нищо, но очевидно знаеше кой иде насреща. Онзи скочи от коня — висок загорял здравеняк, най-малкото четиридесетгодишен, и двамата се потупаха по раменете. По-късно открих, че навсякъде се поздравяват по този начин.
— А този кой е?
— Companero de fuga (другар в бягството), французин.
— Къде отиваш?
— Колкото се може по-близо до индианските риболовци.
— Той иска да прекоси територията на индианците, да влезе във Венецуела и там да търси начин да се върне в Аруба или Кюрасао.
— Индианци гуаийро — лошо — рече човекът. — Ти не си въоръжен, toma (вземи). — И ми подаде една кама с кожен калъф и ръкохватка от полиран рог. Седнахме в края на пътеката. Свалих обувките си, краката ми бяха целите в кръв. Антонио и ездачът говореха бързо помежду си, ясно беше, че моето намерение да прекося Гуаийра не им се нравеше. Антонио ми направи знак да се кача на коня: трябваше да остана бос, за да засъхне кръвта по раните ми, а обувките си можех да нося завързани през рамо. Всичко това ми беше казано чрез жестове. Ездачът се качи на коня, Антонио ми подаде ръка и без да усетя, се видях отнесен в галоп, възседнал коня зад гърба на приятеля на Антонио. Препускахме целия ден и цялата нощ. От време на време спирахме и той ми подаваше бутилка с анасон, от която всеки път отпивах по малко. На разсъмване се спря. Слънцето изгря, той ми остави някакво твърдо като камък сирене, два сухара, шест листа кока и ми подари, за да ми е по-лесно да ги нося, непромокаема чантичка, която се закачваше за колана. Задуши ме в прегръдките си, тупайки ме по раменете, както беше направил с Антонио, възседна отново коня и изчезна в див галоп.
Индианците
Крачех, докато стана един следобед. Вече нямаше джунгла, храсталаци — нито едно дърво на хоризонта. Сребристото море проблясваше под изгарящото слънце. Продължавах да вървя бос, с окачени през рамото ми обувки. Тъкмо реших да си легна, и ми се стори, че забелязвам в далечината пет-шест дървета или скали, доста по-навътре от пясъчната ивица. Опитах се да пресметна разстоянието — десетина километра по всяка вероятност. Отчупих си половинка тлъсто листо и, дъвчейки го, поех напред с бърза крачка. Час по-късно можех да различа въпросните пет-шест неща: бяха сламени колиби с покриви от слама, клони или светлокафяви листа. Над една от тях се виеше дим. След това видях хората. Те също ме забелязаха. Долових виковете и жестовете на група от тях, които сочеха към морето. Тогава видях и четири лодки, които бързо се носеха към плажа и от които слязоха дванадесетина души. Всички се насъбраха край къщите и устремиха погледи към мен. Вече ясно виждах, че и мъжете, и жените са голи и носят само нещо, което им виси отпред да им скрие срамните части. Тръгнах бавно към тях. Трима се бяха подпрели на лъковете си и държаха по една стрела. Никакъв жест — нито приятелски, нито враждебен. Някакво куче излая и яростно се хвърли върху ми. Ухапа ме ниско по прасеца и отнесе част от панталона ми… В момента, в който се обърна да ме захапе отново, получи малка стреличка в задника — така и не видях тя пък откъде изскочи (после разбрах, че ги издухват през тръба), побягна, виейки, и като че ли влезе в някоя от колибите. Приближих, куцукайки, защото ухапването беше сериозно. Вече бях на не повече от десет метра от групата. Нито един от тях не се беше още помръднал, нито проговорил, а децата се криеха зад майките си. Тези хора имаха прекрасни тела — бакърени, голи, мускулести. Жените бяха със стегнати твърди гърди с огромни зърна. Една-единствена имаше големи увиснали цици.
Сред тях се открояваше мъж с толкова благородно излъчване, изящни черти и ярко изразено превъзходство над останалите, че веднага се запътих право към него. Той не носеше нито лък, нито стрели. Беше висок колкото мен, с добре подстригани коси на голям бретон, дълъг до веждите. Много черните, почти виолетови коси скриваха ушите, а отзад бяха отрязани на височината на тила. Имаше стоманеносиви очи. Гърдите, ръцете и краката му бяха съвсем гладки — без едно косъмче. Бакърените му бедра и изваяните изящни прасци имаха само мускули. Беше бос. На три метра от него спрях. Тогава той направи две крачки към мен и ме погледна право в очите. Изпитът продължи две минути. Лицето му, по което не трепваше ни мускулче, приличаше на медена маска с присвити очи. Изведнъж той се усмихна и ме докосна по рамото. Тогава всички започнаха да ме опипват, а млада индианка ме хвана за ръка и ме отведе на сянка в една от колибите. Там тя запретна крачола на панталона ми. Останалите насядаха наоколо в кръг. Подадоха ми запалена пура и аз запуших. Начинът ми на пушене ги разсмя — те всички, и мъже, и жени, пушеха, като държаха в устата си запалената страна. Ухапаното място не кървеше повече, но имах рана, голяма, кажи- речи, колкото половината на монета от сто су. Девойката оскуба космите около нея и когато мястото беше добре почистено, го изми с морска вода, донесена от едно момиченце. Същевременно тя притисна раната, за да потече кръв. Понеже не беше доволна от резултата, младата жена разчопли всяка от дупките, като се стараеше да ги увеличи с парче изострено желязо. Впрегнах всичките си усилия, за да не трепна, тъй като всички ме наблюдаваха. Друга млада индианка се опита да помогне, но моята грубо я отблъсна. Жестът й накара останалите да се разсмеят. Доколкото можах да схвана, тя е искала по този начин да покаже на другата, че принадлежа само на нея и това е предизвикало смеха. След това младата индианка отряза крачолите ми над коляното. Доволна от свършената работа, тя ми направи знак да стана. Подреди върху камък донесените й мокри водорасли, сложи ги върху раната и ги овърза с бинтовете, които направи от панталона ми.
Надигнах се и си свалих сакото. Разкопчаната ми риза й даде възможност да забележи пеперудата, която е татуирана в долната част на врата ми. Тя се загледа и като откри и други татуировки, смъкна сама ризата ми, за да ги разгледа по-добре. Всички — и мъже, и жени, бяха силно заинтригувани от татуираното ми тяло: отдясно имах войник от наказателен батальон; отляво — женска глава; на стомаха — тигрова муцуна; по гръбначния ми стълб — разпънат моряк, и отдолу по дължината на целия ми кръст — сцена от лов на тигри с ловци, палми, слонове и тигри. В момента, в който скиваха татуировките, мъжете изтикаха жените настрана и дълго и старателно опипваха и оглеждаха всяка отделна картинка. Вождът изказа мнението си, останалите след него. Оттук нататък мъжете безрезервно ме приеха. Що се отнася до жените — те ме бяха приели още в момента, когато вождът ми се усмихна и ме докосна по рамото.
Влязохме в най-голямата от сламените колиби и там аз окончателно се шашнах. Всъщност колибата беше изградена от керемиденочервена глина. Беше кръгла, имаше осем врати и във вътрешната й част бяха окачени пъстри хамаци от чиста вълна, боядисани в ярки цветове. В центъра стоеше кръгъл плосък камък — излъскан и кафяв — и около него имаше плоски камъни за сядане. На стената висяха няколко двуцевни пушки, военна сабя и навсякъде наоколо — лъкове в най-различни размери. Забелязах също огромна черупка от костенурка, в която би могъл да легне човек, камина от обгорени камъни, подредени изрядно един върху друг като стена, без намек от цимент между тях. На „масата“ лежеше разчупена по средата кратуна, в която бяха насипани две-три шепи перли. Дадоха ми да пия от дървена съдинка някакъв сок от ферментирали плодове — леко кисел, много приятен, след което върху бананов лист ми поднесоха тлъста, опечена върху жарава риба, която трябва да тежеше две кила. Щом ометох вкусната риба, все същото момиче ме хвана за ръка и ме заведе на плажа, за да си измия ръцете и устата с морска вода. Върнахме се обратно. Седнахме в кръг — младата индианка се настани до мен и сложи ръка на бедрото ми — и се опитахме с думи и жестове да се представим едни на други.
Вождът гъвкаво се изправи, отиде до дъното на колибата и се върна с парче бял камък, с който започна да рисува по масата. Първо голите индианци и селцето им, после морето. От дясно на техните колиби — къщи с прозорци, облечени мъже и жени. Мъжете държаха в ръцете си пушки или палки. Отляво — друго селище, мъжете отново с пушки и палки, навъсени, а жените облечени. След като добре огледах рисунката, той се сети, че е забравил нещо и начерта път, който води от индианското селище до къщите отдясно, и друг път — наляво, към второто селище. За да ми обясни разположението на двете чужди села по отношение на тяхното, шефът тури отдясно, откъм венецуелската страна, едно слънце — кръг, от който излизаха чертички във всички посоки, а от страната на колумбийското градче — половин слънце, отрязано от нагънатата линия на хоризонта. Нямаше начин да се объркаш: от едната страна слънцето изгрява, от другата залязва. Младият вожд изгледа творението си с гордост и останалите се изредиха да му се възхитят един по един. Аз схванах, че хората от двете села са според него лоши и че не иска да си има нищо общо с тях. Че от всички само неговото село е добро. Намерил на кого да го обяснява!
