много далеч от мен. Седях с опънати напред крака. Изстисках, доколкото беше възможно, ватенката си и я навлякох. Щом слънцето се скри, усетих, че ме пронизва хлад, а този тип ватенки държаха топло дори когато бяха мокри.
Вятърът ставаше все по-студен. Само някъде на запад облаците продължаваха да се къпят в розова светлина. Всичко останало тънеше във все по-сгъстяващия се мрак. На изток, откъдето духаше вятърът, облаци не се забелязваха. Значи засега нямаше опасност да завали.
Не мислех за нищо друго освен как да се крепя по-добре върху сала, без да се мокря излишно. Питах се също, дали ще бъде разумно да се вържа отново за торбите, ако усетя, че умората става неудържима. След изживяното приключение това ми се струваше доста опасно. После забелязах, че движенията ми са били затруднени, защото веригата е твърде къса. Част от дължината й се губеше, омотана в останалите въжета и жици. Лесно оправих тази дреболия. Така движенията ми щяха да са по-свободни. Разгънах веригата и отново я затегнах около кръста си. Дебело смазаната гайка действаше без проблеми. Само не биваше да я затягам прекалено много както първия път. Така щях да се чувствам по-спокоен, защото страшно ме беше шубе да не би да заспя и да изпусна торбите си.
Да, вятърът се усилваше, вълните също. Продължавах да се плъзгам ритмично от гребен на гребен, само разликата във височините ставаше все по-осезателна.
Нощта окончателно се спусна. Небето бе пронизано от милиони звезди, сред които най-ярко блестеше Южният кръст.
Не можех да видя приятеля си. Настъпващата нощ беше от особено голямо значение, защото, ако вятърът се запазеше същият, до сутринта щяхме да сме изминали основната част от пътя!
Колкото повече напредваше нощта, толкова по-силен ставаше вятърът. Червеникавокафявата луна бавно изплува от морето и надвисна над нас огромна и кръгла. Можех ясно да различа тъмните петна, които й придаваха прилика с човешко лице.
Значи минаваше десет часът. Нощта се проясняваше. Колкото по-високо се изкачваше луната, толкова по-светъл ставаше лунният ден. Лъчите й посребряваха повърхността на вълните и странните им отблясъци изгаряха очите ми. Беше невъзможно да откъснеш поглед от трепкащите отражения, но те наистина нараняваха болезнено очите ми, вече силно раздразнени от слънцето и солената вода.
Колкото и да си повтарях, че не бива да отивам в крайности, в последна сметка не успях да издържа и изпуших три цигари една след друга.
Със сала всичко беше наред. Въпреки силното вълнение той се изкачваше и спускаше по склоновете на вълните без проблеми. Не можех да седя дълго време с опънати напред крака, защото това положение на тялото ми предизвикваше ужасно болезнени спазми.
Естествено, бях непрекъснато мокър до кръста. Гърдите ми бяха почти сухи, тъй като вятърът издуха
