— Е, добре, Енрике, ще дойдете с нас до метоха, който се намира на осем километра от Санта Марта. Докато сте с нас в каруцата, няма от какво да се боите. Ако не си отваряте устата, всички ще мислят, че сте работник в метоха.
Монахините платиха обяда на всички. Аз си купих цял картон с дванадесет пакета цигари и кибрит. Тръгнахме отново. През целия път сестрите не ми проговориха, за което им бях много благодарен. Каруцарят така и не разбра, че говоря езика зле. Привечер стигнахме до голям хан. Пред него стоеше автобус с надпис „Рио Ача — Санта Марта“. Обзе ме огромно желание да се кача в него. Приближих се към ирландката и й го казах.
— Би било много опасно — възрази тя, — тъй като преди Санта Марта се минава най-малко през два полицейски поста, които проверяват документите на пътниците. А ако сте в нашата каруца, никой няма да ви пипне за нищо.
Аз искрено и благодарих и в този момент страхът, който изпитвах, откак те двете ме разкриха, изчезна напълно. Какъв нечуван късмет имах да срещна двете мили сестри! Действително, по-късно ни спря полицейски пост (alcabale — на испански). Автобусът, пътуващ от Санта Марта към Рио Ача, беше претърсен основно. Аз лежах отзад в каруцата със сламената шапка върху лицето си и се преструвах на заспал. Едно от децата — около осемгодишно, беше подпряло глава на рамото ми и наистина спеше. Щом минахме покрай поста, каруцарят спря конете точно зад автобуса.
— Como estan por aqui? (Как се чувствате засега?) — попита испанката.
— Muy bien, Hermana (Много добре, сестро).
— Me alegro, vamonos, muchanos (Радвам се. Да тръгваме, деца.) — И ние спокойно поехме напред.
Към десет вечерта на пътя ни се изпречи друг пост, силно осветен. Две редици коли от всякакъв вид чакаха да минат. Подредихме се от лявата страна. Полицаите караха хората да отварят багажниците на колите си и бърникаха вътре. Видях как принудиха една жена да слезе — тя отчаяно търсеше нещо в чантата си. Отведоха я в полицейската барака. Вероятно нямаше „cedula“ — документи за самоличност. Какво да се прави — при това положение… Колите минаваха една по една. Тъй като заемаха и двете страни на пътя, никой не можеше да мине с предимство. Поради липса на място всички трябваше да се примирим и да изчакаме. Реших, че съм загубен. Точно пред нас стоеше малко автобусче, претъпкано с пътници. Покривът му беше натоварен с куфари и големи бохчи. На гърба му висеше нещо като мрежа, също пълна с чанти. Четирима полицаи накараха всички пътници да слязат. Имаше само една врата — отпред при шофьора. От нея се заизнизваха мъже и жени. Някои от жените носеха дечицата си на ръце. После пак се качиха обратно един по един.
„Cedula! Cedula!“. И всеки показваше някакво картонче със снимката си на него.
Зорильо изобщо не беше ми споменавал за това. Ако знаех предварително, щях да се опитам да си осигуря подправен документ. Мислех си, че ако успея да мина през този пост, ще платя колкото и каквото ми поискат, но на всяка цена ще си намеря „cedula“. А след това щях да тръгна от Санта Марта към Баранкиля — важен град на атлантическия бряг (според речника имаше цели двеста и петдесет хиляди жители).
Боже Господи, колко още ще продължава проверката на автобуса! Ирландката се обърна към мен — „Спокойно, Енрике“. Страшно се ядосах на това невнимателно подмятане — каруцарят сигурно го беше чул.
Най-сетне дойде наш ред и каруцата застана под ослепителната светлина. Реших да се надигна и да седна. Стори ми се, че ако продължа да лежа, мога да създам впечатлението, че се крия. Облегнах гръб на задната преграда на каруцата и се вторачих в гърбовете на монахините. Така полицаите можеха да ме видят само в профил, а и шапката ми беше доста ниско нахлупена, без обаче това да изглежда нарочно.
— Como estan todos por aqui? (Как се чувствате всички?) — попита испанката.
— Muy bien, Hermanas. J camo viajan tan tarde? (Много добре, сестри. Защо пътувате толкова късно?)
— Por una urgencia, por eso no me detengo. Somos muy apuradas. (Имаме спешен случай, затова не ме задържайте. Много бързаме.)
— Vayanse con Dios, Hermanas. (Бог да е с вас, сестри.)
— Gracias, hijos. Que Dios les protege. (Благодарим ви, чада наши. Бог да ви закриля.)
— Амин — рекоха полицаите.
И така, ние преминахме спокойно, без никой нищо да ни поиска. Преживяното напрежение изглежда се отрази зле на стомасите на двете монахини, защото стотина метра след поста накараха каруцаря да спре и за кратко изчезнаха в храсталаците. Поехме отново. Запалих цигара. Бях толкова развълнуван, че когато ирландката се върна, й казах: „Благодаря ви, сестро.“
— Няма за какво — отвърна тя, — просто толкова се уплашихме, че ни се разстроиха стомасите.
Към полунощ пристигнахме в метоха. Висока стена, висока порта. Каруцарят отиде да прибере каруцата и конете, а ние заедно с трите момиченца тръгнахме към вътрешността на манастира. На стълбите в двора двете сестри подеха задушевен разговор с монахинята, която пазеше на вратата. Ирландката ми обясни, че не би желала сега да буди майката-игуменка, за да я пита дали мога да остана да спя в манастира. И тук аз проявих нерешителност. Трябваше бързо да се възползвам от ситуацията, за да се оттегля и да поема към Санта Марта, след като знаех, че до там остават още само осем километра.
Ето, тази грешка по-късно платих със седем години каторга!
Най-после решиха да събудят майката-игуменка и ме настаниха в стая на втория етаж. От прозореца си виждах отблясъците на града. Различавах фара и трасиращите светлини. От пристанището излезе и отплава един голям кораб.
Заспах дълбоко и когато няколко удара по вратата ме събудиха, слънцето вече беше изгряло. Бях сънувал страшен кошмар. Лали си отваряше корема пред мен и нашето дете излизаше оттам на парчета.
Обръснах се и бързо се справих с тоалета си. Слязох долу. При стълбите ме чакаше ирландката, която леко се поусмихна, като ме видя.
— Здравейте, Анри. Добре ли спахте?
— Да, сестро.
— Елате, ако обичате, в кабинета на нашата майка-игуменка, която иска да говори с вас.
Влязохме. Жената седеше зад бюрото си. Лицето й беше изключително строго, изглеждаше на около петдесет, а може би и малко повече години и ме наблюдаваше без каквато и да е дружелюбност.
— Senor, sabe usted hablar espanol? (Говорите ли испански, господине?)
— Muy poco. (Съвсем малко.)
— Добре, сестрата ще ни служи за преводач.
— Казаха ми, че сте французин.
— Да, майко.
— Избягали сте от затвора в Рио Ача?
— Да, майко.
— Преди колко време?
— Около седем месеца.
— И какво сте правили през това време?
— Живях при индианците.
— Как? При гуахиросите? Това е невъзможно. Тези диваци никога не са допускали чужди хора на своята територия. И представете си, дори мисионерите не успяха да проникнат при тях. Не приемам отговора ви. Къде се крихте? Кажете истината.
— Бях при индианците, майко, и мога да го докажа.
— Как?
— С това, че притежавам уловени от тях перли. — Свалих торбичката, която носех закачена на гърба си, от вътрешната страна на сакото и й я подадох.
— Колко перли са тук?
— Не знам, може би петстотин или шестстотин. Някъде там.
— Това не е никакво доказателство. Може да сте ги откраднали някъде.
— Майко, ако искате съвестта ви да е спокойна, аз съм съгласен да остана тук, докато вие лично се
