— Кой идва? Кой е там? Ти ли си, Марсел?
— Беглец съм.
— Какво търсиш тук? Да ни ограбиш ли си дошъл? Да не мислиш, че сме богаташи?
— Не, имам нужда от помощ.
— Гратис, или ще си плащаш?
— Затваряй си плювалника, Кукумявко!
Четири сенки се измъкнаха от колибата.
— Приближи се внимателно, приятел. Хващам се на бас, че ти си човекът с пушката. Ако я носиш, остави я на земята — тук нищо не те заплашва.
— Да, аз съм, но пушката не е в мен.
Приближих се, стигнах съвсем близо до тях, но беше тъмно и не можах да различа чертите им. Като последен глупак им протегнах ръка, но никой не я пое. Твърде късно осъзнах, че това е жест, който не бива да се прави тук — те не искаха да ме заразят.
— Да влезем в колибата — каза Кукумявката.
Сламената хижа беше осветена от едно кандило, което стоеше на масата.
— Сядай.
Седнах на един сламен стол без облегалка. Кукумявката запали още три кандила и сложи едното точно пред мен. Пушекът от фитила на лампите, пълни с кокосово масло, вонеше отвратително. Аз седях, а те петимата останаха прави и не можех да различа лицата им. Моето беше на равнището на лампата, изцяло осветено — явно те това искаха. Гласът, който каза на Кукумявката да си затваря плювалника, рече:
— Ей, Змиорка, върви да питаш в общото помещение дали искат да им го заведем там. Бързо ни кажи да или не и най-вече какво мисли Вси светии. Приятелче, тук с нищо не можем да те почерпим, освен ако не ти се ядат яйца. — И сложи пред мен един плетен панер, пълен догоре с яйца.
— Не, благодаря.
Единият от тях седна от дясната ми страна съвсем близо до мен и тогава за първи път в живота си видях лицето на прокажен. Беше ужасяващо и аз направих голямо усилие, за да не се отвърна или да не изразя усещането си. Носът му беше напълно прояден — нямаше нито плът, нито кост, а направо дупка в средата на лицето. Казвам ви — даже не две, а една дупка, голяма колкото монета от два франка. Долната устна от дясната му страна също беше разядена и оставяше на показ три зъба без венци — дълги и жълти. Виждаше се как подпират оголената кост на горната челюст. Имаше само едно ухо. Той сложи на масата бинтованата си ръка. Дясната. С двата пръста, които му бяха останали на лявата, крепеше дълга дебела пура със зеленикав цвят. Сигурно си я бе свил сам от листа на полуузрял тютюн. Имаше клепач само на лявото око — над дясното се виждаше единствено дълбока рана, която пресичаше челото и се скриваше в гъстите сиви коси.
— Ще ти помогнем, момче. Не бива да оставаш тук толкова дълго, че ще заприличаш на мен. Никога не бих ти го пожелал — каза той прегракнало.
— Благодаря.
— Викат ми Безстрашния Жан. От Париж съм. Когато пристигнах в каторгата, бях по-хубав, по-здрав и по-силен от тебе. Ето какво остана от мен за десет години.
— Не те ли лекуват?
— А, лекуват ме. Откак започнаха да ми бият инжекции, съм по-добре. Виж — той обърна глава и ми показа лявата си страна. — От тази страна вече започна да съхне.
Обзе ме силно чувство на състрадание и за да изразя другарските си чувства, понечих да докосна лявата му буза. Той отскочи назад и каза:
— Благодаря ти за желанието да ме докоснеш, но никога не се допирай до прокажен, недей да ядеш или пиеш от паницата му.
До този момент не бях видял лицето на никого от останалите болни — този беше единственият, който има смелостта да понесе погледа ми.
— Къде е онзи тип? — На прага стоеше сянката на дребен човек, съвсем малко по-висок от джудже. — Вси светии и останалите искат да го видят. Доведете го.
Безстрашния Жан се изправи и ми каза:
— Последвай ме.
Всички излязохме в тъмното — четирима или петима отпред, после ние с Безстрашния Жан и останалите — след нас. След три минути стигнахме до нещо като площадка, слабо осветена от луната. Това беше платото на острова. По средата стоеше къща. От двата й прозореца се процеждаше светлина. Пред вратата й ни очакваха двадесетина души и ние тръгнахме към тях. Щом стигнахме до вратата, те се отдръпнаха, за да ни направят място да минем. Влязохме в правоъгълно помещение, приблизително десет на четири метра, с нещо като камина, заобиколено от четири огромни камъка с еднаква големина, в която горяха дърва. Стаята се осветяваше от две големи газени лампи. Мъж на неопределена възраст с много бяло лице и черни очи седеше на табуретка. На пейката зад него се бяха разположили пет-шест души. Онзи каза:
— Аз съм корсиканецът Вси светии, а ти трябва да си Папийон.
— Така е.
— В каторгата новините се движат бързо — едновременно с действията ти. Къде тури пушката?
— Хвърлих я в реката.
— На кое място?
— Срещу оградата на болницата — точно там, където я прескочихме.
— Значи е възможно да се намери?
— Мисля, че да, защото там не е много дълбоко.
— Откъде знаеш?
— Бяхме принудени да нагазим във водата, за да пренесем ранения ми приятел до лодката.
— На него какво му е?
— Счупи си крака.
— Ти какво направи за него?
— Накърших клони и оплетох нещо като клетка около крака му.
— Боли ли го?
— Да.
— Къде е сега?
— Остана в пирогата.
— Казваш, че си дошъл тук, за да търсиш помощ. С какво искаш да ти помогнем?
— С лодка.
— Искаш да ти дадем лодка?
— Да, имам пари, за да си платя.
— Добре, ще ти продам моята — много е добра и е съвсем нова. Откраднах я миналата седмица от Албина. Не лодка, ами лайнер. Липсва й само кил. За два часа можем да ти го сложим. Иначе всичко й е наред — кормило с лост, четириметрова мачта от желязно дърво и чисто ново платно от лен. Колко ще дадеш?
— Ти определи цената — аз не знам каква стойност имат нещата тук.
— Три хиляди франка, ако можеш да платиш в брой, ако не — върни се утре през нощта и извади пушката. В замяна ще ти дам лодката.
— Не, предпочитам да си платя.
— Добре, значи — пазарлъкът е приключен. Хей, Бълха, донеси кафе.
Бълхата се оказа онова почти джудже, което дойде да ме извика. Той отиде до полицата над огнището, взе едно блестящо от чистота канче, сипа в него кафе от някаква бутилка и го сложи да се топли. След малко дръпна канчето от огъня, разпредели съдържанието му в няколко съда, оставени до камъните, и Вси светии ги раздаде на хората зад себе си. Бълхата ми протегна канчето и каза:
— Пий спокойно — това канче е само за посетители. Никой от болните не го пипа.
Поех канчето, отпих и го подпрях на коляното си. В този момент забелязах, че на него виси залепен един пръст. Докато схвана какво става, Бълхата рече:
