изскачаха от двете ни страни. Въпреки че вятърът беше силен и ние се носехме с опънати платна, делфините плуваха по-бързо и от нас. Играта продължи с часове и започна да ни омагьосва. Най- незначителната грешка в изчисленията им можеше да ни преобърне. Тримата новаци си мълчаха, но си струваше човек да види изкривените им мутри.
През нощта от четвъртото денонощие се развихри страхотна буря. Беше нещо наистина ужасяващо. Най-лошото беше, че вълните не следваха една и съща посока. Често се блъскаха и поглъщаха една друга. Някои от тях високи, други малки — човек не можеше да се ориентира. Никой не продумваше с изключение на Клузио, който се провикваше от време на време: „Дръж се, приятелю! И с тази ще се справиш, както с останалите!“ или „Внимавай, една изскача изотзад!“. Понякога вълните, ръмжейки, налитаха отстрани, целите в пяна. Както и да е — преценявах скоростта им и успявах да предвидя навреме под какъв ъгъл ще ме ударят. И тогава внезапно като изневиделица зад кърмата на лодката изскачаше в целия си ръст нова вълна. На няколко пъти водните масиви се разбиваха върху раменете ми и, разбира се, се изливаха в лодката. Останалите петима не преставаха да изгребват водата с тенджери и тенекиени кутии. Въпреки всичко аз в нито един момент не позволих да се напълни повече от една четвърт от лодката, така че ние фактически не бяхме изправени пред риска от потапяне. Целият този панаир продължи през половината от нощта — почти седем часа. Дъждът ни попречи да видим слънцето преди осем сутринта.
Когато бурята утихна, всички ние с радост посрещнахме блестящото утринно слънце. Първата ни работа — по едно кафе. Парещо кафе с мляко „Нестле“ и моряшки сухари, които са твърди като желязо, но веднъж потопени в кафето, стават чудесни. Бях скапан след нощната битка срещу стихията, не издържах повече и въпреки че вятърът все още оставаше силен, а вълните — високи и непокорни, помолих Матюрет да ме замести за малко. Исках да поспя. Не бяха минали и десет минути, откак легнах, когато Матюрет се остави една вълна да го изненада отстрани и да наводни три четвърти от лодката. Всичко плуваше във вода — кутиите, печката, завивките… Потопен до кръста, успях да стигна до кормилото и да го завъртя тъкмо навреме, за да избегнем една разпенена вълна, която се беше устремила право срещу нас. С един замах извъртях срещу нея задницата на лодката, така че тя не можа да ни залее, а ни тласна много силно, поне десет метра напред.
Всички изгребваха водата. Казанът, с който си служеше Матюрет, изхвърляше по петнадесет литра наведнъж. Никой не се грижеше да прибира каквото и да било, всички бяха обхванати от трескавата мисъл да изгребват, да изгребват колкото се може по-бързо водата, която правеше корабчето ни толкова тежко и безпомощно срещу вълните. Трябва да призная, че тримата новаци се представиха добре. Бретонеца дори в един момент, когато вълните му изтръгнаха тенекията, взе съвсем сам решението да излее бъчонката с вода, за да облекчи лодката, и без никакво усилие я обърна през борда. Два часа по-късно всичко беше изсушено, но бяхме изгубили завивките, примуса, печката, торбите с дървени въглища, тубата с газ и бъчонката с вода — единствено нея доброволно.
Беше вече по обяд, когато, решавайки да си сменя панталоните, забелязах, че вълните са отнесли и малкото ми куфарче, както и две от трите мушами. Съвсем на дъното на лодката открихме две бутилки ром. Бяхме изгубили или намокрили всичкия тютюн, тютюневите листа бяха изчезнали заедно с кутията от бяло желязо. Казах:
— Копелета, първо по една глътка ром, и то в добра доза, а после ще отворим сандъка със запасите, за да видим на какво можем да разчитаме. Има плодови сокове — това добре. Ще си ги разпределим на порции вместо вода. Има кутии с маслени бисквити — изпразнете една от тях и направете от нея печка. Ще наредим консервените кутии на дъното на лодката и ще накладем огън от дъските на сандъка. С основание всички си изкарахме акъла, но сега опасността премина. Всеки от нас трябва да се съвземе и да бъде на висотата на положението. Оттук нататък да не съм чул някой да казва „Жаден съм“, да не съм чул някой да казва „Гладен съм“ или „Пуши ми се“. Разбрано?
— Да, Папи, разбрано.
Всички се държаха добре, а Провидението укроти вятъра и ни позволи да си сготвим супа от консерва с говеждо. С по едно канче супа, в което топяхме моряшките сухари, успяхме да си подложим вкусно и топло в стомасите до следващия ден. Сварихме и по съвсем малко зелен чай за всеки. Сред запасите намерихме кашон цигари — двадесет и четири малки пакета с по осем цигари. Останалите петима решиха само аз да имам правото да пуша, за да се държа буден, и за да няма повод за завист, Клузио се отказа той да ми пали цигарите, а само ми подаваше огънче. Благодарение на това разбирателство между нас не възникнаха никакви неприятни инциденти.
Вече шести ден, откак плавахме, аз не бях спал. Тази вечер морето беше гладко като стъкло и си позволих да заспя. Спах като заклан пет часа. Когато се събудих, беше десет вечерта. Всичко продължаваше да е спокойно. Останалите бяха хапнали, а мен ме чакаше едно канче с нещо като качамак от царевично брашно, който изядох с няколко пушени наденички. Беше много вкусно. Чаят беше почти студен, но това нямаше значение. Запуших в очакване вятърът да благоволи да се усили.
Нощта беше чудно обсипана със звезди. Северната звезда сияеше с целия си блясък и само Южният кръст я надминаваше по яркост. Ясно виждахме Голямата и Малката мечка. Пълната луна вече беше изгряла, а в звездното небе не плуваше нито едно облаче. Бретонеца зъзнеше от студ. Беше изгубил сакото си и стоеше само по риза. Дадох му мушамата. Започваше седмият ден.
— Слушайте, приятели, не можем да сме далече от Кюрасао. Имам чувството, че съм се качил прекалено на север, значи сега ще карам право на запад, защото не бива да пропускаме Холандските Антили. Сега, когато нямаме повече сладка вода и изгубихме всичките си запаси освен резервните, това би било съдбоносно.
— Вярваме ти, Папийон — рече Бретонеца.
— Да, вярваме ти — повториха в един глас останалите. — Прави, както знаеш.
— Благодаря ви.
Смятам, че това, което казах, беше най-правилното. Вятъра никакъв го нямаше цяла нощ и едва към четири сутринта се появи благоприятен бриз, който ни позволи отново да потеглим. Този бриз, който в утринните часове се усили, продължи да духа повече от тридесет и шест часа с достатъчна мощ, за да позволи на лодката да се движи с добро темпо, но без да предизвиква такова вълнение, че да ни разлюлее.
Кюрасао
Чайки. Първо се появиха крясъците им, защото беше нощ, после самите те закръжиха над лодката. Една кацна върху мачтата, отлетя, после пак се върна да кацне. Играта им продължи повече от три часа, докато жизнерадостното слънце възвести деня. Нищо на хоризонта не подсказваше, че приближаваме земя. Откъде, мамка му, изникваха тези чайки? Целия ден се взирахме напразно. Нито знак за наближаваща земя. Пълната луна изгря в момента, в който слънцето залезе, и тропическата й светлина беше толкова ярка, че отблясъците ми пречеха. Нямах вече черни очила — те бяха отплували с оная страхотна вълна, която отнесе и каскетите ни. Около осем вечерта през този лунен ден забелязахме много далеч на хоризонта черна линия.
— Това със сигурност е земя! — извиках първи аз.
— Да, наистина.
Накратко, всички се съгласихме, че виждаме тъмна ивица, която трябва да е твърда земя. Цялата останала част от нощта прекарах наведен напред към тази ивица, която малко по малко изясняваше очертанията си. Пристигнахме. Никакви облаци, силен вятър и мощно, но целенасочено вълнение, и ние се устремихме право към нея. Тъмният масив насреща не беше много висок и по нищо не можеше да се познае дали брегът е отвесен, скалист или с плажна ивица. Залязващата от другата страна на хоризонта луна хвърляше сянка и тя ми пречеше да виждам каквото и да било, освен веригата от светлини на повърхността на морето, която постепенно се накъса. Приближавах, приближавах и на около километър от брега хвърлих котва. Вятърът беше силен и извърташе лодката с нос към вълните, които всеки път я изправяха отвесно. Разклащаше ни порядъчно, така че беше доста неудобно. Платната, разбира се, бяха спуснати и прибрани. Можехме да дочакаме утрото по този неудобен, но сигурен начин, само че за нещастие котвата внезапно поддаде. За да направляваш кораб, той трябва да е в движение — иначе губиш контрол над него. Опънахме кливера и стаксела, но странно — котвата отново не успя да се закачи. Другарите ми изтеглиха въжето на
