— Да бе, нещо се разсеях.
— Ама нищо ли не си ял?
— Не бях гладен.
— Да не си болен?
— Не.
— Тогава що не си хапнал супата?
— Седни, Кюик-Кюик, имам нещо да ти казвам.
— Остави ме да запаля огъня.
— Не, трябва да говорим още сега, преди да се е стъмнило.
— Какво толкова се е случило?
— Ами това се случи, че като се срути камината, отдолу се показаха три трупа. Оставил си ги да се пекат на огъня. Дължиш ми някакво обяснение.
— А, това ли било? — Погледна ме право в очите, без да се развълнува ни най-малко. — Откритието те е разтревожило. Разбирам, естествено е. Дори може да се каже, че имам късмет, задето не ми заби ножа в гърба. Слушай, Папийон, ония три момчета бяха ловци на хора. Преди около седмица, по-точно преди десетина дни, продадох голямо количество въглища на Шоколада. Китаецът, когото видя на идване, ми помогна да пренесем товара през блатото. Това е сложна работа — навързваме чувалите за едно въже, дълго повече от двеста метра, и ги теглим по повърхността на тинята. Добре, ще карам по-накратко. Оставихме доста следи оттук до мястото, където се намираше пирогата на Шоколада. Няколко трупчета от въглищата бяха изпаднали през пробитите чували. Това привлече наоколо първия ловец. Познах, че в джунглата има човек по крясъците на животните. Забелязах оня тип, преди той да ме е видял. Не ми беше трудно да прекося блатото от противоположната страна, да заобиколя и да го изненадам в гръб. Умря, без дори да разбере кой го е убил. Бях забелязал, че тинята изхвърля труповете на повърхността няколко дни след като ги погълне, и затова го домъкнах тук и го пъхнах в камината.
— А останалите двама?
— Това стана три дни преди да дойдеш. Нощта се случи много тъмна и тиха — нещо рядко срещано в джунглата. Тия двамата обикаляха около блатото, откак се беше свечерило. От време на време, когато вятърът обърнеше пушека към тях, единият от двамата получаваше пристъпи на кашлица. Благодарение на кашлицата разбрах, че са тук. Минах на отсрещния бряг още преди изгрев-слънце, като се ориентирах по кашлянето. Абе, накратко казано, на единия му прерязах гърлото — не успя да гъкне. Що се отнася до другия, който носеше пушка, той има неблагоразумието да излезе на открито, докато се опитваше да разбере какво става на островчето. Застрелях го и понеже не умря веднага, го довърших с нож. Ето това е, Папийон. Двамата са араби, а третият е французин. Да ги пренеса на гърба си през блатото не беше шега работа. Наложи се да правя два тура, тъй като тежаха много. Накрая успях и тях да натикам в пещта.
— Наистина ли всичко стана така?
— Да, Папийон, кълна ти се.
— Защо не ги хвърли в тинята?
— Вече ти обясних, че тинята изхвърля обратно труповете. Понякога се случва някоя коза да падне в блатото и седмица по-късно я виждаш отново на повърхността. Вони на разложено, докато не я разкъсат лешоядите. Това обаче трае дълго, а крясъците на птиците привличат любопитните. Няма от какво да се боиш, Папийон, кълна ти се. Ето, вземи пушката, ако това ще те успокои.
Страшно ми се искаше да приема оръжието, но се овладях и отговорих колкото мога по-спокойно:
— Няма нужда, Кюик-Кюик. Аз съм тук, защото се чувствам на сигурно място и в приятелско обкръжение. Утре ще се наложи отново да натикаш ловците на хора в пещта, защото господ знае какво ще се случи тук, след като си заминем. Нямам желание да ме обвинят, пък макар и задочно, в тройно убийство.
— Да, още утре ще ги подпаля пак. Но бъди спокоен, никой няма да дойде на острова. Невъзможно е да се мине през блатото.
— Дори с гумена лодка ли?
— Виж, за това не съм се сещал.
— Ако някой докара жандармите чак дотук и ако те си наумят да дойдат на острова, ще успеят да минат със сал — повярвай ми. Затуй трябва да се чупим колкото се може по-скоро.
— Добре. Утре ще подпалим отново пещта. Впрочем тя не е напълно изгаснала. Ще се наложи да поправим само комините.
— Лека нощ, Кюик-Кюик.
— Лека нощ, Папийон. И отново ти казвам — спи спокойно, можеш да ми имаш доверие.
Завих се до брадичката и се отдадох на удоволствието от топлината. Запалих цигара. Десет минути по- късно Кюик-Кюик вече хъркаше. До него хъркаше и прасето. Огънят вече не хвърляше пламъци, но превърнатите в жарава клони се разгаряха от проникващия в колибата ветрец и създаваха усещането за мир и спокойствие. Радвах се на уюта и заспах с тази мисъл в главата — или утре ще се събудя жив и здрав и оттук нататък всичко между мен и Кюик-Кюик ще върви по вода, или китаецът е по-добър актьор от Саша Гитри, умее чудесно да крие намеренията си зад измислени истории и аз никога вече няма да видя слънцето, тъй като съм станал твърде неудобен за него.
Специалистът по масовите убийства ме събуди с канче кафе в ръка и сърдечно усмихнат, ми пожела добро утро, като че ли нищо не се беше случвало. Навън бе светло.
— На, изпий си кафето и хапни мекици. Намазал съм ги вече с маргарин.
Хапнах, пийнах и излязох навън да се измия с вода от пълната догоре бъчва.
— Ще ми помогнеш ли, Папийон?
— Да — отвърнах, без да питам за какво.
Хванахме полуобгорените трупове за краката и ги изтеглихме. Забелязах, че коремите и на тримата бяха разпорени, но не казах нито дума: симпатичното китайче бе бърникало из червата им да види, дали случайно не носят патрони. Дали наистина бяха ловци на хора? Или може би ловци на пеперуди или дивеч… Дали ги бе убил, за да се спаси, или за да ограби? Хайде, стига съм мислил за това. Натикахме ги в пещта и ги покрихме с дърва и глина. Поправихме двата комина и пещта отново пое функциите си — да произведе въглища и да превърне в прах трите трупа.
— Да тръгваме, Папийон.
Прасището бързо намери проход. Един след друг прекосихме блатото. Преди да тръгнем обаче, бях обзет от непреодолим страх. Смъртта на Силвен ми бе направила толкова силно впечатление, че не можех просто така да стъпя в тинята. Най-после, потънал в ледена пот, аз се осмелих да тръгна след Кюик-Кюик. Стъпвах само в неговите стъпки. Щом той можеше да мине, значи трябваше да мина и аз.
След около два часа стигнахме до мястото, където Шоколада сечеше дърва. По пътя не срещнахме никого и не ни се наложи да се крием в джунглата.
— Здрасти, комшу.
— Здрасти, Кюик-Кюик.
— Как си?
— Кажи-речи, добре.
— Покажи лодката на приятеля ми.
Корабчето се оказа яко — нещо като товарна лодка. Беше тежко, но здраво. Забих ножа си на най- различни места. Никъде не успя да проникне на повече от половин сантиметър. Дъното също бе добро. Цялата лодка бе направена от първокачествено дърво.
— Колко й искате?
— Две и петстотин.
— Много е. Давам две хиляди.
Сключихме пазарлъка.
— Няма кил. Ще ви платя още петстотин франка, но ще й сложите кил, кормило и мачта. Килът и кормилото да са от твърдо дърво. Мачтата да е три метра висока, от леко и гъвкаво дърво. Кога ще е готова?
— След осем дни.
— Ето две банкноти от по хиляда франка и една от петстотин. Ще ги разрежа на две и ще ви връча
