трябваше да се ровя из остатъците на някаква вероятно разбита и изоставена лодка, от която измъкнах парче, покрита с никел плоскост, и се оглеждах в нея.
Тактиката ми спрямо моите приятели беше проста: никога не правех нищо, което би засегнало авторитета и мъдростта на вожда, а още по-малко тези на стария индианец, който живееше сам на четири километра по посока към вътрешността на равнината, обграден от змии, две кози, десетина овце и агънца. Това беше шаманът на всички общности на гуахирите. Благодарение на това ми поведение никой не ми завиждаше и никой не ме гледаше накриво. В рамките на два месеца бях приет от всички. Шаманът имаше също двадесетина кокошки. Като се има предвид, че и в двете посетени от мене селища на гуахирите не бях видял ни кози, ни кокошки, ни овце, ни агнета, излизаше, че притежаването на домашни животни е привилегия на шамана. Всяка сутрин по някоя индианка тръгваше с кошница на главата да му носи прясно уловена риба и миди. Носеха му също царевични питки, печени същата сутрин върху камък. Понякога, но не всеки път, те се връщаха с яйца и прясно мляко. Когато пожелаеше да ме види, шаманът ми изпращаше лично три яйца и нож от полирано дърво. Лали идваше с мен до средата на пътя и спираше там да ме чака в сянката на огромните кактуси. Първия път, когато това се случи, тя сложи ножа в дланта ми и ми показа посоката с ръка.
Дъртият индианец живееше в отблъскваща мръсотия под навес от опънати кравешки кожи, обърнати с козината отдолу. По средата — оградено от три камъка огнище. Личеше си, че е винаги запалено. Не спеше в хамак, а в нещо като легло, стъкмено от клони и високо около метър. Навесът беше бая голям, трябва да имаше двадесетина квадратни метра. Нямаше стени, само няколко клони бяха струпани откъм ветровитата страна. Забелязах две змии — едната триметрова, дебела колкото ръката ми, другата около метър с жълт V-образен знак на главата и си рекох: „Леле, колко ли яйца и кокошки изкльопват тия двете!“ Не можех да си представя как под същия този навес успяват да се подслонят кози, кокошки, агнета и дори едно магаре. Старият ме огледа по всички ръбове, накара ме да си сваля панталона, превърнат от Лали в къси гащи, и когато останах гол като охлюв, ме подкани да седна на един камък до огъня. После го покри с няколко зелени листа, които вдигнаха страшна пушилка и замирисаха на мента. Димът им ме обви до задушаване, но аз се стараех да не кашлям и изчаках така около десет минути. След това индианецът изгори панталона ми и ми подаде два набедреника — единия от овнешка кожа, другия от змийска, нежен като ръкавица. На ръката ми нахлузи гривна от сплетени ивици козя, овнешка и змийска кожа. Беше широка десет сантиметра и се затягаше с ремък според ширината на китката.
На левия си глезен шаманът имаше голяма колкото двуфранкова монета язва, накацана от мушички. От време на време ги пропъждаше, а щом станеха прекалено нахални, насипваше върху раната пепел. И така, шаманът ме хареса. За да ме отпрати, ми даваше дървен нож, по-малък от онзи, с който ме викаше при себе си. По-късно Лали ми обясни, че ако аз на свой ред искам да го навестя, трябва да му изпратя малкия нож и ако той е склонен да ме приеме, ще ми върне големия. Преди да си тръгна, успях да забележа колко набръчкани са хилавото лице и шията на престарелия индианец. В кухата му уста бяха останали едва пет предни зъба — три отдолу и два отгоре. Очите му — продълговати като на всички останали, имаха толкова провиснали клепачи, че когато ги затвореше, на тяхно място се появяваха две топки от кожа. Нито мигли, нито вежди — за сметка на това редките му, но съвсем черни коси падаха добре подравнени чак до раменете. Носеше по тукашния обичай бретон на височината на веждите.
Тръгнах си, ужасно притеснен от голия ми задник. Чувствах се смешен. Но в края на краищата това е то бягството! С индианците човек не биваше да се шегува, пък и си струваше да понеса няколко неудобства, за да бъда на свобода. Когато Лали ме видя по набедреника, прихна така, че лъснаха всичките й зъби — красиви като перлите, които ловеше. Огледа гривната и змийските гащи, а после ме помириса, за да провери дали съм бил опушен с онзи дим. Между другото нюхът на индианците е много силно развит.
Започнах да привиквам към новия си бит и забелязах, че не трябва дълго да се застоявам тук, защото може така да ми хареса, че да не искам никога повече да си тръгна. Лали непрекъснато ме наблюдаваше, искаше й се да взема по-активно участие в живота на комуната. След като ме видя да ходя за риба и разбра, че умея да греба много добре и се справям без проблеми с малкото и леко кану, бързо изрази желание да ходим заедно за перли. Само че на мен това не ми влизаше в сметките. Лали беше най-добрата гмуркиня в селцето — нейната лодка винаги докарваше най-много и най-едри — значи уловени в най- дълбоките води — миди. Знаех също така, че момчето, което караше нейната лодка, беше брат на вожда. Ако аз тръгнех да водя Лали в морето, щях да й причиня неприятности — значи трябваше да откажа. Всеки път, когато Лали ме виждаше замислен, хукваше да търси сестра си, която щастливо дотичваше и нахълтваше вкъщи през моята врата. Това явно означаваше нещо. Примерно казано, ако идваха заедно, щом стигнеха до голямата врата срещу морето, двете се разделяха, Лали заобикаляше и влизаше през своята си врата, а малката Зорайма — през моята. Зорайма имаше съвсем дребни цици — почти като мандаринки и къси коси, подстригани на черта на височината на брадичката. Бретонът й покриваше веждите и стигаше почти до клепачите. Всеки път, когато сестра й я повикваше, двете заедно се изкъпваха, махаха си набедрениците и ги окачваха на хамака. После малката винаги си тръгваше много огорчена, че не съм я поискал. Онзи ден тримата бяхме легнали на хамака — Лали беше по средата, но внезапно стана и ме остави притиснат до голото тяло на сестра си.
Индианецът, с когото Лали ходеше на лов, си поряза коляното много надълбоко. Мъжете го занесоха до колибата на шамана, откъдето се върна гипсиран с някаква бяла глина. Така че на следващата утрин трябваше аз да изведа Лали в морето. Пуснахме лодката във водата без проблеми и потеглихме. Навлязохме малко по-навътре от обикновено. Тя светеше от радост, ме сме заедно в кануто. Преди да се гмурне, се намаза цялата с олио. Надолу в черните дълбини водата сигурно беше дяволски студена. Три акулови перки се замотаха около нас — посочих й ги, но тя не им обърна никакво внимание. Беше десет сутринта, слънцето блестеше. Омотала торбичката около лявата си ръка, с добре прикрепен за кръста калъф за ножа, Лали се гмуркаше, без да се отблъсва с крака от кануто, както би направил всеки друг. С невероятна бързина тя изчезваше в тъмнината на дълбокото. Явно първото й гмуркане беше за разузнаване, защото донесе малко миди в торбичката си. Тогава ми хрумна нещо. В лодката се търкаляше навит на голямо кълбо кожен ремък. Завързах здраво торбичката с него, върнах я на Лали и започнах да развивам кълбото, което тя повлече със себе си надолу. Тя, изглежда, схвана мисълта ми, защото изплува след доста време без торбичката. Хвана се за лодката, за да си почине от дългия престой под водата, и ми направи знак да издърпам товара. Започнах да навивам обратно ремъка, но в един момент зацепи — сигурно се беше закачил в някой корал. Лали се гмурна да го освободи, аз измъкнах напълнената до средата торбичка и я изсипах в кануто. Тази сутрин само с осем гмуркания на по петнадесетина метра дълбочина напълнихме лодката почти догоре. Когато и Лали се качи, водата стигна само на два пръста от ръба й. Толкова се бяхме натоварили с миди, че имаше опасност да потънем, ако сложим и котвата при нас. Затова завързахме въжето на котвата за едно от веслата и го оставихме да плува на повърхността, докато се върнем да си я приберем. Стигнахме до сушата без затруднения.
Старицата и индианецът ни чакаха на сухия пясък, на мястото, където обикновено отваряха мидите. Ортакът на Лали се зарадва, че сме набрали толкова много. Тя започна да му обяснява какво точно съм измислил; спуснал съм завързаната торбичка, което я облекчава при изплуването и същевременно й позволява да набере повече миди. Той огледа как съм завързал торбата и внимателно проучи двойния ми възел. Отвърза го и после от първи опит го повтори доста добре. Погледна ме много горд от себе си.
Като отвори мидите, старицата намери тринадесет перли. Лали, която обикновено не оставаше да наблюдава тази операция и се прибираше да чака вкъщи своя дял, сега стоя докато отвориха и последната мида. В това време аз изгълтах поне една дузина от тях. Лали само пет-шест. Дъртата започна подялбата. Всички перли бяха кажи-речи еднакво големи — с размерите на хубаво грахово зърно. Тя отдели три перли за вожда, три за мене, задържа две за себе си и пет останаха за Лали. Лали пое моите три и ми ги подаде. Аз от своя страна ги взех и ги предложих на ранения индианец. Той не искаше да ги приеме, но аз ги поставих в дланта му и я затворих. Тогава той се съгласи. Жена му и дъщеря му, които до този момент бяха наблюдавали мълчаливо отстрани, се засмяха от радост и дойдоха при нас. Помогнах им да пренесат ловеца в колибата му.
Тази сцена се повтаряше почти две седмици поред. Всеки път връчвах своя дял на индианеца, но един ден задържах една от шестте перли, които ми се полагаха. Когато се прибрах вкъщи, накарах Лали да я схруска. Беше толкова щастлива, че пя през целия ден. От време на време ходех при белия индианец. Каза ми да го наричам Зорильо, което на испански означава лисичка. Предаде ми, че вождът питал защо не му
