предпочиташе да дъвче кокосова ядка.
— Млада ли е жена ти?
— Да, на тридесет и две години е. Аз съм на четиридесет. Имаме пет деца — три момичета и две момчета.
— Добре ли печелиш?
— Справяме се благодарение на търговията с розово дърво. Пък и жена ми пере и глади бельото в надзирателските къщи. Това ни носи допълнителен доход. Бедни сме, но гладни не сме останали и децата ходят на училище до едно. При това всичките имат обувки.
Бедният чернушко! Мислеше си, че щом децата му са обути, значи всичко е наред. На височина беше почти колкото мен и в негърското му лице нямаше нищо отблъскващо. Напротив, по очите му си личеше, че може да се похвали с много заслужаващи уважение качества — беше трудолюбив, честен, добър съпруг и баща и добър християнин.
— А вие, Папийон?
— Аз, Жан, се стремя да започна всичко наново. Преди десет години ме погребаха жив. Оттогава не спирам да мисля за бягство, за да мога един ден и аз като теб да стана свободен човек, да имам жена и деца и дори мислено да не причинявам никому злина. Ти сам каза преди малко, че каторгата е прокълнато място и всеки самоуважаващ се човек трябва да бяга от този ад.
— От все сърце ще ви помогна да успеете. Да вървим.
Жан притежаваше изключително чувство за ориентация, никога не се колебаеше накъде да поеме и ме заведе право в околностите на китайския лагер, където пристигнахме два часа след падането на нощта. Още отдалеч чухме характерни шумове, но не забелязахме никакви светлини. Жан ми обясни, че за да се приближим съвсем към лагера, трябва да избегнем няколко патрула. Решихме да спрем дотук и да изчакаме деня.
Умирах от изтощение, но не смеех да заспя. Ами ако бях преценил негъра погрешно? Ако се окажеше, че е умел лъжец и се готви да ми отнеме пушката, за да ме застреля, докато спя? Той би имал двойна печалба, ако ме убие — първо ще се отърве от опасностите, които му нося, и, второ — ще получи възнаграждението, полагащо се за предаден жив или мъртъв беглец.
Да, много е умен. Без да каже и дума, без да чака повече, той си легна да спи. Аз продължавах да влача със себе си веригата и болта. Първо ми хрумна да го вържа, после се сетих, че той би могъл да отвинти гайката толкова лесно, колкото и аз, и ако съм заспал дълбоко, нищо няма да усетя. Трябваше да се опитам да побудувам. Разполагах с цял пакет „Голоаз“. Щях да направя всичко възможно, за да не заспя. Не можех да се доверя на този човек, който в крайна сметка бе един честен гражданин. В неговите очи аз сигурно бях просто бандит.
Нощта бе тъмна като в рог. Той лежеше на около два метра от мен — можех да различа само светлите ходила на босите му крака. Нощем джунглата е пълна с особени звуци — непрекъснато се чува крясъкът на един вид маймуна с огромна гуша. Дрезгав и силен, той стига на километри наоколо. Това е важен знак — когато звучи редовно, стадото разбира, че всичко е наред и че може да се храни или да спи спокойно. Засега викът не издаваше уплаха или опасност — значи наблизо не се навъртаха нито хора, нито зверове.
Целият се бях стегнал и удържах на сънливостта без кой знае какви усилия. В будуването ми помогнаха няколко изгаряния с цигара и най-вече облак комари, твърдо решени да изсмучат цялата ми кръв. Можех да се предпазя от тях, ако се намажа с омесен със слюнка добре сдъвкан тютюн. Никотиновият сок щеше да прогони комарите, но пък без тях щях веднага да заспя. Само се молех да не са носители на малария или жълта треска.
Ето че се бях измъкнал — може би само временно — от блатото. Когато ме тикнаха в него, бях на двадесет и пет години. Това стана през 1931. Сега течеше 1941. Десет години. През 1932 бездушният прокурор Прадел успя с нечовешката си, лишена от капка милост, обвинителна реч да ме тикне млад и силен в кладенеца, наречен наказателна система — една яма, пълна с алчна течност, която бавно те разтваря и изтрива от света. Най-после бях осъществил първия етап от бягството си. Бях се оттласнал от дъното на кладенеца и сега висях на ръба на оградата му. Трябваше да вложа цялата си енергия и ум, за да успея и във втората част.
Нощта минаваше бавно, но ето вече й се виждаше краят, а аз не бях заспивал. Дори не бях изпуснал пушката си. Изгарянията и комарите ми помогнаха да остана буден. Можех да съм доволен от себе си — не изложих на риск свободата си, капитулирайки пред умората. Духът се оказа по-силен от тялото и аз се поздравих с победата в мига, в който чух първите птичи гласове, възвестяващи предстоящия изгрев. Много скоро други животни се присъединиха към ранобудниците.
Негърът се протегна с наслада, седна и започна да разтрива стъпалата си.
— Добро утро. Вие не спахте ли?
— Не.
— Много глупаво от ваша страна. Уверявам ви, че не бива да се боите от мен. Решил съм да ви помогна да осъществите мечтите си.
— Благодаря ти, Жан. Слънцето скоро ли ще проникне в джунглата?
— Има още около час. Само животните успяват да разберат толкова рано, че е настанал ден. Тук ще просветлее след час. Подайте ми ножа си, Папийон.
Протегнах му го, без да се колебая. Той направи няколко крачки и отсече клон от някакво сочно растение. Подаде ми част от него и запази една част за себе си.
— Изпийте водата, която се съдържа вътре, и си изплакнете лицето.
Благодарение на странното канче успях да утоля жаждата си и да се измия. Ето че настъпи денят. Жан ми върна ножа. Запалих цигара, Жан също запуши. На път! Някъде към средата на деня, едва след като на няколко пъти прецапахме през големи кални локви, затрудняващи движението ни, успяхме да стигнем до лагера Инини. Не бяхме срещнали жива душа — ни приятел, ни враг.
Бяхме се приближили до пътя, който водеше право към лагера. Тясна железопътна линия минаваше покрай широкия път.
— По тия линии минават само тикани от китайци колички. Вдигат ужасен шум. Чуваме ги надалеч — обясни ми моят спътник.
Видях как става тая работа — мина количка, в която върху една пейка се бяха разположили двама копои. Зад тях двама китайци се справяха с тежкия товар. Изпод колелата изхвърчаха искри. Жан ми обясни, че дългите дървени дръжки на количката имат стоманени наконечници, които служат едновременно за спирачки и за бутала.
Пътят бе много оживен. Минаваха китайци, нарамили вързопи с лиани, диви прасета, наръчи с листа от кокосови палми. Всички те като че ли отиваха само в посока към лагера. Жан ми обясни, че на каторжниците им се налагало да ходят в джунглата по няколко причини — на лов за дивеч, за лиани, от които после изплитали мебели, за палмови листа, от които правели сенници за зеленчуковите градини, за пеперуди, редки насекоми, змии и прочие. Някои от китайците се ползвали с разрешително да остават в джунглата по няколко часа всеки ден, след като изпълнят възложените им от управата задачи. В пет часа привечер всички трябвало да са в лагера.
— Добре, Жан. Ето ти петстотинте франка и пушката. (Преди да му я върна, я бях изпразнил.) Аз разполагам с нож и брадвичка. Можеш да си вървиш. Благодаря ти. Господ да те възнагради, задето помогна на един нещастник в опита му да започне живота си на чисто. Беше честен с мен — и за това ти благодаря. Надявам се, че когато разказваш тази история на децата си, ще им кажеш: „Онзи каторжник изглеждаше свестен човек, не съжалявам, че му помогнах.“
— Господин Папийон, стана късно, няма да стигна надалеч преди падането на нощта. Задръжте пушката, ще остана с вас до утре сутринта. Бих искал, ако нямате нищо против, аз да хвана китаеца, когото ще изпратите със съобщение при Кюик-Кюик. От мен ще се уплаши по-малко, отколкото ако се сблъска с бял беглец. Нека аз да изляза на пътя. Дори отнякъде да изскочи копой, той няма да намери нищо подозрително в присъствието ми. Ще му река, че съм дошъл да диря запаси от розово дърво за дървопреработвателното предприятие „Симфориен“ в Кайен. Довери ми се.
— Тогава вземи и пушката си — всеки би се усъмнил, ако се натъкне на невъоръжен човек в джунглата.
