лицето му. На този тук поне очите му вдъхват доверие.
Унесох се и сънувах огряно от слънцето море. Лодката ми подскачаше весело по вълните и ние се носехме към свободата.
— Кафе или чай?
— Ти какво пиеш?
— Чай.
— Дай тогава и на мене.
Денят едва се събуждаше, снощният огън не бе угаснал, а в тенджерата вреше вода. Отнякъде се чу радостно кукуригане. Не долавях други птичи крясъци — пушекът от камините сигурно ги бе прогонил. Черното прасе се изтягаше върху леглото на Кюик-Кюик. Явно беше доста мързеливо, защото продължаваше да спи. В тигана цвърчаха мекици, омесени от оризово брашно. Моят другар ми наля подсладен чай, после разряза една мекица на две, намаза я с маргарин и ми я подаде. Хапнахме добре. Аз изядох три добре изпържени мекици.
— Е, аз ще тръгвам. Ти ела да ме изпратиш. Ако някой вика или подсвирква, не отговаряй. Нищо не те застрашава — тук никой не може да дойде. Но ако се покажеш на края на острова, може да те застрелят.
Прасето се надигна, разбудено от виковете на господаря си. Хапна, пийна, после излезе и ние тръгнахме подире му. То вървеше право към тинята. Стигнахме до мястото, откъдето вчера дойдохме. Прасето нагази в блатото, измина десетина метра, но се върна обратно. Мястото му се стори неподходящо. Успя да прецапа на другия бряг едва след три опита. Без да се бави, Кюик-Кюик тръгна по стъпките му и бързо премина разстоянието до отсрещния бряг.
Върна се чак вечерта. Аз сам изядох претоплената от него супа. Събрах от кокошарника осем яйца. С три от тях и с малко маргарин си спретнах лек омлет. Вятърът смени посоката на дима от камините и сега той се устреми към брега. Скрит на завет от следобедния дъжд, удобно изтегнат върху леглото от клони, бях освободен дори от неудобството на лошата миризма.
През деня обикалях из острова. Почти в центъра му беше разчистена доста просторна полянка. По отсечените дънери и клони разбрах, че Кюик-Кюик се снабдява именно оттук със суровина за дървените си въглища. Забелязах и една дълбока яма, откъдето китаецът сигурно взимаше пръст, за да покрива с нея насечените дърва и да ги гори без огън, докато се превърнат във въглища. Кокошките щъкаха напред-назад по поляната. Под краката ми пробяга огромен плъх, малко по-нататък открих мъртва змия, дълга около два метра. Явно плъхът я беше убил току-що.
През целия ден, който прекарах сам на острова, откривах нови неща. Намерих например цяло семейство мравояди. Майка и три малки. Бяха заети с разгромяването на огромен мравуняк. Дузина дребни маймунки подскачаха от дърво на дърво около полянката. Щом ме видяха, закрещяха като живо одрани.
Кюик-Кюик се върна вечерта.
— Не видях нито Шоколада, нито лодката. Сигурно е отишъл да търси провизии при каскадата, в селището или у дома си. Ти добре ли хапна?
— Да.
— Гладен ли си още?
— Не.
— Донесох ти два пакета сив тютюн. Пълен боклук, но само това имаше.
— Благодаря ти, за мен няма значение. Шоколада обикновено по колко време остава в селището?
— По два-три дни, но въпреки всичко аз утре пак ще ида, защото не зная кога е тръгнал.
На следващия ден валя като из ведро. Това не попречи на Кюик-Кюик да тръгне гол-голеничък през джунглата. Носеше дрехите си под мишница, завити в мушама. Този път не отидох да го изпратя: „Не е необходимо и ти да се мокриш“, ми каза той.
Дъждът най-после спря. По слънцето прецених, че е някъде между десет и единадесет. Едната от двете камини се беше срутила от пороя. Отидох да видя колко големи са пораженията. Дори силният дъжд не бе успял да угаси напълно дървесината. От безформената купчина продължаваше да се вие дим. Изведнъж се сепнах, разтрих очи и отново се взрях. Това, което виждах, беше съвсем неочаквано — изпод разрушената камина стърчаха пет обувки. Бързо си дадох сметка, че обувките стърчат вертикално, подпрени на петите си, тоест във всяка от тях имаше крак.
Така значи, тук под дърветата се печаха трима души. Няма какво да ви описвам първата си реакция — когато откриеш подобна гледка, винаги те побиват тръпки. Наведох се, поразбутах с крак почти овъглените дърва и открих шестата обувка.
Ама и Кюик-Кюик не си поплюва, а превръща в пепел всеки, комуто е теглил ножа, като за удобство ги гори на серии. Толкова се шашнах, че бързо се отдръпнах и отидох до полянката, за да си поема солука. Имах нужда да се постопля. Да, ето че в тази жега изведнъж изтръпнах от хлад и почувствах нужда от лъчите на тропическото слънце.
Като четете тези редове, сигурно ще си помислите, че тук има някакво противоречие и че след откритието би трябвало да плувна в пот. Но не, вместо това аз почувствах как тялото и сърцето ми се вледеняват. Доста по-късно, сигурно един час след това, капките пот потекоха по челото ми. Просто е чудо, дето съм още жив, след като му казах, че нося в себе си много пари — си мислех аз. Или пък ме пази, за да ме натика под трета купчина дърва?
Сетих се, как брат му Чанг ми беше разказвал, че е попаднал в каторгата заради пиратство и убийство на борда на някаква джонка. Когато нападали лодка, за да я ограбят, избивали до крак цялото семейство и, разбира се, твърдели, че го правят по политически причини. Тия двамата имат опит в серийните убийства. От друга страна, тук аз бях истински затворник. В тъпо положение се намирах…
Добре, нека да помислим. Ако убия Кюик-Кюик тук на островчето и на свой ред го тикна в камината, никой няма да разбере. Но прасето няма да ми се подчини. Мръсната му опитомена свиня дори не говори френски. Ще си остана на острова. Ако му извадя нож, китаецът ще ми се подчини, но в такъв случай, след като го принудя да ме заведе до брега, ще трябва да го убия насред джунглата. Може би блатото ще погълне трупа; но тогава защо самият Кюик-Кюик не хвърля жертвите си в тинята, а си дава труда да ги гори? Хич не ми пукаше, дали ще го открие някой копой, но ако останалите китайци разберяха, че съм му видял сметката, щяха веднага да хукнат по следите ми. А те познават твърде добре джунглата, за да може човек да им избяга.
Кюик-Кюик разполага само с една едноцевна пушка, която се зарежда откъм дулото. Никога не я изпуска от ръце — дори когато приготвя супата. Спи с нея и я взима, даже за да иде до клозета. Аз ще държа ножа си винаги готов, но все пак се налага да поспивам от време на време. Добре си подбрах спътника за бягството, няма що!
Не хапнах нищо през целия ден. Все още не бях взел никакво решение, когато чух някой да пее. Кюик- Кюик се връщаше у дома. Скрит зад клоните, наблюдавах как се приближава. Крепеше на главата си голям вързоп. Показах се, едва щом наближи брега. Усмихнат, той ми подаде омотания в брашнени чували товар, скочи до мен на острова и веднага се упъти към къщурката. Последвах го.
— Нося хубави новини, Папийон. Шоколада се е върнал. Все още не е продал лодката. Каза, че тя можела да издържи повече от петстотинкилограмова тежест, без да потъне. Това, което нося, са брашнените чували за платната. Има и още, но тях ще ги домъкнем заедно, тъй като утре ти ще дойдеш с мен, за да видиш дали лодката ти харесва.
Кюик-Кюик ми обясни всичко това, без да се обръща назад. Вървяхме един зад друг. Първо прасето, после той и накрая аз. Бързо ми мина мисълта, че китаецът не се държи като човек, който е замислил да ме натика в камината. Не само че възнамерява да ми показва лодката, но вече е започнал да пазарува за бягството — ето, купил е брашнени чували.
— Я виж ти, едната от камините се е срутила. От дъжда, без съмнение. Нищо чудно — след такъв порой.
Дори не отиде да огледа пораженията, а направо влезе в колибата. Вече не знаех нито какво да кажа, нито какво да предприема. Би било глупаво да се правя на ни лук ял, ни лук мирисал. Никой нямаше да ми повярва, че в течение на целия ден нито веднъж не съм се приближил до камината, която е на двадесет и пет метра от къщи.
— Оставил си огъня да угасне?
