намиращ се близо до Куру, Френска Гвиана.
— Каква е присъдата ви?
— Доживот. За непредумишлено убийство.
— А китайците?
— И те са съдени за убийство.
— На колко?
— Доживот.
— Професията ви?
— Електротехник.
— А те?
— Готвачи.
— За Дьо Гол ли сте, или за Петен?
— Тези неща не ни засягат. Ние сме просто трима затворници, които се стремят към свобода, за да започнат живота си на чисто.
— Ще ви предоставим една килия, която ще стои денонощно отворена. Ще ви пуснем на свобода едва след като проверим истинността на твърденията ви. Ако всичко, което казахте, е вярно, няма от какво да се боите. Разберете, че сме в състояние на война и това ни принуждава да проявяваме повече бдителност, отколкото в мирно време.
Накратко, осем дни по-късно ни пуснаха на свобода. За времето, прекарано в полицейското управление, успяхме да си набавим нормални дрехи. Прилично облечени и снабдени с документи за самоличност, тримата се озовахме в девет часа сутринта насред улицата.
Двеста и петдесет хилядният град бе изграден почти изцяло по английски образец — цимент в основата и оттам нагоре — дърво. Улиците и булевардите гъмжаха от народ. Срещаха се представители на всички раси — бели, мулати, негри, индуси, английски и американски моряци, скандинавци. Бяхме като опиянени от разноцветната тълпа. Чувствахме се преизпълнени с луда радост и това сигурно личеше по лицата ни, дори по лицата на китайците, защото много хора се обръщаха след нас или ни се усмихваха учтиво.
— Къде отиваме? — запита Кюик.
— Имам един приблизителен адрес. Черният полицай ми каза, че познава двама французи, които живеят в Пенитънс Ривърс.
Подпитахме тук-там и разбрахме, че това е квартал, където живеят главно индуси. Приближих се към един облечен в безупречно бяла униформа полицай. Показах му адреса. Преди да отговори, той поиска документите ми за самоличност. Показах му ги гордо. „Добре, благодаря.“ След което си направи труда да ни качи в някакъв трамвай и обясни на кондуктора какво да прави с нас. Напуснахме центъра и двадесетина минути по-късно кондукторът ни каза да слезем. Явно бяхме пристигнали. Отново заразпитвахме. „Frenchmen?“ Млад човек ни подкани с жест да тръгнем след него. Заведе ни право пред малка къщурка. Едва се приближихме и отвътре изскочиха трима души, размахващи приветливо ръце:
— Ама това ти ли си, Папи?
— Не е възможно! — възкликна най-възрастният от тях с чисто бели коси. — Влизай. Това е моят дом. Китайците с тебе ли са?
— Да.
— Влизайте и добре дошли.
Старият каторжник се наричаше Гиту Огюст, или само Гиту. Чист марсилец, пристигнал в каторгата заедно с мен на кораба „Ла Мартиниер“ преди девет години. Разказа ми, че е правил един неуспешен опит за бягство, после излежал докрай присъдата си и се чупил преди три години като освободен каторжник. Другите двама — Пти Луи от Арл и Жюло от Тулуза, също бяха излежали докрай присъдите си, но трябвало да стоят във Френска Гвиана още толкова години, колкото е било наказанието им — съответно десет и петнадесет.
Този вид наказание се нарича дублаж.
Къщата имаше четири помещения — две стаи, кухня с трапезария и ателие. Сънародниците ни се занимаваха с производство на галоши от един вид естествен каучук, събиран в джунглата, който се обработва с гореща вода и е лесен за моделиране. Единственият му недостатък е, че се разтапя от силното слънце, понеже не е вулканизиран. За да се справят с това, майсторите наслагваха платно между различните слоеве каучук.
Гиту ни посрещна изключително сърдечно, с благородството, което придобива всеки изстрадал човек. Подреди едната стая за нас тримата и без колебание ни прие като част от домакинството си. Възникна само един проблем — прасето на Кюик, но Кюик се закле, че то нямало да цапа и щяло да ходи по нужда навън.
— Добре де, ще видим. Нека засега да остане — смили се Гиту.
Постлахме трите легла направо на земята, като използвахме войнишки одеяла.
Поседнахме шестимата пред вратата, запалихме цигари и аз разказах на Гиту всичките си приключения от девет години насам. Той и двамата му приятели слушаха най-внимателно и искрено се вживяваха, защото моите авантюри им припомняха техния собствен опит. Двама от тях познаваха Силвен и горчиво оплакаха страшната му смърт. Хора от всички възможни раси минаваха покрай нас. От време на време в ателието влизаше по някой да купи галоши или метла — Гиту и приятелите му произвеждаха също и метли, за да си докарват по някоя друга пара. От тях научих, че в Джорджтаун има тридесетина бегълци от Гвиана — каторжници и заточеници. Срещали се вечер в един бар в центъра и заедно се черпели с ром и бира. Всички работели, за да се издържат, а повечето от тях спазвали добро поведение, каза Жюло.
Докато си почивахме на сянка пред прага на къщурката, мина някакъв китаец и Кюик го повика. Без да ми каже и една дума, двамата с Едноръкия станаха и тръгнаха с него. Сигурно нямаха намерение да ходят надалеч, защото взеха и прасето. Два часа по-късно Кюик се върна с теглена от магаре каручка. Много горд, той курдиса бричката и каза нещо на китайски. Магарето като че ли го разбра. В каручката бяха натоварени три сглобяеми железни кревата, три дюшека, възглавници и три куфара. Куфарът, който връчи на мен, беше пълен с ризи, гащи, фланелки, два чифта обувки, вратовръзки и прочее.
— Къде намери всичко това, Кюик?
— Едни мои сънародници ми ги дадоха. Ако искаш, утре ще им идем на гости.
— Дадено.
Мислехме, че Кюик ще иде да върне магарето и каручката, но той нямаше такива намерения. Разпрегна четириногото и го върза на двора.
— Подариха ми също каруцата и магарето. Казаха ми, че с тях лесно ще мога да си печеля хляба. Утре заран един земляк ще дойде да ми покаже какво да правя.
— Браво бе, твоите китайци бързо се справят.
Гиту се съгласи да остави на първо време каруцата и магарето в двора си. Нашият първи свободен ден протече чудесно. Вечерта шестимата се разположихме около работната маса в ателието и хапнахме вкусна зеленчукова супа и по една добра порция спагети.
— Ще се редуваме за чистенето и миенето на чиниите — предложи Гиту.
Тази обща вечеря беше нещо като символ за първото ни встъпване в изпълнена с топлота малка човешка общност. Усещането, че сме подкрепени при първите си стъпки в свободния живот, ни вдъхваше сигурност. Кюик, Едноръкия и аз бяхме истински и напълно щастливи. Имахме покрив над главата си, легло, щедри и благородни приятели, готови да ни помагат въпреки бедността си. За какво повече да мечтаем?
— Какво смяташ да правиш тази вечер, Папийон? — запита ме Гиту. — Искаш ли да идем до центъра, в бара на бегълците?
— Бих предпочел да остана тук. Ти иди, ако имаш желание. Недей да се съобразяваш с мен.
— Да, ще ида, защото трябва да се срещна с един човек.
— Аз ще остана с Кюик и Едноръкия.
Пти Луи и Гиту се издокараха, сложиха вратовръзки и тръгнаха към центъра. Жюло остана, за да довърши няколко чифта галоши. Аз и приятелите ми пообиколихме съседните улички, за да опознаем квартала. Тук всички бяха индуси. Срещаха се малко чернокожи, почти нямаше бели, тук-таме се мяркаше по някой китайски ресторант.
