момче с невинната физиономия явно не е било чак толкоз задръстено, щом е успяло да се чупи.“
Дрънкахме си глупости. По едно време аз се сетих:
— Дали пък няма да срещнем Жюло — Човека чук. Сигурно е стигнал далече, освен ако не се крие още из джунглата.
— Аз на тръгване пъхнах под възглавницата си бележка: „Заминал, без да остави новия си адрес.“
И тримата избухнахме в смях.
Пет дни плавахме, без да възникнат неприятности. Денем за компас ми служеше пътят на слънцето от изток на запад. Нощем ползвах уреда. На шестия ден сутринта яркото слънце ни каза добро утро и внезапно морето се укроти като с магическа пръчка. Летящите риби се стрелкаха недалеч от нас. Аз умирах от умора. Тази нощ, за да не заспя, Матюрет ми мокреше лицето с един натопен в морето парцал и въпреки това заспивах. Тогава Клузио ме опарваше с цигара. След като настъпи такова спокойствие, реших да поспя. Свалихме платното и горния кливер, оставихме само долния и аз заспах на дъното на лодката като труп, скрит от слънцето под навеса, който направихме от платното. Събудих се, разтърсван от Матюрет, който нареждаше: „Сега е пладне или един часът, но те събуждам, защото вятърът започна да захлажда, а на хоризонта, там, откъдето идва вятърът, е съвсем почерняло.“ Надигнах се и заех мястото си. Опънахме и другия кливер и литнахме по гладката повърхност на морето. На изток зад мен все повече се смрачаваше и вятърът ставаше все по-студен. Двата кливера бяха достатъчни, за да носят лодката с голяма скорост. Увихме платното около мачтата и аз го привързах добре.
— Дръжте се, защото идва буря!
Големи капки започнаха да падат върху нас. Черните облаци ни настигаха с главозамайваща скорост. За по-малко от четвърт час те се разпростряха от хоризонта чак до небето над главите ни. Ето, започваше се — вятър с невероятна сила връхлетя върху нас. С всяка изминала секунда морето ставаше все по-бурно, като че ли беше омагьосано — вълните разпениха белите си гребени, слънцето напълно изчезна, заизливаха се порои от дъжд. Вече не се виждаше нищо и вълните, които се блъскаха в лодката, заливаха лицето ми с щипещи пръски. Това беше истинска буря, моята първа буря, с цялата пищност на отприщената природна стихия — гръмотевиците, светкавиците, дъждът, вълните, виенето на вятъра, който връхлиташе върху нас и около нас.
Лодката, безпомощна като сламка, се издигаше до невероятни височини и пропадаше в толкова дълбоки пропасти, че не виждахме как ще излезем оттам. И все пак, въпреки безумните си мятания, тя отново се издигаше, преодоляваше поредната вълна и продължаваше — нагоре, надолу. Стисках лоста в двете си ръце и, виждайки насреща една вълна, по-голяма от всички останали досега, прецених, че трябва да се справим с нея другояче. Тръгнах към нея, за да я разцепя, но явно съм избързал, защото се нагълтах с много вода. Цялата лодка се наводни. Сигурно имаше повече от седемдесет и пет сантиметра вода. Притесних се и без да искам, застанах напреко на друга вълна, което по принцип е много опасно и лодката толкова се наклони — почти преобърна, че сама изхвърли голяма част от водата, която бяхме нагълтали.
— Браво! — извика Клузио. — Наистина си знаеш работата, Папийон! Как само изпразни лодката.
— Ето, виждаш ли как става — викам му.
Само ако знаеше, че поради моята липса на опит за малко не загинахме, преобръщайки се в бурното море. Реших повече да не се боря с вълните, зарязах и грижата за посоката ни на движение — единственото, което ме занимаваше, беше да държа лодката в равновесие, доколкото това беше възможно.
Посрещах вълните, обърнат три четвърти към тях, оставих се на морето да ме спуска до основите на вълните и после да ме издига заедно с тях. Бързо си дадох сметка, че съм направил важно откритие и благодарение на него съм преодолял деветдесет на сто от опасността. По едно време дъждът спря, вятърът продължаваше да вие с всички сили, но сега вече можех да виждам ясно около себе си. Зад нас беше просветнало, отпред тъмнееше — намирахме се между тези две крайности.
Около пет часа всичко приключи. Слънцето отново блесна над нас, вятърът стихна, вълните станаха по-ниски, аз издигнах платното и ние отново поехме на път, доволни от себе си. Изгребахме водата от лодката с канчета. Извадихме одеялата — закачени на мачтата, те бързо щяха да изсъхнат на вятъра. Ориз, брашно, олио и двойно кафе, здрава глътка ром. Слънцето клонеше към залез, превръщайки с целия блясък на лъчите си синьото море в незабравима картина: небето беше червеникавокафяво, потънало наполовина в морето, слънцето изригваше големи жълти езици към небето и няколко бели облачета в него и към морето; надигащите се вълни бяха тъмносини, после ставаха зелени, а гребените им бяха червени, розови или жълти в зависимост от цвета на лъчите, които ги докосват.
Обзе ме едно непривично с мекотата си чувство за спокойствие и заедно с него ме заля усещането, че мога да разчитам на себе си. Измъкнах се добре и тази кратка буря ме научи как да действам в подобни случаи. Щях да посрещна нощта с пълна увереност.
— Та, значи, Клузио, ти забеляза какъв номер извъртях, за да изпразня лодката?
— Братче, ако не го беше направил и още някоя вълна ни беше захлупила отстрани, щяхме да се обърнем. Страхотен си!
— Във флота ли научи всичко това? — попита Матюрет.
— Да, виждаш ли, че и уроците от военния флот могат да послужат за нещо.
Сигурно много се бяхме отклонили. Иди разбери колко може да сме се отклонили от курса за четири часа с такъв вятър и подобни вълни. Реших да обърна на северозапад, за да оправя курса. Речено — сторено. Нощта внезапно се спусна в момента, в който слънцето изчезна в морето, изпращайки последните лилави искри от своя фойерверк.
В продължение на още шест дни плавахме без усложнения, ако не броим няколко по-дребни бури и дъждове, които обаче не продължаваха повече от три часа и не можеха да се сравнят с онази първа безкрайна буря. Тази сутрин около десет часа морето беше гладко като стъкло и не се усещаше дори полъх от вятър. Бях спал почти четири часа. Когато се събудих, устните ми горяха. По тях, както и по носа ми, не бе останала кожа. Дясната ми ръка също беше цъфнала на живо. Матюрет и Клузио изглеждаха по същия начин. По два пъти на ден мажехме лицата и ръцете си с олио, но това не беше достатъчно — тропическото слънце бързо го изсушаваше.
Слънцето сочеше два следобед. Хапнах и после, тъй като беше съвсем спокойно, решихме да си направим сянка с платното. Около носа, там, където Матюрет беше измил посудата, се събраха риби. Хванах брадвичката и казах на Матюрет да хвърли няколко зърна ориз — така и така започна да ферментира, откак се намокри. Рибите се натрупаха около ориза на самата повърхност на водата. Една от тях почти извади главата си от водата, аз яко я цапнах и тя заплува с корема нагоре. Трябва да тежеше десет кила. Почистихме я и я сварихме със сол. Вечерта я изядохме с брашно от маниока.
Вече от единадесет дни плавахме в открито море. През цялото това време мярнахме само един кораб, и то далеч на хоризонта. Започнах да се чудя, къде по дяволите се намираме. В открито море — това е ясно, но в какво положение бяхме спрямо Тринидад или който и да е от другите английски острови. И тъкмо говорим за вълка… Точно пред нас се появи малка черна точка, която лека-полека започна да нараства. Дали беше кораб или риболовен катер? Само че не — той не идваше към нас. Беше кораб — сега го различавахме добре, но плаваше встрани от нас. Действително се приближаваше, но встрани — посоката му не го водеше към нас. Тъй като нямаше вятър, платното тъжно висеше и от кораба сигурно не ни бяха забелязали. Внезапно прозвуча воят на сирена, после направлението му се смени и той се отправи насам.
— Дано не ни доближи много — каза Клузио.
— Няма страшно при това гладко море.
Оказа се танкер. Колкото повече наближаваше, толкова по-ясно различавахме хора на мостика му. Сигурно се питаха какво правят тия в ореховата черупка насред открито море. Внимателно ни приближиха и сега вече можехме да видим офицерите и други членове на екипажа, готвача, после видяхме да се качват на мостика жени в разголени рокли и мъже в разноцветни ризи. Явно бяха пътници. Пътници на танкер — това изглеждаше странно. Корабът внимателно се приближи и капитанът ни заговори на английски:
— Where are you coming from? (От къде идвате?)
— French Guyanne. (Френска Гвиана.)
— Френски говорите ли? — запита една жена.
— Да, госпожо.
