— Я, загубил съм си още един пръст! Къде ли, майка му стара, се е дянал?
— Тук е — казах аз и му посочих канчето. Той го отлепи, хвърли го в огъня и ми го върна.
— Пий си спокойно — вика, — моята проказа е суха. Аз само се разпадам на парчета, без да изгнивам. Не съм заразен.
В този момент до носа ми достигна миризма на печено месо. Това трябва да е пръстът — помислих си аз.
— Ще се наложи да прекараш тук целия ден, за да изчакаш вечерния отлив — каза Вси светии. — Трябва да идеш да предупредиш приятелите си. Прибери ранения в някоя колиба, извадете всичко, което имате в кануто, и го потопете. Ние тук не можем да ти помогнем — ясно ти е защо, нали?
Върнах се бързо при моите хора, хванахме Клузио и го пренесохме до колибата. Един час по-късно всичко беше извадено и товарът от пирогата — грижливо подреден. Бълхата помоли да му я подарим заедно с едно гребло и отиде да я потапя на някакво място, което само той си знаеше. Нощта мина бързо. Лежахме и тримата в колибата върху чисто новите одеяла, изпратени ни от Вси светии. Донесоха ни ги опаковани в дебела амбалажна хартия. Изтегнат на тази постеля, разказах подробно на Клузио и Матюрет за всичко, което ми се беше случило на острова, и за сключения с Вси светни договор. Без да размисли, Клузио изтърси една глупост:
— Значи дотук бягството ни струва шест хиляди и петстотин франка. Аз ще ти дам половината от тази сума, Папийон — трите хиляди франка, с които разполагам.
— Не сме се събрали тук, за да правим бакалски сметки. Докато имам мангизи, ще плащам. После ще видим.
Никой от прокажените не припари до колибата. Когато се съмна, Вси светии пристигна:
— Добро утро. Можете спокойно да излизате. Никой няма да ви безпокои. Горе на хълма на една палма се е качил наш човек, който ще следи за лодките на копоите по реката. Докато се вее бял парцал, значи всичко е наред. Ако се появи нещо, той ще слезе да ни предупреди. Когато огладнеете, съберете си плодове от папая.
— Вси светии, а килът? — попитах аз.
— Ще изкъртите дъски от вратата на лазарета. Тя е от яко тежко дърво. Две дъски ще ви стигнат за кила. Тази нощ извадихме лодката на брега. Ела да я видиш.
Отидохме. Оказа се прекрасна лодка, дълга пет метра, чистак нова, с две скамейки, едната от които беше пробита, за да минава през нея мачтата. Беше тежка и ние с Матюрет бая се озорихме, докато я обърнем. Платното и въжетата също бяха съвсем нови. От двете страни имаше халки, на които да закачаме товара — като бъчвата с вода например. Хванахме се на работа. По обяд килът, който изтъняваше отзад напред, беше здраво захванат с дълги болтове и с четирите винта, които имах в себе си.
Наредени в кръг около нас, прокажените мълчаливо наблюдаваха как работим. Вси светии ни обясняваше кое как трябва да се направи и ние изпълнявахме. Вси светии нямаше рани по лицето и изглеждаше като нормален човек — но когато заговореше, си проличаваше, че движи само едната половина на лицето си — лявата. Самият той ми обърна внимание на това и ми каза, че има суха проказа. Торсът и дясната му ръка бяха парализирани и той очакваше всеки момент да се парализира и десният му крак. Дясното му око беше втренчено в една точка като стъклено — той виждаше с него, но не можеше да го движи. Не искам да споменавам истинското име на никой от прокажените. Може би тези, които са ги познавали и обичали, така и не са научили по какъв ужасяващ начин са се разложили живи.
Докато работех, си говорех с Вси светии. Никой друг не продума. Освен веднъж — посегнах към пантите, които те бяха откъртили от някаква болнична мебел, за да захвана по-здраво кила, и един от тях ми каза:
— Чакай, не ги вземай! Остави ги там. Порязах се, като ги откъртвах тази сутрин, и въпреки че ги избърсах, е останала кръв.
Друг прокажен ги заля с ром и ги запали, после повтори операцията:
— Сега — каза той — можеш да ги ползваш.
Докато работех, Вси светии каза на един прокажен:
— Ти на няколко пъти си бягал, обясни на Папийон какво да прави, защото и тримата са новаци.
Онзи веднага подхвана:
— Следобед в три започва отливът. Около шест часа, когато нощта се спусне, вече ще има много силно течение, което за около три часа ще те отнесе приблизително на сто километра в посока на устието. Когато дойде време да спреш, ще бъде вече девет. Ще завържеш лодката за някое дърво на брега и ще изчакаш шест часа да мине приливът — което значи до три сутринта. Не тръгвай веднага, защото по това време течението към морето още не е достатъчно силно. Ще се спуснеш до средата на реката в четири и половина. Ще имаш час и половина преди изгрева, за да изминеш петдесет километра. От този час и половина зависи всичко. В шест часа, в момента, в който слънцето изгрее, ти трябва да излезеш в морето. Тогава копоите, дори и да те видят, няма да могат да тръгнат да те преследват, защото ще успеят да стигнат до устието точно когато започне да се надига приливът. Целият ти живот виси на този километър преднина, който трябва на всяка цена да имаш, когато те забележат. Тук виждам само едно платно. Ти какво носеше в пирогата?
— Платно и кливер.
— Тази лодка е тежка, нужни са й два кливера — единият опнат от върха до долната част на мачтата, другият — издут най-отпред, за да повдига носа й. На излизане от реката трябва да опънеш всички платна и да се врежеш направо във вълните — при устието морето винаги е бурно. Накарай приятелите си да легнат на дъното, за да стабилизират лодката, а ти дръж здраво лоста на кормилото. Не връзвай въжето за краката си — прекарай го през някоя от халките и го дръж омотано само веднъж около китката си. Ако се случи вятърът и някоя голяма вълна да се опитат да те преобърнат, пусни всичко и лодката сама ще се изправи. Дори да стане така, не спирай, остави платното да си плющи свободно на вятъра и продължавай с пълен напред само с двата кливера. Чак когато стигнеш в открито море, ще можеш да оправиш платното, да го вдигнеш отново и едва тогава да поемеш пак. Знаеш ли пътя?
— Не. Зная само, че Венецуела и Колумбия са на северозапад.
— Така е, но внимавай течението да не те отнесе към брега. Холандска Гвиана, която е отсреща, връща бегълците на френските власти, Британска Гвиана също. Тринидад няма да те върне, но ще те принуди да напуснеш територията му в рамките на две седмици. Венецуела също ще те върне, но след като те използва една-две години да работиш в строителството на пътища.
Бях се превърнал цял в слух. Той каза, че от време на време прави подобни пътешествия, но тъй като е прокажен, отвсякъде го връщат. Призна, че никога не е стигал по-далеч от Джорджтаун в Британска Гвиана. Проказата му личеше по това, че беше изгубил всички пръсти на краката си. Ходеше бос. Вси светии ме накара да повторя току-що чутите съвети и аз го направих без грешка. Жан Безстрашния попита:
— Колко време трябва да държиш курс към открито море?
— Три дни в посока север, североизток. Като се вземе предвид течението, това означава право на север. На четвъртия ден ще се завъртя на северозапад, което ще ме отведе право на запад.
— Браво — каза прокаженият. — Последния ден плавах на североизток само за два дни и накрая се натресох на Британска Гвиана. Ако държиш курса три дни, ще заобиколиш Тринидад и Барбадос откъм северната им страна, ще подминеш, без да усетиш, Венецуела и ще попаднеш в Кюрасао или Колумбия.
— Вси светии, за колко продаде лодката? — попита Жан Безстрашния.
— Три хилядарки. Много ли ти се струва?
— Не, нямам това предвид. Питам просто, за да знам. Можеш ли да платиш, Папийон?
— Да.
— Ще ти останат ли някакви пари?
— Не, това е всичко, с което разполагаме — три хиляди франка. Носи ги моят приятел Клузио.
— Вси светии, ще ти дам пистолета си. Искам да помогна на тези момчета. За колко ще го вземеш?
— За хиляда — рече Вси светии. — Аз също искам да им помогна.
— Благодарим ви за всичко — рече Матюрет, като погледна Жан Безстрашния право в лицето.
— Благодаря — каза и Клузио.
В този момент аз се засрамих, че съм излъгал и рекох:
— Не, не можем да приемем подобен подарък от тебе, няма причини да ни даваш каквото и да
