добре владеете този език.
— Губернаторът, монсеньор, най-искрено искаше да помогне на тези хора и му дойде наум, че може да се използва една подобна формула, но трябва искрено да ви призная, че до ден-днешен нито един капитан на кораб не е приел да вземе на борда си някой от тях — главно поради причината, че нямат паспорти.
— Ето оттук трябва да започнем. Не би ли могъл губернаторът да им издаде извънредни паспорти?
— Не знам. Никога не сме обсъждали този въпрос.
— Вдругиден ще произнеса проповед за вас. Бихте ли искали да се изповядате утре следобед? Ще се наема да ви изповядам лично, за да ви помогна да получите от Всевишния прошка за греховете си. Ще ги доведете при мен в катедралата в три часа. Възможно ли е?
— Да.
— Бих искал да пристигнат с такси или частна кола.
— Ще ги придружа лично, монсеньор — увери го доктор Наал.
— Благодаря, синко. Деца мои, не мога нищо да ви обещая. Освен едно-единствено нещо, за което обаче гарантирам: от този момент нататък ще се старая да ви помагам с всички сили.
Като видяхме, че Наал и Бретонеца един след друг му целуват пръстена, ние също докоснахме с устни пръстена на владиката и го придружихме до колата му, която беше паркирана в двора.
На другия ден всички се изповядахме при него. Аз бях последен.
— Хайде, дете мое, започни първо с най-големия си грях.
— Първо, отче, аз не съм кръстен, но един свещеник в затвора във Франция ми каза, че независимо от това дали сме кръщавани или не, всички ние сме божии чеда.
— Прав е бил. Хайде ще излезем от изповедалнята и ще ми разкажеш всичко поред.
Разказах му подробно за целия си живот.
Дълго, търпеливо и много внимателно се вслушва в разказа ми духовният принц. Той задържа ръцете ми в своите, поглеждаше ме често в очите, а от време на време, когато се запъвах в мъчителни за разказване неща, навеждаше очи, за да помогне на изповедта ми. Този шестдесетгодишен свещеник имаше толкова чисто лице и очи, че излъчваше нещо детинско. Кристалната му и сигурно изпълнена с безкрайна доброта душа осветяваше всяка негова черта и светлосивият му поглед проникваше в мен като балсам върху рана. Кротко, много кротко, държейки все още ръцете ми в своите, той ми заговори тихо, почти шепнешком:
— Понякога Господ кара своите чеда да понасят злобата човешка, за да може оня, когото Той е избрал за жертва, да излезе от изпитанието по-силен и по-благороден от всякога. Виждаш ли, сине мой, ако ти не беше принуден да понесеш своя кръст, ти никога не би могъл да се издигнеш толкова високо и да се доближиш така плътно до Божията правда. Бих казал дори, че хората, системата, колелцата от онази ужасна машина, която те е смазала, премного злите човеци, които по някакъв начин са те измъчвали и клеветили, са ти направили най-голямата възможна услуга. Те са събудили в теб нов дух, по-извисен от предишния, и ако днес ти усещаш кое е честно, добро и милозливо, ако имаш нужната сила, за да превъзмогнеш всички препятствия и да се извисиш, го дължиш именно на тях. Тези идеи за отмъщение, желанието ти да накажеш всекиго според мъката, която ти е причинил, не могат да намерят почва в душа като твоята. Ти си призван да спасяваш хората, а не да им причиняваш зло, дори ако мислиш, че това зло е справедливо. Господ Бог е бил милостив към теб, той ти е рекъл: „Помогни си сам и аз ще ти помогна!“ Той ти е помагал във всичко и дори ти е позволил да спасиш други същества и да им покажеш пътя към свободата. Най-вече недей мисли, че сторените от теб грехове са чак толкова тежки. Има много хора, поставени високо в обществото, които са виновни за далеч по-тежки простъпки от твоите. Само че те не са имали възможността да се извисят като теб чрез наказание, наложено от човешкото правосъдие.
— Благодаря, отче. Вие ми направихте едно добро за цял живот. Никога не ще го забравя — и аз целунах ръцете му.
— Ти ще поемеш отново на път, синко, и ще срещнеш нови беди. Бих искал да те кръстя, преди да заминеш. Съгласен ли си?
— Отче, нека засега да остана такъв, какъвто съм. Татко ме възпита без религия. Той има златно сърце. Когато мама почина, той съумя да възприеме някои нейни жестове, думи, прояви на внимание, за да може да ме обича по-добре. Имам чувството, че ако се кръстя, ще извърша нещо като предателство срещу него. Оставете ме, докато бъда напълно свободен, с утвърдена самоличност и нормален начин на живот — тогава ще му пиша и ще го питам дали бих могъл да отстъпя от неговите възгледи и да се кръстя, без да го нараня.
— Разбирам те, синко, убеден съм, че Бог е с теб. Благославям те и моля Господ да те закриля.
— Вижте как монсеньор Иреней дьо Брюн цял се открива в тази своя проповед — забеляза доктор Наал.
— Да, разбира се, господине. А какво смятате да правите сега?
— Ще помоля губернатора да се разпореди пред митническите власти да ми дадат предимство при първата разпродажба на конфискуваните от контрабандистите лодки. Вие ще ме придружите, за да си кажете мнението и да изберете тази, която ви подхожда. Що се отнася до останалото — дрехи и храна, няма да има проблеми.
След като архиепископът произнесе проповедта си, имахме редовно посещения, най-често вечер около шест. Хората просто искаха да ни опознаят. Те сядаха на пейките около масата, всеки носеше по нещо, което оставяше на някое от леглата, без да подчертава: донесох ви това и това. Около два следобед пристигаха малките сестри на бедните, придружавани от игуменката си — те говореха френски много добре. Кошничките им винаги бяха пълни с приготвени от тях лакомства. Игуменката беше много млада — нямаше четиридесет години. Косите й, скрити под бялото боне, не се виждаха, но очите й бяха сини, а веждите — руси. Както ни обясни доктор Наал, тя произлизала от уважавано холандско семейство и била писала вече в Холандия, за да разбере дали не могат да постъпят с нас другояче и да не ни пращат отново на морско пътешествие. Прекарвахме заедно хубави часове и тя на няколко пъти ме караше да й разказвам историята на нашето бягство. Понякога ме молеше да разказвам направо на монахините, които я придружаваха и които владееха френски. И ако се случеше да прескоча някой детайл, тя кротко ме поправяше:
— Не така бързо, Анри. Пропуснахте историята с онзи петел — хоко. Защо днес забравихте за мравките? Мравките са много важни, защото заради тях Маскирания бретонец е успял да ви изненада!
Ако ви разказвам всичко това, то е, защото тези мигове бяха така чудесни, така напълно се различаваха от всичко, което бяхме преживели до този момент, че виждахме как започва да изчезва пред нас пътят на развалата под свръхестествените лъчи на някаква небесна светлина.
Видях лодката — прекрасен съд, дълъг осем метра, със здрав солиден кил, много висока мачта и огромни платна. Действително беше строен за контрабандисти. Беше напълно екипиран, но целият покрит с восъчни печати на митницата. При наддаването първият клиент предложи шест хиляди флорина, което ще рече около хиляда долара. Абе, с две думи — получихме го за шест хиляди и един флорина, след като доктор Наал пошушна две думи на ухото на въпросния клиент.
За пет дни бяхме готови. Свежо боядисана, натъпкана с храни, подредени добре в трюма, лодката, която дори имаше нещо като палуба, можеше да се нарече царски подарък. Шест куфара с нови вещи за всеки от нас, обувки и необходимото облекло, бяха опаковани с непромокаемо платно и положени в трюма.
Затворът в Рио Ача
Потеглихме на разсъмване. Докторът и монахините дойдоха да се сбогуват. Лесно се отлепихме от кея, вятърът веднага ни поде и ние заплавахме нормално. Яркото слънце се издигна над хоризонта — очакваше ни един спокоен ден. Веднага забелязах, че лодката е твърде лека за вятъра и няма достатъчно баласт. Трябваше да бъда по-внимателен. Летяхме с пълна скорост. Това корабче беше като чистокръвен жребец, що се отнася до скоростта, но иначе беше капризно и лесно полудяваше. Пътувахме право на запад. Взехме решение да оставим нелегално на колумбийския бряг тримата, които се присъединиха към нас в Тринидад. Те не искаха и да чуят за дълъг преход, казваха, че имат доверие в мен, но не и във времето. Действително, според метеорологичните прогнози във вестниците, които бяхме чели в затвора, очакваше се лошо време и дори урагани.
Съгласих се, че имат право на това и се споразумяхме да ги оставя на един пуст и необитаем
