Пак легнах и заскубах тинята, но тя междувременно беше станала почти течна. Неговите очи бяха приковани към моите. Направи ми знак да спра, да не правя повече усилия. Въпреки всичко продължих. Деляха ни по-малко от тридесет метра, когато една голяма вълна ме затисна с масата си, едва не ме откъсна от торбите ми и успя да ме помести пет-шест метра напред.
След като вълната се отдръпна, надигнах глава и погледнах. Силвен бе изчезнал. Калта, покрита с тънък слой разпенена вода, бе съвсем гладка. Отгоре не бе останала, за да ми каже сбогом, дори ръката на бедния ми приятел. Реакцията ми беше ужасно животинска, отвратителна, инстинктът за самосъхранение заглуши всички други чувства: „Ти си жив. Сам си, ще останеш без другар насред джунглата и няма да ти е лесно да сполучиш в бягството.“
Поредната вълна ме блъсна по гърба, тъй като продължавах да седя върху торбите, и ме върна към действителността. Ударът ме прегъна на две — беше толкова силен, че в продължение на няколко минути не можех да си поема дъх. Салът се приплъзна на още три-четири метра. И чак след като проследих с очи отмиращата вълна, която се разби в стволовете на дърветата, заплаках за Силвен: „Бяхме толкова близо, защо ти трябваше да тръгваш? На по-малко от триста метра от дърветата! Защо? Кажи, защо направи тази глупост? Как можа да предположиш, че засъхналата корица е достатъчно здрава, за да ти позволи да стигнеш до брега? Слънцето ли те подлуди? Маранята ли? Не знам… Сигурно не си издържал в този ад. Кажи, защо един силен мъж като теб не устоя на пека още само няколко часа?“
Вълните връхлитаха една върху друга, бучейки като гръмотевици. Идваха все по-нагъсто и бяха все по- силни. Всеки път ме заливаха почти целия и всеки път ме преместваха с по няколко метра по повърхността на блатото. Към пет часа прибоят внезапно се усили, отлепи ме от калта и аз заплувах напред. Нивото на водата се повиши и вълните станаха безшумни. Досегашният тътен заглъхна. Салът на Силвен беше вече запокитен в джунглата.
Гребенът ме стовари не много рязко едва на двадесет метра от девствената гора. Когато се отдръпна, аз отново се оказах върху тинята. Бях обаче твърдо решен да не се отлепям от торбите си, докато не пипна здраво някой клон или лиана. Двадесет метра. Трябваше да изтече цял час, преди вълните да станат достатъчно силни, за да ме повдигнат отново и да ме придвижат до джунглата. Бях запратен върху дърветата с оглушителен тътен. Отвинтих гайката и се освободих от веригата. Не я изхвърлих — вероятно щеше да ми потрябва отново.
В джунглата
Бързо навлязох в джунглата преди слънцето да е залязло. Придвижвах се полувървейки, полуплувайки, тъй като и тук имаше много тиня, която се опитваше да ме погълне. Водата стигаше много навътре в джунглата. Нощта падна, а аз още не бях стъпил на твърда земя. Вонеше на разложено и имаше толкова много блатен газ, че очите ми смъдяха. Краката ми се набиха с треви и шума. Продължавах да влача торбите си. При всяка крачка първо опипвах терена под водата и стъпвах чак след като се уверя, че под мен има стабилна почва. Първата нощ прекарах върху голямо паднало дърво. По мен лазеха всякакви животинки. Цялото ми тяло пареше и болеше. Облякох си ватенката и здраво вързах чувалите с кокосови орехи за ствола. За мен те значеха живот, те бяха храната, която щеше да ми помогне да издържа. Бях прикрепил брадвичката си към дясната китка. Проснах се изтощен върху дървото между два клона, които оформяха нещо като голямо гнездо, и заспах, без да имам време да се замисля за каквото и да било. Впрочем не, мисля, че на няколко пъти промълвих „Бедни ми Силвен!“ и чак тогава се строполих като посечен.
Събудих се от крясъците на птиците. Слънчевите лъчи проникваха дълбоко в джунглата и падаха хоризонтално — значи беше шест-седем часът сутринта. Наоколо всичко тънеше във вода, т.е. в момента имаше прилив. Сигурно вече беше към края си.
Бях тръгнал от Дяволския остров преди шестдесет часа. Не можех да преценя дали съм се отдалечил много от морето. При всички положения трябваше да изчакам отдръпването на водата, за да стигна до брега, да се изсуша и да се постопля на слънце. Вече не разполагах със сладка вода. Останало ми беше малко месо от кокосов орех — хапнах го с наслада и намазах част от него върху раните си. Благодарение на мазнините, които съдържа, кокосовият орех облекчава изгарянията. После изпуших две цигари. Мислех за Силвен, този път без егоизъм. Дали не трябваше да предприема това бягство без спътник? Все пак винаги съм твърдял, че умея да се справям сам. И сега имам сили да го сторя, само дето мъката ме души. Затварям очи, като че ли това ще ми помогне да не виждам как другарят ми бе погълнат от блатото. За него борбата свърши.
Заклещих здраво торбите между двата клона и започнах да измъквам кокосовите орехи един по един. Успях да отворя два от тях, като ги удрях в ствола на дървото между краката си. За да разчупиш обвивката, трябва да уцелиш върха на ореха. Така става по-лесно, отколкото с брадвичката. Излапах единия и изпих малкото сладникава вода, която съдържаше. В това време морето бързо се оттегляше и скоро можех да ходя по тинята. Тръгнах към плажа.
Днес слънцето светеше приветливо и морето бе особено красиво. Дълго гледах към мястото, където предполагах, че е потънал Силвен. Дрехите ми изсъхнаха бързо. Поизмих се с морската вода, която бликаше от някаква дупка, и също се изсуших. Изпуших една цигара. Хвърлих последен поглед към гроба на приятеля ми и се върнах в джунглата. Придвижването не беше особено трудно. Нарамил торбите, аз бавно напредвах под зеления покрив. След по-малко от два часа най-после открих твърда земя, до която морето никога не бе стигало. По стволовете на дърветата нямаше следи от приливи. Реших да лагерувам тук и да си почивам в продължение на двадесет и четири часа. Започнах да отварям кокосовите орехи, изваждах ядките им и ги слагах в торбата, за да утолявам с тях глада си по-късно. Можех и да запаля огън, но реших, че няма да е разумно.
Останалата част от деня и нощта изтече без произшествия.
Птичата олелия ме събуди на изгрев-слънце. Приключих с беленето на кокосовите орехи и поех на изток, нарамил скромното си вързопче.
Около три следобед открих една пътека. Бяха я прокарали я търсачите на каучук, я геолозите, я златотърсачите. Пътеката беше тясна, но поддържана, по нея нямаше нападали клони — значи често я използваха. От време на време мярвах по някой и друг отпечатък от копитата на магаре или неподковано муле. В падинките от засъхнала кал се забелязваха и човешки следи. Вървях чак до падането на нощта. По пътя хапвах кокосови ядки — те утоляваха както глада, така и жаждата ми. Понякога сдъвквах добре наситената с мазнина месеста част на плода и намазвах носа, устните и бузите си със сместа от плод и слюнка. Очите ми продължаваха да гноят и често залепваха. Трябваше да ги изплакна със сладка вода при първия удобен случай. Във вързопа с ядките носех също непромокаема торбичка с калъп марсилски сапун, бръснач „Жилет“, дванадесет ножчета и четка за пяна. Тези вещи не бяха пострадали по време на пътуването.
Крачех с брадвичката в ръка, но още не ми се беше налагало да си служа с нея, тъй като по пътя си не срещах препятствия. Напротив, от двете страни на пътеката забелязвах следи от току-що отсечени и разчистени клони. Явно по тая пътека имаше движение, та се налагаше да внимавам.
Джунглата тук бе по-различна от онази, която бях опознал по време на първото ми бягство в Сен Лорен дьо Марони. Растителността беше на два етажа и не толкова буйна, колкото в Марони. Част от дърветата се издигаха на пет-шест метра височина, а над тях сплитаха короните си двадесетметрови гиганти. Слънчевите лъчи проникваха само от дясната страна на пътеката. Отляво бе съвсем тъмно.
Напредвах бързо. Понякога се натъквах на малки полянки, където бе върлувал запален от човешка ръка огън или барут. Забелязах слънчеви лъчи. Наклонът им ми подсказа, че залезът ще настъпи скоро. Обърнах му гръб и се отправих на изток — към негърското селище Куру или към каторжническия лагер, носещ същото име.
Нощта падна внезапно. Не биваше да се движа нощем. Влязох навътре в джунглата, за да си намеря удобно място за спане.
С помощта на брадвичката си приготвих килим от бананови листа на тридесетина метра встрани от пътеката. Свих се удобно под короната на банановото дърво. Този път щях да прекарам нощта на сухо — имах късмет, че не валеше. Изпуших две цигари.
Не се чувствах особено изморен. Кокосовите ядки ме поддържаха сит. Само жаждата изсушаваше устата ми и трудно събирах слюнка, за да преглътна.
