— Какво правите в открито море?
— Пътуваме, накъдето ни отвее вятърът.
Дамата размени няколко думи с капитана и се обърна към нас:
— Капитанът ви кани да се качите на борда. Той ще качи и лодката ви.
— Кажете му, че му благодарим, но се чувстваме добре в лодката си.
— Защо не искате да ви помогнем?
— Защото сме бегълци, пък и не пътуваме във вашата посока.
— Къде отивате?
— Към Мартиника или още по-далече. Къде се намираме?
— Навътре в океана.
— Какъв път да поемем, за да стигнем до Антилите?
— Умеете ли да се ориентирате по английска морска карта?
— Да.
След минута ни спуснаха с въже една английска карта, кашончета цигари, хляб, печен овнешки бут.
— Разгледайте картата!
Аз я погледнах и казах:
— Трябва да завия на запад и една четвърт на юг, за да стигна до Английските Антили, така ли е?
— Да.
— Колко мили приблизително прави това?
— След два дни ще бъдете там — отговори капитанът.
— Довиждане и благодарим на всички!
— Капитанът на кораба ви поздравява за моряшката ви смелост!
— Благодаря и сбогом! — И танкерът полека се отдалечи, като почти обръсна нашата лодка. Отблъснах се от него, за да избягна водовъртежа от витлата, и в този момент един моряк ми хвърли отгоре кепето си. То падна точно на средата на лодката и така, докаран с това кепе със златен галон и котва на него, два дни по-късно без усложнения пристигнах в Тринидад.
Тринидад
Птиците ни възвестиха, че приближаваме брега далеч преди да го видим. Беше седем и половина сутринта, когато те започнаха да кръжат над нас. „Пристигаме, копелета! Пристигаме! Успяхме в първата, в най-тежката част на бягството. Да живее свободата!“ Викахме от радост като хлапета. Лицата ни бяха покрити с какаовото масло, което ни бяха подарили от кораба, за да облекчим изгарянията си. Около девет часа зърнахме земята. Свежият, не много силен вятър ни тласкаше бързо по кроткото море. Чак около четири следобед започнахме да забелязваме подробностите на дългия остров, сякаш поръбен с редица от бели къщи и похлупен от кокосовите палми на върха му. Още не можехме да различим дали това е остров или полуостров, нито дали къщите са обитаеми. Беше ни нужен още един час, за да забележим хората, тичащи към брега, към който ние се бяхме насочили. За по-малко от двадесет минути се събра шарена тълпа. Цялото малко село наизлезе, за да ни посрещне. По-късно разбрахме, че се нарича Сан Фернандо.
На триста метра от брега хвърлих котва и тя веднага се закачи. Направих го, от една страна, за да видя реакцията на тукашните хора, и, от друга — за да не разбия лодката при акостирането, ако дъното се окаже коралово. Свихме платната и зачакахме. Към нас се отправи малко кану. В него седяха двама черни, които гребяха, и един бял с колониална каска.
— Добре дошли в Тринидад — каза белият на чист френски. Черните се усмихваха така, че показваха всичките си зъби.
— Благодарим ви, господине, за добрите думи. Дъното около брега коралово ли е или пясъчно?
— Пясъчно — можете да стигнете до плажа без проблеми.
Изтеглихме котвата на борда и вълните полека ни тласнаха към брега. В момента, в който го докоснахме, десетина мъже нагазиха във водата и с едно-единствено движение извлякоха лодката на плажа. Започнаха да ни оглеждат и да ни докосват, а жените — негърки, китайки и индийки, с жестове ни канеха да отидем в домовете им. Белият ми обясни на френски, че всички искат да им гостуваме. Матюрет загреба шепа пясък и я поднесе към устните си, за да я целуне. Бяхме полудели от щастие. Казах на белия какво е състоянието на Клузио и той нареди да го пренесат в неговата собствена къща, която беше съвсем близо до плажа. Той каза също, че можем да оставим в лодката всичко, както си е, до следващия ден — никой нямаше да пипне нищо. Всички ме наричаха „captain“ и аз се смеех на това кръщение. Казваха ми: „Good captain, long ride on small boat“ (добър капитан — дълго плаване с малка лодка).
Вечерта се спусна и след като помолих да издърпат лодката малко по-навътре и да я завържат за друга по-голяма, извадена на плажа, аз последвах англичанина в дома му. Той живееше в едно от онези бунгала, които човек може да види навсякъде в английските земи — няколко дървени стъпала, врата с метална мрежа против насекоми. Първи влезе англичанинът, Матюрет ме следваше по петите. Веднага видях Клузио, който, настанен във фотьойл, подпираше ранения си крак на друг стол и доволстваше, заобиколен от грижите на една дама и едно младо момиче.
— Жена ми и дъщеря ми — представи ги господинът. — Имам и син студент в Англия.
— Бъдете добре дошли в този дом — приветства ни дамата на френски.
— Заповядайте, седнете, господа — каза момичето, като ни предложи две плетени ракитови кресла.
— Благодарим ви, уважаеми дами, но не се притеснявайте заради нас.
— Защо? Бъдете спокойни, ние знаем откъде идвате. И отново ви повтарям — добре дошли в този дом.
Мъжът беше адвокат, наричаше се господин Боуен и имаше бюро в столицата на Тринидад Порт оф Спейн, на четиридесет километра оттук. Донесоха ни чай с мляко, препечени филийки, масло и конфитюр. Това беше първата ни вечер като свободни хора. Аз никога няма да я забравя. Нито една дума за миналото, нито един недискретен въпрос. Запитаха ни само колко дни сме пътували по море и как е протекло пътешествието ни, дали Клузио го боли много и дали бихме искали да известим за нашето пристигане на полицията още утре или предпочитаме да изчакаме един ден, дали имаме живи родители, съпруги и деца. Предложиха ни да им пишем — те щели да пуснат писмата по пощата. Какво да ви кажа — бяхме посрещнати по изключителен начин както от хората на плажа, така и от това семейство, изпълнено с огромни грижи за тримата бегълци.
Господин Боуен се обади по телефона на някакъв доктор, който му каза да заведе ранения в клиниката му още на следващия ден следобед, за да му направят рентгенова снимка и да видят какво е нужно да се стори. Господин Боуен се обади и в Порт оф Спейн на коменданта на Армията на спасението. Той каза, че ще ни приготви стая в техния приют, че можем да отидем там, когато поискаме, и че трябва да запазим лодката, ако все още става, защото ще ни потрябва при отпътуването оттук. Попита и дали сме каторжници или заточеници — казахме му, че сме каторжници. На адвоката, изглежда, му се понрави, че сме каторжници.
— Искате ли да се изкъпете и обръснете? — ме запита девойката. — Не се отказвайте, не ни притеснявате с нищо. В банята ще намерите вещи, които смятам, че ще ви станат.
Отидох в банята, изкъпах се и се обръснах и излязох оттам добре пригладен, в сив панталон, бяла риза, обувки за тенис и бели чорапи.
Един индус почука на вратата с пакет под мишница — даде го на Матюрет, като обясни, че докторът е забелязал, че аз съм горе-долу с неговия ръст и спокойно може да ми осигури дрехи, но не би могъл да намери вещи за нисичкия Матюрет, тъй като никой от домакинството му не бил толкова дребен. Индусът ни се поклони по мюсюлманския обичай и се оттегли. Какво можехме да кажем пред проявата на толкова много доброта? Сърцето ми се изпълни с неописуемо вълнение. Сложихме Клузио да си легне и после петимата си поговорихме за най-различни неща. Двете мили жени се вълнуваха най-много от това, как смятаме да построим отново своя живот. Не споменаваха дума за миналото — говореха единствено за бъдещето. Господин Боуен съжаляваше, че Тринидад не разрешава заселването на бегълци. Обясни ми, че на няколко пъти е пледирал за подобно разрешение, но винаги безуспешно.
