Втората част на бягството започна. Ето че прекарвах трета нощ на континента, без да съм преживял някакъв неприятен инцидент.
Ех, ако Силвен беше с мен! Само че той не е тук, приятелю, какво да правиш. Нали досега никога не си имал нужда от съветник или помощник в живота? Ти в крайна сметка водач ли си, или последовател? Не ставай глупак, Папийон. Като оставим настрана естествената болка от загубата на другаря ти, фактът, че си сам насред джунглата, не те прави по-безпомощен. Роаял, Сен Жозеф и Дяволският са далеч — напусна ги преди шест дни. В Куру сигурно са вече предупредени. Копоите от горския лагер, а също и чернилките от селището. Сигурно тук има полицейски постове. Дали при това положение е разумно да се приближавам към селището? Не познавам околността. Знам само, че лагерът е разположен между селището и реката. Това е цялата ми информация относно Куру.
Когато бях на Дяволския, замислях да пипна първия срещнат и да го принудя да ме заведе до околностите на лагера Инини, където се намират китайците и братът на Чанг Кюик-Кюик. Защо ми е сега да сменям плана си? Ако на Дяволския са приели версията за удавянето, няма страшно. Но яко са разбрали за бягството, Куру става опасно място. Щом е горски лагер, значи е пълно с араби, а от тях обикновено стават добри ловци на хора. Внимавай с ловците, Папи! Не бива да допускаш никакви грешки. Не се оставяй да те притиснат. Трябва да имаш възможност да забелязваш хората — които и да са, — преди те да са успели да те видят. Изводът е да не вървя по пътеката, а през джунглата, успоредно на пътя. Днес ти допусна много глупава грешка, като търча цял ден на открито, въоръжен единствено с брадвичката си. Подобна постъпка дори не може да се нарече безотговорност — то си е истинска лудост. От утре тръгвам през джунглата.
На изгрев-слънце ме разбудиха крясъците, с които птиците и животните поздравяваха новия ден. Отърсих се от съня едновременно с джунглата. За мен също започваше нов ден. Сдъвках добре малко орех и го преглътнах. Намазах и лицето си и поех на път. Придържах се близо до пътеката, но оставах прикрит под листака. Движех се доста трудно, макар че клоните и лианите не бяха много гъсти. Все пак ми се налагаше да ги отстранявам. Въпреки това постъпих добре, като се махнах от пътя, защото скоро чух свирукане. Виждах отрязък от петдесетина метра, а свирача все още го нямаше. А, ето го и него! Оказа се черен като катран негър. Беше преметнал вързоп на рамо, а в дясната си ръка носеше пушка. Риза и шорти в цвят каки, боси крака. Вървеше с наведена глава, забил поглед в земята, превит под тежестта на големия си товар.
Прикрит зад дебелия ствол на едно дърво до самата пътека и с готов нож в ръка, аз го изчаках да се изравни с мен. В мига, в който подминаваше дървото, се метнах отгоре му. С дясната си ръка сграбчих ръката, която държеше пушката, извих я жестоко и го принудих да я пусне. „Не ме убивай! Милост, за Бога!“ Все още беше прав. Върхът на ножа ми се опираше във врата му отляво. Наведох се и вдигнах пушката — стара бракма с една цев, но сигурно натъпкана до дъно с барут и сачми. Свалих предпазителя, отдръпнах се с два метра назад и заповядах:
— Пусни долу товара! Не се опитвай да избягаш, че ще те убия, без да ми мигне окото!
Горкият изплашен негър се подчини. После ме погледна:
— Вие беглец ли сте?
— Да.
— Какво искате? Можете да ми вземете всичко, но моля ви, не ме убивайте — имам пет деца. Имайте милост, оставете ме жив.
— Млъкни! Как ти викат?
— Жан.
— Накъде си тръгнал?
— Нося храна и лекарства на двамата ми братя, които са дървосекачи в джунглата.
— Откъде идваш?
— От Куру.
— От селото ли си?
— Там съм роден.
— Знаеш ли лагера Инини?
— Да, понякога търгувам с китайците от затворническия лагер.
— Виждаш ли това?
— Какво е то?
— Банкнота от петстотин франка. Или ще правиш, каквото ти кажа и ще получиш пушката си плюс подарък от петстотин франка, или ако откажеш или се опиташ да ме измамиш, ще те убия. Избирай!
— Какво да сторя? Ще правя, каквото поискате, дори безплатно.
— Ще ме заведеш по най-безопасния начин до околностите на лагера Инини. Трябва да се свържа с един китаец, след което ще те пусна да си вървиш. Ясно ли е?
— Да.
— Ако се опиташ да ме измамиш, си труп.
— Кълна ви се, че ще ви помагам честно.
Носеше кондензирано мляко. Измъкна шест кутии и ми ги даде заедно със самун хляб и парче пушена сланина.
— Скрий вързопа в джунглата, ще си го прибереш по-късно. Ето тук, ще направя знак на дървото с брадвичката си.
Изпих кутия мляко. Даде ми също съвсем нов дълъг панталон в дочено синьо. Обух го, без да изпускам пушката за миг.
— Давай напред, Жан, Внимавай никой да не ни забележи, защото, ако ни пипнат, вината ще е твоя и тогава толкова по-зле за теб.
Жан умееше по-добре от мен да се придвижва из джунглата. Толкова ловко избягваше клоните и лианите, че трудно успявах да го следвам. Пустият му тип, разхождаше се из джунглата като у дома си.
— Знаете ли, в Куру бяха предупредени, че двама каторжници са избягали от островите. Затова ще бъда откровен с вас — много е опасно да минаваме покрай лагера.
— Изглеждаш ми добър и честен човек, Жан. Надявам се, че не бъркам. Какво ще ме посъветваш да направим, за да стигнем до Инини? Не забравяй, че от моята сигурност зависи твоят живот. Ако ме пипнат копоите или ловците на хора, ще се видя принуден да те убия.
— Как да ви наричам?
— Папийон.
— Добре, господин Папийон. Трябва да навлезем навътре в джунглата и да заобиколим Куру. Обещавам ви да ви заведа до Инини през джунглата.
— Доверявам ти се. Върви оттам, откъдето смяташ, че е по-сигурно.
Навлязохме навътре в джунглата. Вървяхме по-бавно, но в същото време почувствах, че откак се отклонихме от пътя, черният се успокои. Вече не се потеше толкова обилно, чертите на лицето му се отпуснаха, все едно, че си отдъхна.
— Струва ми се, че сега по-малко те е страх, а, Жан?
— Да, господин Папийон. Много е опасно да се движим покрай пътеката. Особено за вас, а това значи и за мен.
Напредвахме сравнително бързо. Негърът се оказа умен — никога не се откъсваше на повече от три- четири метра от мен.
— Спри, искам да изпуша една цигара.
— Ето, заповядайте един пакет „Голоаз“.
— Благодаря ти, Жан, добър човек си.
— Вярно е, много съм добър. Католик съм и страдам, като гледам как белите надзиратели се отнасят с каторжниците.
— Много ли такива сцени си виждал? Къде?
— В дървосекаческия лагер Куру. Тъжно е да гледаш как измират бавно, убивани от тежкия труд, треската и дизентерията. Вие, дето сте на островите, сте по-добре. За първи път виждам каторжник като вас — сиреч напълно здрав.
— Да, на островите е по-добре.
Седнахме за малко върху дебел клон. Предложих му една от неговите си кутии с мляко. Отказа,
