Избърсахме масата с мокър памучен парцал. Когато тя изсъхна, вождът ми тикна тебешира в ръката — беше мой ред да разкажа историята си в картинки. Задачата ми беше по-сложна от неговата. Нарисувах човек с вързани ръце, когото двама въоръжени наблюдават. После същият човек бяга, а двамата го гонят с прицелени пушки. Нарисувах тази сцена три пъти, но всеки път бях все по-далеч от преследвачите си и накрая полицаите се бяха спрели, а аз продължавах да бягам към тяхното селце, което изрисувах заедно с индианците, кучето и най-вече с вожда, протягащ към мен ръце.
Рисунката ми не ще да е била чак толкова лоша, защото след дълъг разговор между мъжете вождът протегна ръце като в рисунката. Бяха разбрали.
Същата тази нощ индианката ме отведе в своята колиба, където живееха още шест жени и четирима мъже. Тя опъна един чудесен хамак от съшити пъстри парчета вълна, който беше толкова широк, че в него напреко спокойно можеха да се съберат двама души. Изтегнах се в него по дължина и тя се настани в друг хамак, като легна напреко. Обърнах се и аз като нея и тогава тя дойде и легна до мен. Започна да докосва тялото, ушите, очите, устните ми с дългите си тънки, но много пъргави пръсти, набраздени от мънички рани и белези. Това бяха нарязванията от кораловите скали, които гмурците тук получаваха, когато събираха бисерни миди. Когато започнах на свой ред да галя лицето й, тя взе дланта ми и остана много изненадана, че е гладка и без мазоли. След като полежахме в хамака, станахме и отидохме в колибата на вожда. Там ми дадоха да разгледам пушките им — калибър 12 и 16, тип „Сент Етиен“. Имаха и шест сандъка с куршуми от олово.
Индианката беше средна на ръст, имаше сиви като на вожда очи и много чист профил, а дългите си до кръста коси носеше сплетени на плитки, разделени на път. Гърдите й бяха възхитително оформени — стегнати, крушовидни. Зърната бяха по-тъмни от медената кожа и много издължени. Не знаеше как да целува и отначало ме хапеше. Бързо я научих да се целува по нашия начин. Когато вървяхме заедно, за нищо на света не искаше да ходи до мен и упорстваше да пристъпва отзад. Една от колибите беше необитаема и се намираше в много лошо състояние. С помощта на останалите жени тя поправи покрива с палмови листа и укрепи стените с лепкава червена кал. Индианците разполагаха с всякакви видове метални оръдия — ножове, ками, мачете, брадви, мотики и една вила с железни зъбци. Имаха медни и алуминиеви съдини, лейки, тенджери, воденичен камък, една пещ, метални и дървени бъчви. Беше пълно и с огромни хамаци от чиста вълна, украсени с плетени ресни и изпъстрени с ярки шарки — кървавочервени, турскосини, катраненочерни, патешко жълти. Скоро къщата беше завършена и моята индианка започна да я пълни с всякакви вещи, които получаваше от останалите (включително и едно магарешко седло) — кръгла плоча върху железен триножник, на която да палим огън, хамак, върху който можеха да легнат напреко четирима възрастни, чаши, метални канчета, тенджери и прочие.
Вече почти от две седмици с нея се галехме и опипвахме един друг, но тя твърдо отказваше да стигне до края. Тази работа не ми беше ясна, защото именно тя ме възбуждаше и точно когато бях готов, се дърпаше. Никога не прикриваше тялото си с нищо, ако изключим набедреника, вързан с връвчица около тънкото й кръстче, който оставяше голия й задник на показ. Без много-много увъртания се настанихме в къщурката. Тя имаше три врати — централната в средата на окръжността и две по-тесни, разположени една срещу друга. Трите врати на кръглата колиба правеха нещо като равнобедрен триъгълник. Всяка от тях си имаше собствено предназначение: аз трябваше да влизам и излизам винаги през северната врата, тя — през южната. Не биваше да минавам през нейната, нито тя през моята. През централната врата можеха да влизат и излизат само гостите ни — ние не биваше да я използваме, освен ако придружаваме посетителите си.
Тя ми се отдаде едва в деня, в който окончателно се настанихме в нашата колиба. Не бих искал да описвам подробности, ще кажа само, че тя имаше вродено умение да се люби страстно и сръчно и се увиваше около мене като лиана. Скришно от всички понякога решех и сплитах косите й. Това й доставяше огромно удоволствие и когато го правех, по лицето й се четеше неизразимо щастие и в същото време страх, да не би някой да ни завари, защото, доколкото можех да схвана, там се смяташе за недопустимо мъж да реши жена си, да изглажда с пемза мазолите по ръцете й или да я целува по устните и гърдите така, както правех аз.
И така, Лали — това беше името й, и аз заживяхме в нашата къщурка. Едно от нещата, които ме учудваха, беше, че тя никога не употребяваше метални тенджери и канчета, нито пиеше вода от чашите — всичко правеше в глинените съдинки, изработени от съселяните й.
Миехме се, като се поливахме с лейката. По нужда ходехме направо в морето.
Отивах често да гледам как отварят мидите, за да търсят перли. С тази работа се занимаваха най- възрастните жени. Всяка от младите, които ги ловяха, имаше своя торбичка. Намерените перли се разделяха така — една трета отиваше за вожда (той беше нещо като общинска каса), една трета за ловеца и последната трета се разделяше на две между тази, която отваря мидите, и гмуркинята. Ако жената живееше с родителите и роднините си, тя даваше своята част на чичо си — брата на баща й. Така и не успях да разбера защо именно чичото беше човекът, който първи влизаше в къщата на младоженците, взимаше ръката на момичето и я поставяше на кръста на мъжа, после слагаше ръката на мъжа на кръста на момичето така, че показалецът му да е на пъпа й. Щом веднъж стореше това, той си отиваше.
И така, ходех да гледам как отварят мидите, но не и на лов, тъй като никога досега не ме бяха канили да се кача в някое от канутата. Събираха миди доста далеч от брега — на около петстотин метра навътре в морето. Понякога Лали се връщаше с изподрани от коралите бедра и хълбоци. Случваше се порязванията силно да кървят. Тогава тя намачкваше морски водорасли и натриваше с тях раните си. Аз никога не правех каквото и да било, ако не ми покаже с жестове, че съм поканен. Никога не влизах и в колибата на вожда, освен ако някой друг или самият той не ме хванеше за ръка, за да ме заведе дотам. Лали подозираше, че всички млади индианки на нейната възраст се крият из тревите наоколо, колкото е възможно по-близо до нашата врата, за да се опитат да видят или чуят какво правим, докато сме сами двамата.
Вчера видях индианеца, който свързваше индианското селище с най-близкото колумбийско, на два километра от границата — наричаше се Ла Вела. Индианецът имаше две магарета и носеше със себе си карабина „Уинчестър“, но също ходеше гол, като не броим набедреника. Не знаеше и дума испански — как ли въртеше търговията си? С помощта на един речник написах поръчките си на лист хартия: агухас (игли), синьо и червено китайско мастило и конци за шиене. Вождът често ме молеше да го татуирам. Индианецът за свръзка беше дребен и сух. Тялото му от левия хълбок до дясното рамо беше пресечено от грозен белег. Раната беше зараснала, образувайки дебел колкото пръст ръб. Сложиха перлите в кутия за пури с няколко отделения, в които бяха подредени по големина. Когато си затръгва, вождът ми даде знак, че ми разрешава за малко да го придружа. За да е сигурен, че няма да избягам, той с трогателно чистосърдечие ми тикна в ръцете една двуцевна пушка и шест куршума. Беше убеден, че това ще ме принуди да се върна обратно, тъй като вярваше, че никога няма да отнеса нещо, което не ми принадлежи. Магаретата не бяха натоварени и двамата с индианеца ги яхнахме. Цял ден яздихме по пътя, по който бях дошъл дотук, но на три-четири километра от граничния пост обърнахме гръб на морето и навлязохме във вътрешността.
Към пет часа стигнахме до едно поточе, около което се бяха скупчили пет индиански колиби. Всички се събраха да ме разгледат. Моят придружител говори, говори, говори, докато не дойде един тип с очи, коса, нос — изобщо всички черти на индианец, освен цвета. Беше бял като брашно и с червени очи на албинос. Носеше зеленикавокафяв панталон. Тогава разбрах, че онзи индианец, който беше посетил моето село, носеше стоката си само дотук, без да продължава по-нататък. Албиносът ме заговори.
— Buenos dias (Добър ден). Tu eres el matador que se fue con Antonio? (Ти ли си убиецът, който избяга с Антонио?) Antonio es compadre mio de sangre. (Антонио ми е кръвен побратим).
За да се побратимят двама мъже, те правят следното — завързват една за друга ръцете си и всеки рязва с ножа ръката на другия. После смесват потеклата кръв и всеки изблизва окървавената ръка на другия.
— Que quieres? (Какво искаш?)
— Agujas, tinta china roja у azul? (Игли, червено и синьо китайско мастило). Nada mas. (Нищо повече).
— Tu lo tendras de aqui a un cuarto de luna. (Ще го имаш след четвърт лунен цикъл, броено от днес).
Говореше испански по-добре от мен и се усещаше, че умее да установява контакти с белите, да организира разменната търговия и да защитава горещо интересите на своята раса. Щом тръгнах да си ходя, той ми даде гердан от сребърни колумбийски монети — хубаво светло сребро. Каза ми, че е за Лали.
