било.
Той ме погледна и каза:
— Напротив, има причина. Три хиляди франка са много пари и въпреки това, при такава цена Вси светии губи най-малко две хиляди от сделката, понеже лодката, която ви дава, е дяволски добра. Защо при това положение да не направя и аз нещо за вас.
И тогава се случи нещо невероятно: Кукумявката сложи шапката си на земята и прокажените започнаха да хвърлят в нея банкноти и монети. Отвсякъде заизлизаха прокажени и всеки от тях даваше по нещо. Аз потъвах в земята от срам. Само че вече беше късно да призная, че всъщност имаме още пари! Какво да правя, Господи! Пред проявата на такова благородство аз постъпвах като подлец.
— Умолявам ви, не правете подобна жертва!
Един черен като въглен и напълно обезобразен негър с две чуканчета, без нито един пръст вместо ръце, ми каза:
— На нас тези пари не ни служат за прехрана. Вземи ги, без да се притесняваш. Използваме ги само за хазарт или плащаме с тях на прокажените курви, които понякога идват от Албина. — Тези думи облекчиха съвестта ми и ме възпряха да си призная, че имам пари в себе си.
Прокажените бяха сварили двеста яйца. Донесоха ги в сандък с червен кръст на него. Беше сандъкът, получен тази сутрин с дневната дажба лекарства. Донесоха също две живи костенурки от по тридесетина кила едната и внимателно ги сложиха на гърбовете им, листа от тютюн и две стъкла с кибритени клечки и драскала, торба с най-малко петдесет килограма ориз, два чувала дървени въглища, примуса от лазарета и дамаджанка с дестилирано масло. Всички тези толкова нещастни хора се чувстваха съпричастни към нашия случай и искаха да допринесат за успеха ни. Човек би казал, че става дума за тяхното бягство. Изтеглихме лодката близо до мястото, където спряхме на идване. Преброиха парите в шапката — осемстотин и десет франка. На Вси светии трябваше да дам само две хиляди. Клузио ми даде своя патрон. Отворих го пред всички — съдържаше една банкнота от хиляда франка и четири по петстотин. Връчих на Вси светии хиляда и петстотин от тях, той ми върна триста и каза:
— На, вземи револвера. Подарявам ти го. Играете на живот и смърт, не бива да се провалите в последния момент поради липсата на оръжие. Надявам се, че няма да ти се наложи да го използваш.
Просто не знаех как да му се отблагодаря — на него и на всички останали. Санитарят беше приготвил малка кутия с памук, спирт, аспирин, бинтове, йод, чифт ножици и пластири. Един от прокажените донесе тънки, добре рендосани дъсчици и два чисто нови антисептични бинта — така както си бяха в опаковките. Беше ги приготвил, за да сменяме превръзката на Клузио.
Към пет заваля. Жан Безстрашния отбеляза:
— Шансовете ви се увеличават. Вече не рискувате да ви забележат, можете да тръгнете веднага и така ще спечелите половин час. Ще стигнете по-близо до устието и когато тръгнете в четири и половина, ще ви остава да изминете по-кратък път.
— А как ще знаем колко е часът? — попитах.
— Ще отгатваш по това дали нивото на реката се качва или слиза.
Спуснахме лодката в реката. Тя беше съвсем различна от пирогата. Издигаше се поне четиридесет сантиметра над водата, при това натоварена с всички провизии и нас тримата отгоре. Мачтата, омотана в платното, стоеше наведена, тъй като трябваше да я изправим едва когато излезем в морето. Нагласихме кормилото и подпряхме лоста да не мърда, след което постлахме изплетеното от лиани чердже, на което да седна аз. Използвахме одеялата, за да нагласим едно удобно гнезденце в дъното на лодката за Клузио. Той не пожела да се смени превръзката. Легна в краката ми между мен и бъчонката с вода. Матюрет също се сви на дъното, но отпред. Веднага усетих чувство за сигурност, каквото в нито един момент не бях изпитвал в пирогата.
Продължаваше да вали, аз трябваше да се спусна към средата на реката, като се придържам по-скоро в лявата половина, откъм холандската страна. Жан Безстрашния извика:
— Сбогом, тръгвайте бързо!
— Наслука! — пожела Вси светии и силно оттласна с крак лодката.
— Благодарим ти, Вси светии, благодарим ти, Жан, хиляди пъти благодаря на всички! — И ние се понесохме бързо, влачени от започналия преди два и половина часа отлив, който образуваше невероятно силно течение.
Все още валеше и не можехме да видим нищо на десет метра пред себе си. Тъй като по-надолу имаше две малки островчета, Матюрет се наведе и втренчи поглед напред, за да не би да се блъснем в техните скали. Нощта се спусна. Едно голямо дърво, което плуваше по реката заедно с нас, но, слава Богу, с по- малка скорост, в един момент ни препречи пътя с клоните си. Бързо се откопчихме от него и продължихме да летим надолу с най-малко тридесет километра в час. Пушехме и пиехме ром. Странно — никой от нас не споменаваше ужасните рани, които видяхме у прокажените. Единствената тема на разговора ни беше тяхната доброта, щедростта им, честността им. Какъв късмет имахме да срещнем Маскирания бретонец, който ни доведе до Острова на гълъбите. Дъждът се усилваше, аз бях прогизнал до кости, но вълнените ватенки бяха толкова хубави, че дори и мокри, продължаваха да ни топлят. Не ни беше студено. Само ръката ми, която държеше лоста, се схвана под дъжда.
— В момента се движим с повече от четиридесет километра в час — отбеляза Матюрет. — Преди колко време според тебе тръгнахме?
— Сега ще ти кажа — рече Клузио. — Чакай малко — преди три часа и петнадесет минути.
— Ти да не си откачил, бе. Откъде знаеш?
— Откак тръгнахме, отброявам по триста секунди и ги отбелязвам, като откъсвам по парче картон. Имам тридесет и девет парчета. По пет минути на всяко — това прави три часа и четвърт, откак се спускаме по реката. Ако не съм сбъркал, след петнадесет-двадесет минути вече няма да се спускаме, а ще започнем да се връщаме обратно, откъдето дойдохме.
Завъртях лоста надясно, за да прекося реката и да се приближа към склоновете на Холандска Гвиана. Преди да успеем да се блъснем о брега, течението замря между прилива и отлива. Продължаваше да вали. Вече нито пушехме, нито разговаряхме, а само шепнехме: „Хвани веслото и греби.“ Аз самият също гребях, държейки лоста затиснат под дясното си бедро. Леко докоснахме земята, изтеглихме се за клоните и се скрихме под тях. Потънахме в тъмнината под навеса от растителност. Реката беше сива, покрита с мъгла. Ако човек не държеше сметка за прилива и отлива, щеше да му е невъзможно да определи накъде е морето и накъде реката.
Големият старт
Приливът щеше да трае шест часа. Плюс час и половина от времето на отлива, които трябваше да изчакаме — можех, значи, да поспя седем часа, въпреки че се чувствах превъзбуден. Налагаше се обаче да заспя, защото щом веднъж вече излезехме в открито море, нямаше да ми остава никакво време за сън. Излегнах се между бъчонката и мачтата и, скрит добре на завет, заспах дълбоко. Нищо не разтревожи съня ми — нито сънища, нито дъждът, нито неудобното положение. Спах, спах и спах до момента, когато Матюрет ме събуди:
— Папи, мислим, че вече е време или съвсем скоро ще стане. Отливът започна отдавна.
Лодката се беше обърнала с нос към морето и когато потопих ръката си във водата, усетих бързото течение. Дъждът беше спрял и лунният сърп ни позволяваше да виждаме ясно на стотина метра пред себе си как реката влачи треви, дървета, някакви огромни черни предмети. Опитах се да определя границата между реката и морето. Там, където бяхме ние, не се усещаше никакъв полъх. Дали в средата на реката беше същото? Силен ли беше там вятърът? Излязохме изпод храстите. Лодката все още се държеше завързана за един голям корен. Вглеждайки се в небето, успях да различа границата, където свършва реката и започва морето. Бяхме успели да стигнем много по-надолу, отколкото си мислех, и аз имах чувството, че се намираме на десетина километра от устието. Глътнахме по малко ром. Посъветвахме се дали да издигнем мачтата още тук. Решихме да я изправим и тя чудесно прилепна в леглото си и в дупката на скамейката. Закачих платното, без да го опъвам — оставих го увито около мачтата. Двата кливера щеше да ги опъне Матюрет тогава, когато преценим, че им е дошло времето. За да влезе в работа платното, трябваше само да отпуснем въжето, което го придържаше към мачтата — с тази маневра щях да се справя аз, без да ставам
