ако човек толкова дълго е бил управляван, командван, потискан; ако е привикнал да не прави нищо по своя воля, а да изпълнява чужди заповеди, и внезапно се озове насред големия град, където тепърва трябва да учи как се ходи по тротоара, без да блъска хората, как да пресича улица, без колите да го прегазят, как да поръчва пиене и храна в ресторант — този човек просто трябва да се научи отново да живее. Забелязвах например, че понякога изваждам най-неочаквани реакции. Седях си насред кръчмата в компанията на избягали престъпници и заточеници, слушах внимателно разказите им, в които се омесваха английски и испански изрази, и ми се прииска да ида до клозета. Е, няма да ми повярвате, но в една частица от секундата потърсих с очи надзирателя, за да поискам разрешение да се изпикая. Колкото и да беше кратък този миг, на мен ми стана забавно и приятно да осъзная, че вече нямам нужда от специално позволение, когато ми се ходи по нужда.
В киното също имах подобно изживяване. Докато разпоредителката търсеше къде да ни настани, на мен ми се прииска да й кажа: „Не се притеснявайте заради мен, моля ви. Аз съм просто каторжник, не си струва да си давате толкова труд.“ Докато вървяхме от киното към бара, на няколко пъти се обърнах назад. Гиту, който познаваше тези симптоми, ми каза:
— Защо поглеждаш толкова често назад? Внимаваш да не би да те следи някой копой? Тук копои няма, стари ми Папийон. Те останаха в каторгата.
Според образния език на хората от моята среда, трябваше да се отърся от каторжническата си риза. И не само това. Униформата бе просто символ. Трябваше да изтръгна оковите от душата си, да изтрия от съзнанието си отпечатъка на позора.
Двойка черни полицаи, облечени безупречно, влязоха в кръчмата. Тръгнаха от маса на маса, като искаха документите за самоличност. Щом стигнаха при нас, по-главният от двамата внимателно заоглежда лицата на всички. Откри само един непознат и това бях аз.
— Моля, документите ви, господине.
Подадох му ги, той им хвърли бегъл поглед, върна ми ги и добави:
— Извинете, но не ви познавам. Добре дошъл в Джорджтаун.
След което полицаите си тръгнаха.
— Тия ростбифи са чудесни — изкоментира зад гърба им Савоярдеца Пол. — Единствените чужденци, които им вдъхват сто процента доверие, са избягалите каторжници. Ако успееш да докажеш на английските власти, че си избягал от каторгата, веднага получаваш свобода.
Макар че се върнахме у дома много късно, в седем сутринта бях на входа на пристанището. След по- малко от половин час пристигнаха Кюик-Кюик и Едноръкия. Зад тях магарето теглеше количката, натоварена с пресни, току-що брани, зеленчуци, яйца и пилета. Запитах ги къде е землякът, който им помага. Кюик-Кюик отвърна:
— Той достатъчно ни помогна вчера. Вече не се нуждаем от никого.
— Далеч ли ходиш за стоката?
— Да, кажи-речи, на два часа и половина път оттук. Тръгнахме в три сутринта и чак сега пристигаме.
Кюик се разшета наоколо, като че ли живееше тук от двадесет години, и на бърза ръка намери горещ чай и мекици. Седнахме на тротоара до количката, хапнахме, пийнахме и зачакахме да дойдат клиентите.
— Мислиш ли, че вчерашните американци ще дойдат?
— Надявам се. Но дори и да не дойдат, пак ще успеем да продадем стоката другиму.
— А как определяш цената?
— Не им казвам „Искам толкова и толкова“, а питам „Ти колко ще дадеш?“.
— Ама ти не говориш английски.
— Нали знам да движа пръстите на ръцете си. Така се разбираме лесно. Сега ще пробваш ти — говориш достатъчно добре английски, за да се пазариш.
— Нека първо да видя ти как го правиш.
Не се наложи да чакаме дълго. Ето че пристигна нещо като огромен джип. От него слязоха шофьорът, един младши офицер и двама моряци. Офицерът се покатери на количката и огледа всичко — салатите, патладжаните и прочее. Опипа внимателно пилетата.
— Колко искате за всичкото?
С тези думи започна дискусията.
Американският моряк говореше на носа си и аз нищо не му разбирах. Кюик от своя страна смесваше китайски и френски. Като видях, че не могат да се разберат, издърпах Кюик настрана.
— Ти колко даде за товара?
Той пребърка джобовете си и намери седемнадесет долара.
— Сто осемдесет и три долара.
— Той колко ти предлага?
— Май че двеста и десет долара. Не ми се вижда достатъчно.
Приближих се до офицера. Той попита дали знам английски. Малко.
— Говорете бавно — го помолих.
— Окей.
— Нима искате да ни платите само двеста и десет долара! Не може така. Трябват ни двеста и четиридесет.
Той не щеше и да чуе.
Направи се, че си тръгва, после се върна, после пак се качи в джипа. Видях, че разиграва комедия. Точно когато тръгна за трети път да слиза от колата, насреща ми се зададоха двете хубави съседки индийки със забулени лица. Явно бяха наблюдавали сцената отстрани, защото сега се направиха, че не ни познават. Едната от тях се надвеси над каручката, огледа стоката и попита:
— Колко искате за всичко?
— Двеста и четиридесет долара.
— Добре.
Това накара американеца веднага да извади двеста и четиридесет долара. Даде ги на Кюик и обясни на индийките, че първи се е спазарил за стоката. Съседките не си тръгнаха, а останаха да гледат как американците разтоварват каручката и слагат всичко в джипа си. В последния момент един моряк сграбчи прасето, сякаш то също е част от сделката. Кюик, разбира се, и не мислеше да го продава. Започна се спор, в който ние не успявахме да ги убедим, че прасето си е наше.
Опитах се да обясня всичко на индийките, но и това се оказа трудно. Те не можеха и не можеха да ме разберат. Американските моряци не щяха да пуснат прасето, Кюик не им даваше обратно парите — с две думи, замириса ми на сериозна кавга. Едноръкия вече беше надигнал някаква дъска от каручката, когато на хоризонта се появи джип на американската военна полиция. Младшият офицер даде знак. Военната полиция се приближи. Бързо казах на Кюик да върне обратно парите, но той не щеше и да чуе. Моряците стискаха прасето и също не отстъпваха. Кюик се вкопчи в колата им, като им препречваше пътя. Шумната сцена привлече доста солидна група зяпачи. Американските полицаи естествено присъдиха правото на американските моряци. Впрочем те също нищо не успяха да разберат от нашите протести. Бяха убедени, че сме искали да метнем сънародниците им.
Вече не знаех какво да правя, когато изведнъж се сетих, че имам телефонния номер на Маринър Клъб и името на мартиниканеца. Подадох го на полицейския офицер и казах „Преводач“. Той ме заведе до най- близкия телефон. Завъртях шайбата и за късмет успях да открия нашия приятел голист. Помолих го да обясни на полицая, че прасето не е било за продан, че е опитомено, че е нещо като куче, и че ние просто сме забравили да предупредим моряците да не го слагат в сметката. После предадох телефонната слушалка на полицая. Три минути бяха достатъчни, за да се изясни всичко. Той собственоръчно взе прасето и го предаде на Кюик, който щастливо го гушна и бързо го намести обратно в каруцата. Конфликтът завърши добре, а американчетата се смяха като деца. Всички се разотидоха и неприятни последици нямаше.
Вечерта благодарихме на индийките. Те също се смяха от сърце на нашата история.
Ето че вече живеехме в Джорджтаун от цели три месеца. Днес ни предстоеше да се преселим в къщата на нашите индийски приятели. Те ни отстъпваха две светли и просторни стаи, една трапезария, малка
