полуостров, наречен Гуахира. После ние тримата щяхме да продължим към Британски Хондурас. Времето беше чудесно и след слънчевия ден настъпи звездна нощ, изпълнена със силната светлина на лунния сърп, която улесняваше намеренията ни да оставим тримата на брега. Устремихме се право към колумбийския бряг, аз хвърлих котва и малко по малко започнахме да проверяваме къде биха могли да скочат. За нещастие водата беше твърде дълбока и се наложи да се приближим рисковано много до скалистия бряг, за да стигнем до място, където дъното да е на не повече от метър и половина дълбочина. Стиснахме си ръцете, те слязоха един по един, стъпваха здраво на крака и после с куфара си върху главата тръгнаха към брега. Гледахме всичко това с интерес и също с малко тъга. Тези наши другари се бяха държали добре с нас, бяха се оказали на висотата на всички премеждия. Съжалявахме, че напускат кораба. Докато се приближавахме към брега, вятърът окончателно затихна. По дяволите! Дано не са ни забелязали от селото, което е обозначено на картата под името Рио Ача! Това беше първото пристанище, където имаше управление на полицията. Да се надяваме, че не са. Мислех, че сме се отдалечили достатъчно от него, защото се ръководех по малкия фар, кацнал върху ръкава, който току-що бяхме подминали.
Чакай, и чакай… Ония тримата изчезнаха, след като помахаха за сбогом с една бяла кърпичка. Мамка му и вятър! Де го вятъра, да ни отлепи от тоя колумбийски бряг, който е такова изпитание за нас! В крайна сметка не знаехме дали връщат или не избягалите затворници. При всички случаи и тримата предпочитахме сигурността на Британски Хондурас пред неизвестността на Колумбия. Вятърът се надигна чак в три следобед и едва тогава се появи възможност да потеглим. Опънах всички платна и лодката заплава, може би приведена прекалено много напред. Трябва да сме плавали около два часа, когато видяхме да се приближава към нас моторница, пълна с хора, които изстреляха няколко предупредителни залпа във въздуха, за да ни накарат да спрем. Вместо да се подчиня, аз надух още повече платната, опитвайки се да изляза в открито море извън териториалните води. Абсолютно невъзможно. След не повече от час и половина преследване мощната моторница успя да ни настигне. Притиснати от десетина въоръжени с пушки мъже, ние се видяхме принудени да се предадем.
Всичките тия войници или ченгета, които ни бяха пипнали, изглеждаха по един и същи начин: мръсни гащи, които някога са били бели, изпокъсани памучни фланели, които със сигурност не са познали пране, и боси крака. Изключение правеше „командирът“ — беше по-добре облечен и по-чист. Ако и да бяха зле облечени, поне бяха въоръжени до зъби: тъпкан с куршуми патрондаш вместо колан, добре поддържани войнишки пушки и като връх на всичко — ножници за огромни кинжали с удобни ръкохватки. Тоя, когото наричаха „командир“, имаше мутрата на метис убиец. Носеше револвер, окачен също на пълен с куршуми патрондаш. Тъй като говореха само испански, не разбрахме какво искат да ни кажат, но нито погледът, нито жестовете, нито тонът им бяха доброжелателни — всичко излъчваше враждебност.
Пътя от пристанището до затвора изминахме пешком, като прекосихме селището (то се оказа именно Рио Ача), заобиколени от шестима от въпросните негодяи, плюс трима, които вървяха на два метра напред с насочени към нас пушки. С две думи, посрещането ни не бе от най-радушните.
Стигнахме до затворнически двор, обграден с ниска стена. В него седяха или стояха прави двадесетина брадясали и мръсни затворници. Те също излъчваха враждебност. „Вамос, вамос.“ Разбрахме какво искат да кажат — да вървим, да вървим. Точно това не беше най-лесното нещо за нас, тъй като Клузио, макар вече да се чувствуваше по-добре, все още стъпваше само върху желязото на гипсирания си крак, така че не можеше да подтичва. Тук с компаса и шушляка в ръка към нас се присъедини „командирът“, който беше изостанал от групата. Дъвчеше от нашите бисквити, потопени в нашия шоколад, и ние на секундата разбрахме, че ще ни оберат до шушка. По-късно се разбра, че не сме се излъгали. Затвориха ни в някакво гадно помещение с дебели решетки на прозореца. По земята имаше разпръснати дъски с нещо като дървени възглавници от едната страна — това им бяха леглата. „Французи, французи“ — прошепна през прозореца един затворник в момента, в който полицаите ни заключиха и си тръгнаха.
— Какво искаш?
— Французи, не добро, не добро!
— Кое не е добро?
— Полиция.
— Полицията ли?
— Да, полиция — не добро.
И си замина. Здрачи се и помещението остана да се осветява от една електрическа лампа — явно със слаб волтаж, тъй като светеше много слабо. Около ушите ни свиреха комари, напъхваха се дори в носовете ни.
— Е, на ти сега — добре се наредихме! Скъпо ще ни струва, дето приехме да оставим на брега ония трима глупаци.
— Чакай бе, какво искаш. Не можехме да предвидим. Бедата е, че не се надигна вятър.
— Ами ти прекалено много се приближи към брега — подметна Клузио.
— Млъкни! Не е сега моментът да се самообвиняваме или да се обвиняваме един друг. Сега трябва да стиснем зъби. Трябва да бъдем по-сплотени от когато и да било.
— Прощавай, Папи, прав си. Вината е ничия.
Боже господи, би било прекалено несправедливо бягството ни да завърши така след толкова много борба. Не ни пребъркваха. Носех патрона си в джоба — побързах да го преместя в себе си. Клузио направи същото. Добре постъпихме, че не пропуснахме да го сторим. Всъщност този патрон беше един наистина малко обемист, но непромокаем портфейл, който лесно можехме да пазим направо в организма си. Часовникът ми показваше осем вечерта. Раздадоха ни по едно голямо колкото юмрук парче кафява нерафинирана захар и три увити в нещо като кесии порции разкашкан ориз, варен само с вода и сол. „Буенос ночес!“
— Сигурно значи лека нощ — предположи Матюрет.
В седем сутринта на следващия ден направо в двора ни сервираха прекрасно кафе, което пихме от дървени съдинки. Около осем на оглед мина комендантът. Помолих го да ме пусне да ида до лодката, за да донеса оттам някои необходими вещи. Или не ме разбра какво искам, или се направи, че не ме разбира. Колкото повече го гледах, толкова повече ми приличаше на убиец. На левия си хълбок носеше кожен кобур с малка бутилчица вътре. Извади я, отвъртя капачката и ми я подаде. Това беше първият приятелски жест, затова я поех и отпих. Добре че глътнах съвсем малко, защото силният алкохол щеше да ме изгори. Глътнах го бързо, но се задавих и онзи се захили с глас, мамка му, и омешан с индианска кръв негър!
Около десет пристигнаха няколко цивилни, облечени в бели костюми, с вратовръзки. Бяха шестима или седмина и влязоха в зданието, където, изглежда, се помещаваше дирекцията на затвора. Повикаха ни. Бяха насядали на подредените в полукръг столове, а над тях в стаята властваше огромен портрет на отрупан с отличия бял офицер: „Президенте Алфонсо Лопес де Колумбия“. Единият от господата се обърна на френски към Клузио и го покани да седне. Ние двамата останахме прави. Онзи, който седеше в средата — хилав, с гърбав нос и очила с половинки стъкла, започна да ме разпитва. Преводачът нищо не превеждаше, а накрая каза:
— Господинът, който ви заговори и който ще води разпита ви, е съдията на Рио Ача, останалите негови приятели са старейшините на града. За преводач ще ви служа аз — аз съм хаитянец и поддържам електрическите инсталации в околията. Предполагам, че част от тук присъстващите, може би дори и съдията, разбират по малко френски, макар да не си го признават.
Съдията изслуша този увод с нетърпение и започна своя разпит на испански. Честно и почтено хаитянецът превеждаше въпросите и отговорите.
— Французи ли сте?
— Да.
— Откъде идвате?
— От Кюрасао.
— А преди това?
— От Тринидад.
— И още по-преди?
— От Мартиника.
— Лъжете. Преди седмица нашият консул в Кюрасао беше предупреден, че трябва да охраняваме бреговата ивица, защото шестима бегълци от френската наказателна колония ще се опитат да слязат на
