продължи сам лечението си и ето, че един хубав ден ми изпрати големия дървен нож, за да отида да видя, че напълно се е оправил. Никой никога не разбра, че това е станало благодарение на мен.
Моите две жени не ме оставяха на мира. Докато Лали беше на лов, с мен стоеше Зорайма. Щом дойдеше ред на Зорайма да се гмурка, на врата ми увисваше Лали. На Зато му се роди син. Щом започнаха болките, жена му отиде на плажа и се скри зад една скала, където друга от жените на вожда й носеше сухари, сладка вода и пръчки кафява необработена захар. Трябва да е родила около четири часа следобед, защото по залез-слънце я чухме весело да вика нещо и да идва към селото, носейки бебето в протегнатите си напред ръце. Преди още тя да се появи, Зато вече знаеше, че си има момченце. Доколкото разбрах, ако беше момиче, вместо да го вдига нависоко и радостно да се смее, жената щеше да се прибере тихо и незабележимо. Това Лали ми го обясни с жестове. Индианката се приближи, вдигна детето над главата си и спря. Зато протегна към нея ръце и извика нещо, без обаче да се помести. На свой ред тя му отговори, повдигна отново бебето и направи няколко крачки, после пак се спря. И сега Зато не прекрачи прага на колибата си. Стоеше изправен пред главната врата, заобиколен от племето си. Майката вече беше на пет- шест крачки от него. Отново повдигна бебето си и извика. Чак тогава Зато тръгна към нея, подхвана малкото под мишничките му, вдигна го на свой ред над главата си, обърна се с лице на изток и три пъти повтори един и същи вик. След това гушна бебето с дясната си ръка, притисна го до гърдите си и скри главичката му под мишницата на лявата си ръка. После, без да се обръща назад, влезе в колибата през главния вход. Останалите го последваха. Последна влезе родилката. Тази вечер изпихме цялото ферментирало вино на селото.
Цяла седмица след събитието всяка вечер и сутрин индианците поливаха пръстта пред колибата на вожда и я тъпчеха, за да се слегне. Така се получи голям кръг от добре разбъркана червена глина. Когато площадката стана готова, опънаха над нея навес от волски кожи — явно подготвяха голям празник. Под сянката складираха най-малко двадесет глинени делви, пълни с любимата им напитка. Подредиха някакви камъни и започнаха да трупат около тях сухи и свежи клони. Много от тези клони бяха отдавна извлечени от морето. Бяха успели вече да изсъхнат и да станат бели и гладки. Намираха се и дебели дънери, домъкнати далеч от вълните — иди разбери кога. Върху камъните подпряха две еднакво високи дървени вили — явно се подготвяше огромен шиш. Четири обърнати по гръб костенурки, повече от тридесет огромни гущера, живи, с овързани по такъв начин лапи, че да не могат да се измъкнат, две овчици — цялото това животинско войнство чакаше да бъде заклано и изядено. Без да забравяме и най-малко двете хиляди яйца от костенурки.
Една утрин ни посетиха петнадесетина конници — всичките индианци, с огърлици на шиите и широки сламени шапки на главите, облечени с по един набедреник и елеци от обърната овча кожа. Всичките бяха окачили на кръста си по една огромна кама, двама имаха двуцевни ловджийски пушки, водачът им носеше истинска карабина, чудесна връхна дреха от черна кожа и пълен патрондаш. Конете също изглеждаха твърде добри — дребни, но живи, целите на сиви петна. Зад себе си всеки беше натоварил по един наръч изсушени треви. Далеч преди да пристигнат, те предупредиха за идването си с пушечни изстрели и тъй като препускаха в галоп, много скоро се появиха пред нас. Странно защо, вождът им много приличаше на Зато и брат му, само дето беше по-възрастен. Той скочи от жребеца, приближи се до Зато и двамата докоснаха един другиму раменете си. После чужденецът влезе сам в колибата и излезе с бебето на ръце. Показа го на всички един по един и повтори жестовете на Зато от онзи ден — обърна се на изток, откъдето изгряваше слънцето, скри го под мишницата на лявата си ръка и влезе обратно в колибата. Чак тогава ездачите скочиха на земята, завързаха конете си настрана и увесиха торбите със сухата трева на вратовете им. Към обяд в огромна каруца, теглена от четири коня, пристигнаха жените. Водеше ги Зорильо. Бяха най-малко двадесет млади индианки и седем-осем дечица, до едно момченца.
Преди още да се появи Зорильо, мен ме представиха на всички конници, като се започне от вожда. Зато ме накара да обърна внимание на това, че малкото пръстче на левия му крак е изкълчено и стърчи над съседния пръст. Брат му имаше същия недостатък, и пристигналият току-що вожд — също. След това ми показаха, че и тримата имат под мишницата си еднакви черни петна, нещо като бенки. Така разбрах, че новодошлият е третият им брат. Всички се възхитиха на татуировките, които бях направил на Зато, като особено харесаха тигровата глава. Индианките имаха разноцветни рисунки по телата си. Лали окичи някои от тях с коралови, а други със седефени огърлици. Забелязах в групата едно изключително красиво момиче, по-високо от останалите, които бяха, общо взето, средни на ръст. Имаше профил на италианка — човек би казал, че е изсечена на камея. Косите й бяха синкавочерни, очите — огромни, нефритенозелени, обградени с дълги черни мигли и извити вежди. Беше подстригана като другите, но бретонът й беше разделен на път и косите падаха от двете страни на лицето й, скривайки ушите. Иначе не бяха дълги и стигаха до средата на шията. Изваяните й гърди бяха приближени в основата си и симетрично се разтваряха встрани.
Лали ми я представи и я помъкна към дома ни заедно със Зорайма и още една млада индианка, която носеше със себе си канче и нещо като четки. Всъщност оказа се, че посетителките трябва да изрисуват момичетата от нашето село. Пред очите ми красивата индианка направи истински шедьовър върху телата на Лали и Зорайма. Четките се състояха от къса пръчка с прикрепено накрая й вълнено парцалче, които художничките топяха в различните бои. Тогава аз реших да хвана моята четка и тръгвайки от пъпа на Лали, изрисувах едно цвете с две разклонения към гърдите й, върху които направих розови листа, а зърната оцветих в жълто. Изглеждаха като полуразтворени цветя с тичинки. Останалите три веднага поискаха същата рисунка. Трябваше да попитам Зорильо дали бива. Той отговори, че мога да ги шаря, както ми скимне, стига те да са съгласни. Тогава като ми дойде едно вдъхновение! За повече от два часа изрисувах циците на всички млади индианки — и гостенките, и тукашните. Зорайма настояваше за същото цвете като Лали. В това време индианците извъртяха двете овце на шиша, а две от костенурките се печаха, нарязани на парчета, в жаравата. Месото им изглеждаше червено и крехко като говеждо.
Седнах до Зато и баща му под навеса. Мъжете се хранеха на една страна, жените — на друга, с изключение на тези, които ни поднасяха. Празникът свърши много късно през нощта с нещо като танц. Един от индианците осигуряваше „музиката“ с дървена флейта, която издаваше еднообразни остри звуци, а друг отмерваше ритъма на два тъпана от овча кожа. Много от мъжете и жените се изпонапиха, но това не доведе до никакъв неприятен инцидент. Шаманът също пристигна, качен на магаре. Заоглеждаха розовия белег, останал на мястото на раната, която всички знаеха. Беше истинска изненада да я видят зараснала. Само Зорильо и аз знаехме на какво се дължи това. Зорильо ми обясни, че вождът на гостуващото село е не брат, а баща на Зато и се нарича Хусто, което ще рече Справедливия. Той бил съдията във всички дела между хората от своето село, както и между отделни села на племето гуахиро. Каза ми също, че когато имат проблем с някое друго племе — например лапусите, се събират и заедно обсъждат дали да воюват или да се постараят да разрешат нещата приятелски. Ако някой индианец убие човек от друго село, двете общности обикновено се споразумяват да избягнат сблъсъка, като карат убиеца да плати нещо като обезщетение за причиненото зло. Понякога откупът стига до двеста глави добитък, защото живеещите във и около планините индианци се занимават много с животновъдство. За съжаление те не ги ваксинират против някои разпространени болести и цели стада измират от епидемии. В известен смисъл това си има добри страни, заяви Зорильо, защото иначе щяхме да имаме твърде много. Този добитък не можеше да се продава легално в Колумбия или Венецуела, за да не закара някоя зараза в тези две страни. Само че според Зорильо, в планините се въртяла голяма контрабанда със стада.
Вождът гостенин — Справедливия, ме покани чрез Зорильо да посетя селото му, в което имало около двеста колиби. Каза ми да взема със себе си Лали и Зорайма — щял да ми даде една колиба само за нас и нямало нужда да нося никаква покъщнина — там съм щял да получа всичко необходимо. Помоли ме да взема само инструментите за татуиране, за да му нарисувам и на него тигрова глава. Свали черната кожена превръзка от китката си и ми я подаде. Според Зорильо това било голям знак — все едно ми казвал, че е мой приятел и не би могъл да откаже на нито една моя молба. Попита ме искам ли кон — отговорих му, че искам, но не мога да го гледам, защото тук почти няма трева. Каза ми, че Лали или Зорайма могат всеки път, когато се наложи, да ходят до едно място, на половин ден езда оттук, и да събират трева. Обясни ми къде се намира това. Тогава приех коня — той щеше да ми го изпрати скоро.
Възползвах се от дългия престой на Зорильо, за да му кажа, че му имам доверие и се надявам, че няма да издаде намерението ми да замина за Венецуела или Колумбия. Той ми описа опасностите, които дебнат, докато прекосиш първите тридесет километра след границата. Според сведенията на контрабандистите, венецуелският бряг бил по-опасен от колумбийския. Освен това Зорильо би могъл да ме съпроводи на
