please“, толкова естествено. И въпреки това ни се струваше, че изживяваме някаква приказка, когато индуското момиче със златна обичка на носа ни поиска, след като сервира: „Половин долар, сър.“ Перлената й усмивка, големите кадифени очи, леко издължени в краищата, черните коси, които падаха по раменете, полуотвореният й корсаж, който показваше горната част на гърдите й и подсказваше колко красиво е останалото — всичко това беше всекидневие за останалите, но на нас ни изглеждаше като нечуван разкош. Чакай, Папи, това не може да го бъде, просто е невъзможно толкова бързо да се превърнеш от жив труп, от доживотен каторжник в свободен човек!
Матюрет плати и му остана само още половин долар. Бирата беше прекрасно охладена и той предложи: „Какво ще кажеш за още по една?“ Този втори тур ми се стори не съвсем в реда на нещата.
— Чакай сега, няма и половин час, откак си на свобода, и вече смяташ да се натряскаш.
— Ама моля те, Папи, нека не преувеличаваме! Има разлика между това да пийнеш две бири и натряскването.
— Абе може и да си прав, но аз съм убеден, че не бива веднага да се нахвърляме на удоволствията, които ни попадат. Нека да им се радваме малко по малко, а не да се нагълтваме като невидели. Пък и, първо на първо, тия пари не са наши.
— Вярно е, прав си. Ще се научим да бъдем свободни капка по капка — така е по-редно.
Излязохме и тръгнахме надолу по голямата улица Уотърс стрийт — основния булевард, който пресича града от край до край. Толкова се зазяпвахме по минаващите трамваи, теглените от магарета каручки, автомобилите, по искрящите реклами на кината и баровете, по очите на младите негърки и индуски, които се смееха около нас, че, без да усетим, стигнахме до пристанището. Пред нас се откри гледката на осветените кораби — туристическите с примамливи имена: Панама, Лос Анжелис, Бостън, Квебек; товарните Хамбург, Амстердам, Лондон, и плъзналите се от единия до другия край на кея, притиснати едно до друго кабарета, барове, ресторанти, препълнени с мъже и жени, които пиеха, пееха и се разправяха на висок глас. В този момент изпитах непреодолимо желание да се омеся с тази тълпа — може би просташка, но толкова пълна с живот. На витрината на един от баровете, подредени в съдове с лед, стояха изложени стриди, морски таралежи, речни раци, скариди, миди — цял панаир от морски дарове, който привличаше минувачите. Масите с карирани в бяло и червено покривки, при това заети в по-голямата си част, просто ни канеха да седнем. Момичетата с шоколадова кожа и фини лица — мулатки без нито една негроидна черта, стегнати в корсажи от всички цветове и с широки деколтета, още повече ни изкушаваха да опитаме от всичко това. Приближих се до една от тях и попитах: „French money good?“, като й показах банкнота от хиляда франка. „Yes, I change for you.“ „ОК“. Тя взе банкнотата и потъна в препълнения салон. След малко се върна. „Come here“ и ме отведе до касата, зад която седеше един китаец.
— Вие французи?
— Да.
— Смени хиляда франка?
— Да.
— Всичко в антилски долара?
— Да.
— Паспорт?
— Нямам.
— Моряшка карта?
— Нямам.
— Имигрантски документи?
— Нямам.
— Добре.
Той прошепна две думи на момичето. То огледа залата и се приближи до някакъв тип, който изглеждаше да е моряк и носеше фуражка като моята със златен ширит и котва, след което го доведе при касата. Китаецът вика:
— Документите ти?
— Ето.
И китаецът най-хладнокръвно попълни фиша за обмяната на хилядата франка на името на непознатия, накара го да се разпише, след което мацката го хвана за ръка и си го отведе обратно до масата му. Той сто на сто не схвана какво става, аз прибрах двеста и петдесет антилски долара, петдесет от които на банкноти от по един и два долара. Дадох един долар на мацката, после двамата излязохме навън, седнахме на една маса и го ударихме на гуляй с разни морски работи, полети с чудно сухо бяло винце.
Четвърта тетрадка
Първо бягство (продължение)
Тринидад
Спомням си онази първа свободна нощ в английския град — като че ли беше вчера. Пияни от светлините и от топлината в сърцата си, ние обикаляхме навсякъде, попивайки с цялата си душа преливащата от щастие весела и засмяна тълпа. Ето ти бар, тъпкан с моряци и жарки момичета, които само гледат как да ги оскубят. Но в тези момичета нямаше нищо долно, те по нищо не приличаха на пропадналите жени от Париж, Хавър и Марсилия. Бяха съвсем различни. Наместо прекалено гримираните физиономии, белязани от порока, и трескавите лукави очи, тук виждахме момичета от всички раси — от жълти китайки до черни африканки с шоколадови лица под прави коси, индуски и явайки, чиито родители са се намерили един друг в плантациите за какао или захарна тръстика, метиски, родени от китаец и индийка със златна обица на носа, индианки с римски профил и медена кожа, с огромни черни блестящи очи и дълги мигли, с изпъчена открита гръд, която като че ли ти казва: „Погледни колко съвършени са гърдите ми“… Всички тези момичета, накичени с най- различни цветя в косите, изваждаха на показ любовта, предизвикваха желанието, без да влагат в това нещо долно или търгашеско. Те не създаваха впечатлението, че работят, а че се забавляват, и човек чувстваше, че парите не са най-важното за тях в живота.
Ние с Матюрет се люшкахме от един бар в друг като две нощни пеперуди около лампа. И тъкмо когато изплувахме на някакво малко, обляно със светлина, площадче, аз видях часовника на близката църква или храм. Два часът. Два през нощта! Бързо, по-бързо да се връщаме! Бяхме злоупотребили с положението. Капитанът от Армията на спасението сигурно си беше съставил доста специално мнение за нас. Бързо да се връщаме. Спрях такси, което ни закара — два долара. Платих и двамата засрамени се затътрихме към приюта. В приемната много учтиво ни посрещна доброволка на армията — руса, съвсем млада, между двадесет и пет — тридесетгодишна. Тя не изглеждаше нито изненадана, нито възмутена от късното ни връщане. Каза ни на английски няколко думи, които усетихме, че са приветливи и мили, даде ни ключа от стаята и ни пожела лека нощ. Легнахме си. В куфара бях открил пижама. Когато посегнах да загася, Матюрет ме попита:
— Не мислиш ли, че все пак би трябвало да благодарим на Господ Бог, дето за толкова кратко време ни даде толкова много. Какво ще кажеш, Папи?
— Ами тогава му благодари и от мое име на твоя Господ Бог, той е свястно копеле. И ти добре го рече, той се оказа страшно щедър с нас. Хайде, лека нощ — и загасих.
Възкресението, завръщането от гроба, измъкването от гробницата, където бях зазидан, всички натрупани едно върху друго изживявания и накрая опиянението от тази нощ, в която отново се върнах към живота сред другите човешки същества, до такава степен ме бяха превъзбудили, че не можех да заспя. Под затворените ми клепачи като в калейдоскоп се въртяха образи, случки, цяло кълбо от усещания, които ме връхлитаха без ред и ми се привиждаха съвсем ясно, но без връзка между тях. Съдът, Консиержери, после прокажените, после Сен Мартен дьо Ре, Трибуйар, Исус, бурята… Като че ли всичко преживяно от една година насам, вплетено сега в някакъв фантастичен танц, напираше да нахълта едновременно в галерията на спомените ми. Колкото и да се опитвах да изгоня образите, все не успявах. И най-странното е, че те се смесваха с крясъка на прасета и хоко, с виенето на вятъра, с шума на вълните — всичко това на фона на еднострунните цигулки на индусите, които досега бяхме слушали в разните барове.
Най-сетне на разсъмване заспах. Към десет часа някой почука на вратата. Усмихнат се появи господин
