от мястото си. Отпред Матюрет с едно весло, отзад аз с друго. Трябваше енергично да се отблъснем от брега, към който ни тласкаше течението.
— Внимание. Напред и Бог да ни помага!
— Бог да ни е на помощ — повтори Клузио.
— В твоите ръце поверявам съдбата си — извика Матюрет.
И разсякохме възела. Двамата с Матюрет едновременно потопихме веслата си дълбоко във водата — и енергично загребахме. Отлепихме се лесно от брега. Не бяхме се отдалечили от него и на двадесет метра, а течението вече ни носеше сто метра по-надолу. Внезапно усетихме вятъра, който ни изтласка в средата на реката.
— Опъвай кливерите — бързо!
Вятърът нахлу в платната, лодката се изпъна като жребец и полетя като стрела. Трябва да е било по- късно, отколкото самите ние предполагахме, защото изведнъж над реката стана светло като посред бял ден. Лесно различавахме френския бряг на около два километра от дясната ни страна, а отляво — холандския на един километър. Точно срещу нас ясно се открояваха белите гребени на разпенените вълни.
— По дяволите! Объркали сме часа — процеди Клузио. — Как мислиш, дали ще имаме време да излезем в морето?
— Не знам.
— Виж колко са високи вълните и колко бели са гребените им! А ако морският отлив е започнал?
— Невъзможно е, виждам разни неща, които реката влачи надолу.
— Няма да успеем да се измъкнем, няма да стигнем навреме — заяви Матюрет.
— Затвори проклетата си уста и не мърдай от въжетата на кливерите. Ти също млъквай, Клузио!
Бам… бам… бам… Изстрели от карабина прозвучаха покрай нас. Втория го разбрах откъде идва не откъм копоите, а от страната на Холандска Гвиана. Отпуснах платното, което се изду толкова силно, че за малко не изхвърчах във водата, повлечен от въжето, вързано за китката ми. Лодката се наклони на четиридесет и пет градуса. Зацепихме с възможно най-голяма скорост. Не беше трудно — вятърът беше предостатъчно. Бам, бам, бам — после нищо. Течението ни беше отнесло по-близо до френския бряг и вероятно заради това изстрелите престанаха.
Летяхме с главозамайваща скорост и с платна, опънати до скъсване. Движехме се толкова бързо, че, хвърляйки се в устието, за малко не обръснахме френския склон. Съвсем ясно видяхме хора, които тичаха към брега. Колкото е възможно по-внимателно извих лодката, като дърпах въжетата на платното с всички сили. Обърнахме се отново по посока на вятъра, двата кливера сами ме послушаха. Лодката направи завой на 90 градуса, аз отпуснах платното и ние излязохме от реката, обърнали гръб на вятъра. Ох, най-после! Само десет минути по-късно се опита да ни препречи пътя първата морска вълна — преодоляхме я лесно и плъзгането на нашето корабче по реката се смени с равномерно поклащане. Издигахме се над високите вълни с лекотата на хлапак, който играе на прескочикобила. Хоп-хоп, лодката се изкачваше и спускаше по гребените им, без да вибрира и да се разтърсва. Чуваше се само как носът й се удря в морето при спускането от всяка вълна.
— Ура! Ура! Измъкнахме се! — закрещя Клузио с пълни гърди.
И сякаш за да приветства победата на нашата воля над природните стихии, Бог ни изпрати един ослепителен изгрев. Вълните се следваха една друга със същия ритъм. Колкото по-навътре в морето напредвахме, толкова повече се успокояваше то. Водата беше мръсна и тинеста. Отсреща на север тя изглеждаше черна, но по-късно стана синя. Нямах нужда да прибягвам до компаса — слънцето надничаше над дясното ми рамо и аз зацепих с пълен ход право напред. Но поизправих лодката, като стегнах леко платната. Сега те бяха издути, без да се изпъват до краен предел. Така започна голямата авантюра.
Клузио се надигна. Искаше да подаде напред главата и тялото си, за да вижда по-добре. След като Матюрет му помогна да се настани, седнал срещу мен, с гръб, подпрян на бъчонката с вода, той ми сви цигара, запали я и ми я подаде. И тримата запушихме.
— Я подай тафията, за да полеем измъкването — рече Клузио.
Матюрет наля по една щедра глътка в три тенекиени канчета и ние се чукнахме. Матюрет седеше до мен, от лявата ми страна. Тримата се погледнахме. Лицата им сияеха от щастие, моето сигурно изглеждаше по същия начин.
Клузио запита:
— Извинете, Капитане, накъде отивате?
— В Колумбия, ако е рекъл Господ.
— Ще рече, мамка му! — отвърна Клузио.
Слънцето толкова бързо започна да напича, че хич не ни беше трудно да изсъхнем. От болничната си риза спретнах арабски тюрбан. Добре намокрен, той ми държеше хладно и ме предпазваше от слънчасване. Морето стана преливащо се синьо, а триметровите вълни се следваха една друга на големи интервали, което ни помагаше да пътуваме по-удобно. Вятърът оставаше силен и ние бързо се отдалечихме от брега, към който от време на време хвърлях по един поглед, за да гледам как се стопява на хоризонта. Колкото повече се отдалечавахме от зеления масив, толкова по-ясно различавахме изящните му извивки. Докато гледах назад, една зле посрещната вълна ми припомни каква отговорност нося за живота на приятелите си и за моя собствен.
— Ще приготвя ориз — предложи Матюрет.
— Дай аз ще държа печката, а ти дръж тенджерата — каза Клузио.
Газената бутилка беше закрепена на носа, където пушенето беше забранено. Пърженият ориз миришеше вкусно. Изядохме го още горещ, омесен с две кутии сардини. После си угодихме и с по едно кафе. „Глътка ром?“ Отказах — заради жегата. Всъщност аз изобщо не съм пияч. Клузио ми свиваше цигара след цигара и ми ги палеше. Първото угощение на борда мина добре. Според разположението на слънцето предположихме, че е около десет сутринта. Плавахме в открито море едва от пет часа насам и въпреки това усещахме, че водата под нас е много дълбока. Големината на вълните намаля и лодката вече спокойно ги цепеше, без да се удря в тях. Денят беше прекрасен.
Забелязах, че през деня изобщо нямаше да се нуждаем от компас. Само от време на време сверявах разположението на слънцето с посоката на стрелките и после се ориентирах по него — беше много лесно. Отблясъците от слънцето уморяваха очите ми — съжалих, че не съм помислил да си намеря отнякъде чифт черни очила.
Изведнъж, така както си седеше, Клузио възкликна:
— Какъв късмет, че те срещнах в болницата!
— Това беше късмет колкото за тебе, толкова и за мен — спомних си за Дега, за Фернандес… Ако се бяха решили, сега и те щяха да са с нас.
— Не е точно така — каза Клузио. — Можеше обаче да имаш проблеми да вкараш арабина в помещението точно в нужния момент.
— Да, Матюрет много ни помогна и аз се радвам, че го взехме със себе си, защото е много предан, смел и находчив.
— Благодаря — рече Матюрет, — благодаря и на двама ви, че ми имате доверие въпреки младостта ми и въпреки че съм такъв — разбирате, нали? Ще се постарая да остана достоен за вашето доверие.
После аз продължих:
— А Франсоа Сиера — толкова бих искал да е тук сега, а също и Галяни…
— Така, както се извъртяха нещата, Папийон, това щеше да е невъзможно. Ако Исус беше свестен човек и беше осигурил добра лодка, можехме да ги изчакаме някъде на скрито, а Исус да им помогне да се чупят и да ни ги доведе. В крайна сметка те те познават и разбират, че щом не си пратил човек да ги измъкне, значи това просто е било невъзможно.
— Абе, Матюрет, а ти всъщност как попадна в най-строго охраняваното крило на болницата?
— Аз не знаех, че съм интерниран. Отидох на преглед просто защото ме заболя гърло, пък и за да се поразходя малко. Докторът, като ме видя, рече: „Гледам, че според картона си интерниран на островите. Защо? — Не знам, докторе, какво ще рече интерниран? — Добре, добре. В болницата!“ И така се озовах там — това е всичко.
— Искал е да ти помогне — предположи Клузио.
— Дявол знае защо го направи и какво щеше да поиска в замяна. Сега сигурно си вика: „Онова мойто
