Убеден най-после, Кюик-Кюик тръгна да прибира кокошките, но миризмата от първите четири, които сложи на огъня, предупреди останалите за опасността. Повече не успя да пипне нито една — всичките се изпокриха в джунглата. Странно е, как животните надушват заплахата.
Натоварени като магарета, прецапахме тинята по стъпките на прасето. Китаецът ме замоли да вземем животното със себе си.
— Даваш ли ми дума, че няма да заквичи?
— Кълна ти се, че няма. Заповядам ли му, не гъква. Даже на два-три пъти, когато ни преследваше тигър, то горкото си мълча, макар четината му да бе настръхнала от страх.
Този път страстната реч на Кюик-Кюик ме убеди и се съгласих да вземем любимото му прасе. Когато стигнахме до скривалището, вече се бе свечерило. Шоколада ни чакаше заедно с Едноръкия. Проверих всичко на светлината на два фенера. Нищо не липсваше — платното бе добре закрепено за мачтата, кливерът си беше на мястото готов да се изпъне на вятъра. Кюик-Кюик упражни два-три пъти един маньовър, който му показах. Бързо схвана какво се очакваше от него. Платих на негъра. Той се оказа толкова наивен човек, че си носеше отрязаните половинки от банкнотите и лепенки. Помоли ме аз да му ги залепя. Дори за миг не бе помислил, че мога да му ги взема обратно. Хората, които не подозират лоши замисли у другите, са сами по себе си честни и почтени. Шоколада беше свестен и честен човек. Беше видял, как тук постъпват с каторжниците и не страдаше от угризения, задето помага на трима от тях да се измъкнат от ада.
— Сбогом, Шоколаде. Бъди здрав и ти, и близките ти.
— Благодаря.
Единадесета тетрадка
Сбогом на каторгата
Бягството с китайците
Качих се в лодката последен. Шоколада я побутна и тя потегли към реката. Не разполагахме с къси весла, а само с две големи яки гребла — Кюик размахваше едното отпред на носа, а аз другото. За по-малко от два часа стигнахме до основния ръкав на реката.
Валеше вече повече от час. Тримата с Кюик и Едноръкия се бяхме загърнали с натъркани с восък брашнени чували, които ни служеха вместо мушами.
Реката беше бърза и осеяна с водовъртежи. Въпреки силното течение успяхме да се установим по средата между двата бряга за по-малко от час. Три часа по-късно, подпомогнати от отлива, минахме покрай два фара. Знаех, че морето е съвсем близо, тъй като фаровете бяха разположени на двете най-крайни точки на устието. Опънахме кливера и излязохме от Куру без никакви проблеми. Вятърът ни подхвана отстрани с такава сила, че се видях принуден да сваля платното. Внезапно се озовахме в морето, профучахме покрай пристанището като стрела и бързо се отдалечихме от брега. Останал на четиридесет километра право пред нас, фарът на Роаял ни указваше пътя.
Само преди тринадесет дни бях зад този фар, на Дяволския остров. Нощното излизане в открито море, бързото отдалечаване от континента не бяха посрещнати с радостни възгласи от двамата ми китайски спътници. Тези синове на небето не изразяват чувствата си по същия начин, по който го правим ние.
След като се озовахме в морето, Кюик произнесе със спокойния си глас:
— Добре се справихме. — И толкоз.
А Едноръкия добави:
— Да, излязохме в морето без каквито и да било проблеми.
— Жаден съм, Кюик-Кюик. Подай ми тафията.
След мен двамата също отпиха по една яка глътка ром.
Не разполагах с компас, но по време на първото ми бягство се бях научил да се ориентирам по слънцето, луната, звездите и вятъра. Така че сега без колебание насочих носа към Полярната звезда и зацепих в открито море. Лодката се справяше добре — прескачаше ловко вълните и почти не се люлееше. Благодарение на силния вятър на сутринта вече се намирахме далеч от брега и Островите на спасението. Щеше ми се да се доближа до Дяволския и да го заобиколя, за да му се порадвам отдалеч, но не биваше да рискувам.
В продължение на шест дни времето се задържа неспокойно, но нямаше нито дъжд, нито буря. Силният вятър ни отнесе на запад. Кюик и Ю се оказаха чудесни спътници. Никога не се оплакваха — нито от вълнението, нито от слънцето, нито от нощния студ. Имаха само един недостатък — и двамата се бояха от кормилото и отказваха да поемат управлението, за да мога аз да поспя поне няколко часа. Готвеха по три- четири пъти дневно. От кокошките и петлите нищо не остана. Вчера запитах Кюик на шега:
— Кога ще опапаме прасето?
Той възприе въпроса ми едва ли не трагично:
— Това животно ми е другар и за да го изядете, ще трябва първо да убиете мен.
Двамата ми приятели ме отрупваха с грижи. Не пушеха, за да пестят тютюна, наливаха ме непрекъснато с горещ чай. Не ставаше нужда да ги подсещам за нищо.
Изтекоха седем дни. Вече не издържах. Слънцето жареше с такава ярост, че дори жълтурчетата се зачервиха като пържени раци. Имах нужда от сън. Вързах здраво кормилото и почти смъкнах платното. Лодката се понесе натам, накъдето я тласкаше вятърът. Спах като заклан почти четири часа.
Събуди ме доста силно разклащане. Изплакнах лицето си с вода и приятно изненадан открих, че докато съм спал, Кюик ме е обръснал, без нищо да усетя. Дори бе намазал лицето ми с мазнина против изгаряне.
От вчера карах в югозападна посока, защото се боях да не съм се отдалечил много на север. Тежката лодка имаше още едно предимство — освен че преодоляваше плавно вълните, тя не се отклоняваше лесно от установения курс. Та аз си мислех, че сме отишли на север, защото пресмятах и естественото отклонение, докато всъщност ние не се бяхме отклонили. Я виж ти, дирижабъл! Майко мила, за първи път виждам такова нещо. Не си личеше да върви към нас, пък и беше твърде далеч, за да мога да преценя размерите му.
Алуминиевото му тяло блестеше така силно на слънцето, че човек не можеше да гледа право към него. Смени посоката си и като че ли се устреми към нас. Да, наистина, ставаше все по-голям и след двадесет минути надвисна над лодката. Кюик и Едноръкия така се бяха шашнали от непознатата машина, че непрекъснато плямпаха на китайски.
— Говорете на френски, по дяволите! Не мога да ви разбирам.
— Това е някакъв английски кренвирш — рече Кюик.
— Не е кренвирш, а е дирижабъл.
Сега вече можехме добре да разгледаме огромната машина, която се сниши и започна да обикаля над главите ни. Появиха се две флагчета и някой започна да ни прави знаци. Тъй като нищо не разбирахме, не можехме и да им отговорим. Дирижабълът се оказа упорит и мина толкова близо до нас, че успяхме да различим хората в кабината. После ни обърна гръб и се упъти право към континента. След по-малко от час в небето се появи самолет, който също ни огледа добре.
Внезапно морето се разбуни и вятърът се усили. Хоризонтът беше чист от всички страни — значи нямаше опасност от дъжд.
— Я гледай — рече Едноръкия.
— Къде?
— Виж оная точка там, по посока към континента. Това сигурно е кораб.
— Откъде знаеш?
— Предполагам. Дори ще ти кажа, че е катер.
— Защо?
— От него не излиза пушек.
И наистина, час по-късно вече можехме да различим добре сивия военен кораб, който се беше устремил право към нас. Изглежда, че се движеше с необикновена скорост. Носът му сочеше към нашата лодка. Уплаших се да не ни налети. Вълните, които правеше в бурното море, спокойно можеха да ни
