Девойката говореше безупречен френски както баща си — без акцент и грешки в произношението. Беше руса и покрита с лунички. Имаше между седемнадесет и двадесет години — така и не посмях да я попитам за възрастта й. Каза ни:
— Вие сте млади и животът е пред вас, не знам какво сте направили, за да ви осъдят, нито пък искам да го знам, но това, че сте посмели да се хвърлите в открито море с тази мъничка лодка и да направите такова дълго и опасно пътешествие, показва, че сте готови на всичко, само и само да бъдете свободни. А това е нещо, за което ви се възхищавам.
Спахме до осем сутринта. Когато станахме, намерихме масата сложена. Двете дами съвсем спокойно ни заявиха, че господин Боуен е тръгнал за Порт оф Спейн и ще се върне чак следобед, след като набере необходимите сведения за това, как може най-добре да ни помогне.
Този мъж, който остави къщата си с трима избягали каторжници в нея, ни даде неповторим урок: вие сте нормални човешки същества. Сами виждате какво доверие имам във вас, след като дванадесет часа след нашата среща ви оставям сами в дома си заедно с жена ми и дъщеря ми. Така без думи той ни каза: След като разговарях с вас тримата, разбрах, че сте напълно достойни за доверието ми — дотам, че ви оставям в домашното си огнище като стари приятели, без да се опасявам, че с постъпка или дума ще го обидите. Бяхме дълбоко трогнати от този жест.
Читателю (ако тази книга има един ден читатели), аз не съм интелектуалец, който да може да ви опише с необходимата сила, нито достатъчно живо вълнението, невероятното усещане за самоуважение, нещо повече — за опрощение, ако не и за началото на нов живот, което изпитвах. Това въображаемо покръстване, това пречистване, това издигане на личността ми над мръсотията, в която бях затънал, начинът, по който бях изправен пред реалните отговорности на идващия ден, неусетно направиха от мен нов човек. Те просто ме освободиха от онова чувство на каторжника, което го кара дори на свобода да чува дрънченето на веригите си и да се усеща непрекъснато под наблюдение. Всичко, което видях, понесох и преживях, всичко, което ми се случи и което можеше да ме превърне в долен, провален и винаги опасен човек — кротък и изпълнителен на повърхността и страшно опасен в бунта си — всичко това изчезна като с вълшебна пръчка. Благодаря, господин Боуен, адвокат на Негово Кралско Величество, благодаря, че за толкова кратко направи от мен съвсем друг човек!
Много русото момиче с очи, сини като морето около нас, седеше до мен под кокосовите палми в дома на баща си. Червените, жълтите и бледолилавите цветове на пълзящите храсти край нас придаваха на градината онзи поетичен дух, който моментът сякаш изискваше.
— Господин Анри (Тя ме нарече господине. От колко време никой не ме бе наричал така!), както татко ви обясни снощи, едно несправедливо решение на английските власти за нещастие не ви позволява да останете тук. Дават ви се само петнадесет дни, за да си починете и да поемете отново по море. Рано сутринта отидох да видя лодката ви — тя е достатъчно лека и добре снабдена за дългия път, който ви очаква. Да вярваме, че ще намерите по-гостоприемна и добронамерена нация от нашата. Всички английски острови постъпват по същия начин, както тукашните власти. Бих ви помолила, ако по време на бъдещото пътешествие изпитате силно страдание, да не вините хората, обитаващи тези острови. Те не са виновни за положението на нещата — заповедите идват от Англия и се издават от хора, които не ви познават. Адресът на татко е 101, Куин Стрийт, Порт оф Спейн, Тринидад. Бих ви помолила, ако Господ позволи, да ми драснете няколко реда, за да ми кажете каква е съдбата ви.
Бях така развълнуван, че не знаех как да отговоря. Госпожа Боуен се приближи до нас. Беше много хубава жена на около четиридесет години, със светлокестеняви коси и зелени очи. Носеше проста бяла рокля, хваната през кръста с бяло коланче, и светлозелени сандали.
— Съпругът ми няма да се върне чак до пет часа, господине. Той се опитва да получи разрешение да ви закара до столицата със собствената си кола, без полицейски ескорт. Би искал също да ви спести преспиването в полицейския участък на Порт оф Спейн. Вашият ранен другар ще бъде откаран направо в клиниката на един наш приятел лекар, а вие двамата ще отидете в приюта на Армията на спасението.
Матюрет се присъедини към нас в градината. Беше ходил да види лодката и каза, че е обградена от любопитни. Нищо в нея не бе докоснато. Като я оглеждал, един от зяпачите открил точно над кормилото забит куршум и попитал Матюрет дали може да го вземе за спомен. Матюрет отговорил: „Captain, captain“.
Индусът, който прислужваше, разбра, че за всичко трябва да се пита капитанът и се обърна към мен:
— А защо не пуснете костенурките на свобода?
— Костенурки ли имате? — запита момичето. — Хайде да идем да ги видим.
Тръгнахме към лодката. По пътя едно малко индусче без притеснение ме хвана за ръката. „Good afternoon“ — добър ден, ни приветстваше всеки от пъстрата тълпа. Извадих двете костенурки.
— Какво да правим с тях? Да ги пуснем ли в морето? Или искате да си играете с тях в градината?
— Басейнът в дъното е с морска вода. Ще ги пуснем там, така ще имаме спомен от вас.
— Дадено.
Раздадох на хората, които се бяха насъбрали, всички провизии от лодката, с изключение на компаса, тютюна, буренцето, ножа, брадвата, одеялата и пистолета, който скрих между тях, без никой да го забележи.
В пет часа пристигна господин Боуен.
— Господа, всичко е уредено. Аз сам ще ви закарам до столицата. Първо ще отведем ранения в клиниката, а после ние ще отидем до приюта.
Настаних Клузио на задната седалка на колата. Тъкмо се готвех да благодаря на момичето, когато майка й се приближи с куфар в ръка и рече:
— Приемете, моля ви, няколко вещи на съпруга ми, които ви предлагаме от все сърце.
Какво можехме да кажем пред проявата на толкова човечност и доброта? „Благодаря, безкрайно ви благодарим.“ И ние потеглихме с колата, чието кормило беше от дясната страна. Пристигнахме в клиниката към шест без петнадесет. Наричаше се Сент Джордж. Болногледачите качиха Клузио на носилка до стаята му, в която имаше и един седнал на леглото си индус. Пристигна и докторът. Той се ръкува с Боуен, а после и с нас. Не говореше френски, но накара да ни преведат, че тук ще се грижат добре за Клузио и че можем да го посещаваме винаги, когато поискаме. Пообиколихме с колата на Боуен града и останахме удивени от светлините му, от пълните с автомобили и велосипеди улици. Бели, черни, жълти, индуси, мулати се срещаха и разминаваха из улиците на този изграден от дърво град, наречен Порт оф Спейн. Най-сетне пристигнахме в приюта на Армията на спасението — един дом, чийто приземен етаж беше от камък, но всичко останало — от дърво. Приютът беше разположен насред добре осветен площад — успях да прочета името му — Fish market (Рибният пазар). Капитанът на армията ни посрещна заедно с целия си щаб — мъже и жени. Той говореше френски слабо, а всички останали се обръщаха към нас на английски, който ние не разбирахме, но лицата им бяха така усмихнати, а очите толкова приветливи, че веднага се разбираше колко мили неща ни казват.
Заведоха ни в една стая с три легла на втория етаж — третото легло беше предвидено за Клузио. До стаята имаше и баня със сапун и хавлия на наше разположение. След като ни посочи стаята, капитанът каза:
— Ако искате да хапнете, да знаете, че вечерята се сервира за всички в седем часа, значи след половин час.
— Не, не сме гладни.
— Ако искате да се поразходите из града, ето ви два антилски долара, за да си поръчате по едно кафе или чай или пък да хапнете сладолед. Гледайте най-вече да не се загубите. Като тръгнете да се връщате, питайте за пътя само с две думи: „Salvation army, please?“.
Само десет минути по-късно ние вече бяхме на улицата, ходехме по тротоарите, разминавахме се с хората, никой не ни обръщаше внимание и ние дишахме с пълни дробове, развълнувани от първите си свободни крачки из града. Доверието, което проявяваха непрекъснато към нас, оставяйки ни да се движим на свобода из този доста голям град, не само ни помагаше да вярваме в себе си, но и ни караше още по- силно да осъзнаем, че е невъзможно да излъжем това доверие. Двамата с Матюрет вървяхме бавно, в центъра на тълпата. Блъскайки се в разминаващите се хора, ние потънахме в тази тълпа, станахме част от нея. Намъкнахме се в един бар и си поръчахме две бири. Изглежда толкова просто да кажеш: „Two beers,
