— Не, митничарите ги убиват контрабандистите.
— Откъде знаеш?
— Седем месеца живях там. Гуахиросите никога не напускат своите земи.
— Добре, да речем, че е така. Откъде открадна тридесет и шестте златни монети?
— Те ми принадлежат. Даде ми ги вождът на планинското племе — наричат го Справедливия.
— Откъде един индианец би могъл да притежава толкова голямо богатство, че пък и да ти го даде?
— Добре бе, господин началник, имало ли е в последно време кражба на златни монети някъде?
— Действително не е имало. В бюлетините ни не са съобщавали за подобна кражба. Това не пречи да поискам повече информация по въпроса.
— Направете го, моля ви. То ще е от моя полза.
— Французино, ти допусна голяма грешка, като избяга от затвора в Рио Ача, още повече че помогна с теб да избяга човек като Антонио, когото ние щяхме да разстреляме за убийството на няколко митничари. Сега вече знаем, че френските власти също те търсят и че имаш доживотна присъда. Ти си опасен убиец. Затова не мога да рискувам да ми избягаш, като те оставя заедно с другите французи. До заминаването за Баранкиля ще те поставя в изолатор. Ако не са крадени, златните монети ще ти бъдат върнати.
Излязохме оттам и мен ме завлякоха до стълби, които водеха към подземие. Спуснахме се повече от двадесет и пет стъпала надолу и стигнахме до мизерно осветен коридор, от двете страни на който се намираха клетките. Отвориха една от тях и ме блъснаха навътре. Щом вратата към коридора се затвори, от лепкавия под се надигна отвратителната воня на леш. Към мен се понесоха крясъци от всички страни.
— Frances, Frances. Que a hecho? Por que esta aqui? (Какво си направил, французино? Защо си тук?) Знаеш ли, че това са килиите на смъртта?
— Млъкнете! Нека той да говори! — извика един глас.
— Да, аз съм французин. Тук съм, защото избягах от затвора в Рио Ача — всички чудесно разбраха лошия ми испански.
— Слушай сега, французино, и се опитай да запомниш. В дъното на килията ти има една дъска — тя ти е за легло. Отдясно е съдът с вода. Не я хаби напразно, защото ни дават съвсем по малко, и то само сутрин — не можеш да си поискаш допълнително. Отляво ти се пада кофата, в която ще сереш. Закрий я със сакото си. Тук е горещо, няма да имаш нужда от сако. Покрий кофата, за да вони по-малко. Ние тук всички използваме дрехите си за това.
Доближих се до решетката и се опитах да различа лицата им. Успях да видя само двамата точно срещу мен. Те бяха увиснали на решетките и клатеха краката си над коридора. Единият беше испано-индиански тип — като полицаите, които първи ни задържаха в Рио Ача. Другият — негър със светла кожа, хубаво младо момче. Той ме предупреди, че при всеки прилив в килиите нахлувала вода. Не трябвало да се плаша, защото нивото й никога не стигало по-високо от кръста. Плъховете се покатервали по хората, но не бивало да се опитваме да ги уловим, достатъчен бил по един юмручен удар. Всеки опит да ги хванеш водел до ухапване. Запитах:
— От колко време си тук?
— От два месеца.
— А останалите?
— Никой не е задържан тук за повече от три. Ако минат три месеца и не дойдат да те извадят, значи са решили да те оставят да пукнеш.
— Кой е изкарал тук най-дълго време?
— Има един от осем месеца, но вече не издържа. От месец насам не може да се изправя на крака — подпира се на коленете си. Тия дни някой по-силен прилив ще го удави.
— Тази страна е само за диваци!
— Случайно да съм ти казвал, че сме цивилизовани? Но и твойта страна не ще да е много развита, щом са те осъдили на доживотен затвор. Тук, в Колумбия, получаваш двадесет години или смърт. Никога доживот.
— Така е, навсякъде са една стока.
— Много ли си изклал?
— Не, само едного.
— Не е възможно. Не могат да ти лепнат толкова жестока присъда само за едно убийство.
— Истината ти казвам.
— Значи и в твойта страна са диваци, както и тук.
— Хайде да не спорим чия страна е по-добра. Ти си прав. Всички полицаи по света са лайна. А ти какво си сторил?
— Убих един тип, сина му и жена му.
— Защо, бе?
— Дадоха малкото ми братче на една свиня да го разкъса.
— Господи, какъв ужас!
— Братчето ми беше на пет годинки и непрекъснато замеряше с камъни тяхното дете. На няколко пъти го удари по главата.
— Това не е достатъчна причина.
— И аз така реагирах, когато разбрах.
— А ти как разбра?
— Ами брат ми изчезна и го нямаше вече от три дни, когато намерих сандалката му в купчината с животински тор. А тия лайна ги бяха изгребали от обора на свинята. Разрових и намерих бяло чорапче, напоено с кръв. Тогава всичко разбрах. Жената всичко си призна, преди да ги убия. Накарах ги да си кажат молитвите, преди да ги застрелям. С първия изстрел счупих краката на бащата.
— Добре си сторил, че си ги убил. Какво ще те правят сега?
— Ще ми дадат най-много двадесет години.
— Защо си в карцера?
— Ударих един полицай, който беше от тяхното семейство. Служеше в тукашния затвор. Преместиха го и сега съм спокоен.
Вратата на коридора се отвори. Появи се надзирател с двама затворници, които носеха едно буре, окачено на два дървени пръта. Някъде зад тях се забелязваха още двама надзиратели с пушки. Минаха от килия на килия, като изпразваха клозетните кофи и изливаха съдържанието им в бурето. Задушаващата воня на лайна и урина изпълни въздуха. Никой не продумваше. Стигнаха и до мен. Този, който посегна към моята кофа, пусна на земята малко вързопче. Бързо го изритах към неосветената част на килията. Когато си тръгнаха, го развързах и намерих вътре два пакета цигари, кибрит и писъмце на френски. Първата ми работа беше да запаля две цигари и да ги подхвърля на онези двамата отсреща. После повиках съседа си и му протегнах цигари, които да раздаде на останалите. Чак след като разпределих всичко, запалих своята и се опитах да прочета писмото на светлината, идваща от коридора. Нищо не се получи. Накрая свих цигарения пакет на руло и след големи мъки успях да го запаля. Бързо прочетох: „Смелост, Папийон, разчитай на нас. Внимавай. Утре ще ти изпратим молив и хартия, за да ни пишеш. С теб сме на живот и смърт.“
Тези редове стоплиха сърцето ми. Макар и кратки, те ме успокоиха. Значи не съм сам и мога да разчитам на другарите си.
Никой не говореше. Всички пушеха. Когато разпределихме цигарите, се разбра, че сме деветнадесет в този карцер на смъртта. Е, отново се бях върнал в блатото и този път бях затънал до шия. Миличките сестрички на добрия Дядо Господ се бяха оказали сестри на дявола. И все пак бях сигурен, че не са ме издали нито ирландката, нито испанката. Боже, каква глупост извърших, като повярвах на монахините. И все пак не бяха те. Може би каруцарят? Два-три пъти проявихме непредпазливост, като заговорихме на френски. Сигурно ни беше чул. Какво значение има всичко това? Ти си тук, и то задълго. Монахините, каруцарят, майката-игуменка — все тая, резултатът е един и същ.
Чувствах се прокълнат в тази гнусна килия, която, изглежда, се наводняваше по два пъти на ден. Беше толкова задушливо, че свалих малко по малко ризата си, панталона си, обувките — и закачих всичко на решетките.
И като си помисля, че за да стигна дотук, бях изминал две хиляди и петстотин километра! Вярно, бе страшно постижение! Кажи, Боже! Ти, дето беше толкова щедър към мен, сега ли намери да ме изоставиш?
