борда — то излезе без котва на края си. Бяхме я загубили. Въпреки всички мои усилия вълните ни приближаваха с опасна скорост към скалите на непознатия бряг, така че реших да опъна и платното и доброволно да се устремя към тях с пълна сила. Маневрата ми излезе толкова успешна, че се озовахме затиснати между две скали с напълно разбита лодка. Никой не изкрещя „да се спасява кой както може“, но щом пред нас се надигна следващата вълна, всички скочихме в нея, за да се намерим на брега ранени, навехнати, но живи. Единствен гипсираният Клузио пострада по-сериозно от вълните. Ръката, лицето и дланите му бяха одрани и целите в кръв. Ние се отървахме с по няколко драскотини на коленете, дланите и глезените. На мен ми кървеше и едното ухо, което бях охлузил доста зле в някаква скала.
Независимо от всичко, бяхме живи и върху твърда земя — на завет от вълните. На разсъмване успяхме да си приберем мушамата и аз се върнах на лодката, която започваше напълно да се разпада. Успях да изтръгна прикования на задната пейка компас. В цялата околност не се виждаше жива душа. Потърсихме източника на онези светлини, по които се насочихме — по-късно разбрахме, че става дума за прожектори, сигнализиращи на рибарите, че мястото е опасно. Поехме към вътрешността на непознатата местност. Наоколо се виждаха само кактуси — огромни кактуси и магарета. По едно време додрапахме до някакъв кладенец — страшно уморени, защото двама по двама се редувахме да носим Клузио на столче. Около кладенеца се търкаляха изсушени трупове на магарета и кози. Той самият беше пресъхнал, а крилете на вятърната мелница, която навремето е изпомпвала вода от него, сега се въртяха на празен ход. Наоколо ни жива душа — само магарета и кози.
Напредвайки, стигнахме до малка къщурка, чиито отворени врати ни приканваха да влезем. Извикахме „Ало, ало!“ Никакъв отговор. Върху камината намерихме платнена торба, завързана с въже — аз взех да я отворя. В момента, в който я отварях, въжето се скъса и се оказа, че е пълна с флорини — холандски пари. Ясно, значи се намирахме на холандска територия — в Бонер, Кюрасао или Аруба. Върнахме торбата на мястото й, без да вземем и стотинка от нея, потърсихме вода и всеки от нас пи от черпака. И отново пустош — никой в къщата или в околността. Бяхме потеглили отново — много бавно заради Клузио, когато един стар форд ни препречи пътя.
— Да не сте французи?
— Да, господине.
— Бихте ли се качили в колата.
Настанихме Клузио върху коленете на тримата, които седяха на задната седалка. Аз седнах до шофьора, а Матюрет до мен.
— Корабокрушенци ли сте?
— Да.
— Удавени има ли?
— Не.
— Откъде идвате?
— Тринидад.
— А преди Тринидад?
— Френска Гвиана.
— Каторжници или заточени?
— Каторжници.
— Аз съм доктор Наал, собственик съм на това парче земя, което е полуостров, залепен за Кюрасао. Нарича се Магарешкият остров. Тук магаретата и козите се прехранват, като опасват онези кактуси с дългите бодли, дето народът ги нарича „Госпожиците на Кюрасао“.
— Това не ще да е много ласкателно за истинските госпожици на Кюрасао — викам му аз.
Едрият дебел господин се разсмя с глас. Задъханият форд, който хъркаше като астматик, спря от само себе си. Посочих към стадото магарета:
— Ако колата я закъса съвсем, има кой да ни тегли.
— Абе, имам нещо от рода на ярем в багажника, само че номерът е да пипнеш две и да им го нахлузиш едновременно. Хич не е лесно.
Дебеланкото отвори капака и веднага стана ясно, че при друсането се е откачила жицата, която свързва свещите. Преди да се качи обратно в колата, той се огледа наоколо доста разтревожен. Поехме отново и след като дълго се люшкахме по изровените пътища, излязохме пред бяла бариера, която ни пречеше да продължим. Зад нея се виждаше бяла къщурка. Докторът поговори на холандски с някакъв чисто облечен негър със светла кожа, който на всяка дума повтаряше: „Я, мастър, я, мастър“. След което се обърна към нас и каза:
— Заповядах на този човек да ви прави компания и да ви почерпи, ако сте жадни, докато се върна. Слезте от колата, ако обичате.
Слязохме и се разположихме на тревата пред камионетката на сянка. Кашлюк, кашлюк, фордът се отдалечи. Едва беше изминал петдесетина метра и негърът ни рече на папиаменто — холандски диалект от Антилските острови, състоящ се от английски, холандски, френски и испански думи, че неговият господар доктор Наал е тръгнал да вика полицията, понеже много се бои от нас и че го е предупредил самият той много да внимава, защото сме избягали крадци. Бедният мулат се чудеше на каква маймуна да се направи, за да ни угоди. Приготви ни кафе — доста редичко, но подходящо за тази жега. Чакахме повече от час, докато накрая пристигна някакъв камион, приличен на купа за салата, с шестима полицаи, облечени по немски, и една отворена кола, карана от шофьор в полицейска униформа, а на задната седалка — трима господа, сред които и доктор Наал.
Слязоха всичките и най-нисичкият, който имаше мутрата на току-що подстригано кюре, се обърна към нас:
— Аз съм началникът на службата за сигурност на остров Кюрасао. Тази ми отговорност ме задължава да ви арестувам. Извършвали ли сте от стъпването си на острова до този момент някакво престъпление и какво? Кой от вас е извършителят?
— Господине, ние сме избягали затворници. Идваме от Тринидад и преди не повече от няколко часа се разбихме с лодката си върху скалите. Аз съм водачът на тази малка група и мога да потвърдя, че никой от нас не е извършвал и най-малкото престъпление.
Комисарят се обърна към дебелия доктор Наал и му заговори на холандски. Двамата продължаваха да обсъждат нещо, когато се появи някакъв тип на велосипед. Той заприказва бързо и разпалено, като се обръщаше ту към комисаря, ту към доктор Наал.
— Господин Наал, защо сте казали на този човек, че сме крадци?
— Защото този човек, когото сега виждате, ме предупреди, преди още да ви срещна, че иззад един кактус ви е видял да влизате и да излизате от къщата му. Той работи при мен и се грижи за част от магаретата ми.
— Значи само това, че сме влизали в къщата му, вече ни прави крадци? Глупаво е това, което казвате, господине, ние само пихме малко вода — това ли наричате кражба?
— А кесията с флорини?
— Кесията аз наистина я отворих и дори скъсах сиджимката, като я развързвах. Не съм й направил нищо, освен да проверя какви са парите, за да разбера в коя държава сме пристигнали. После съвсем съвестно върнах парите в кесията и дори я поставих обратно точно където си стоеше — върху плочата на камината.
Комисарят ме погледна в очите и после рязко се обърна към оня с велосипеда и строго му каза нещо. Доктор Наал даде знак, че иска да се намеси. Сухо — съвсем по немски маниер, комисарят го отряза и не му даде думата. Той накара новодошлия да се качи в колата му до шофьора, след което се качи на свой ред с двама полицаи и отпраши. Наал и третият господин, който беше дошъл заедно с тях, ни поведоха към къщата.
— Нека да обясня — рече Наал, — този човечец ми заяви, че парите му са изчезнали. Преди да ви претърси, комисарят го разпита, защото го заподозря в лъжа. Ако се окаже, че сте невинни, ще ви се извиня заради инцидента, но грешката не беше моя.
Не мина даже и четвърт час, колата се върна и комисарят ми рече:
— Вие казахте истината, този човек е един безсрамен лъжец. Ще бъде наказан за това, че се опита да ви наклевети така грубо.
