убедите дали в последно време е имало някъде голяма кражба на перли. Аз имам пари, бих могъл да платя за престоя си. Обещавам да не излизам от стаята си до момента, в който лично вие ми позволите да напусна.
Изгледа ме много изпитателно. Като стрела ми мина мисълта, че в момента тя сигурно си казва: „А ако избягаш? Бягал си от затвора, а оттук това е много по-лесно.“
— Ще оставя при вас торбичката с перлите — в нея е цялото ми състояние. Знам, че тук то ще бъде в добри ръце.
— Добре, споразумяхме се. Не е нужно да оставате затворен в стаята. Сутрин и следобед, докато моите дъщери се молят в параклиса, вие можете да се разхождате из градината. Ще се храните в кухнята заедно с персонала.
Излязох от този разпит наполовина поуспокоен. Бях тръгнал да се връщам в стаята си, но ирландката ме дръпна към кухнята. Имаше цяла кана кафе с мляко, съвсем пресен черен хляб и масло. Застанала пред мен, сестрата наблюдаваше как закусвам, без да отрони дума, без дори да седне. Изглеждаше угрижена. Казах й:
— Сестро, благодаря ви за всичко, което направихте за мен.
— Бих искала и още да направя, но оттук нататък нищо не зависи от мен, Анри. — И след тези думи тя излезе от кухнята.
Седнал на прозореца, наблюдавах града, пристанището, морето. Полето около манастира беше добре обработено. Не можех да се освободя от усещането, че ме дебне някаква опасност. Това до такава степен ме притесняваше, че реших да избягам още следващата вечер. Толкова по-зле за перлите — майката- игуменка да ги задържи за себе си или за манастира си, ако иска. Явно ми няма доверие — това е сто на сто. Защото как се получава така, че игуменката на манастира — а това значи много образована жена, при това каталанка, не говори френски? Каква е поуката — още тази вечер трябва да се чупя.
Реших следобед да сляза в градината, за да проверя къде най-лесно мога да прескоча стената. Към един часа почукаха на вратата:
— Слезте да обядвате, Анри.
— Добре, идвам. Благодаря.
Седнах на масата в кухнята и тъкмо бях посегнал към месото и варените картофи, когато вратата се отвори и на прага застанаха четирима полицаи в бели униформи с пушки и пистолети в ръце.
— No te mueve, о te mato! (Ако мръднеш, ще стреляме!).
Сложиха ми белезници. Ирландката изпищя и припадна. Две други сестри я вдигнаха на крака.
— Vamos! (Да тръгваме!) — отсече началникът.
Качи се заедно с мен в стаята ми. На секундата разпердушиниха бохчата ми и веднага намериха тридесет и шестте златни монети от по сто песос, които ми бяха останали. Тръбичката с двете отровни стрели обаче захвърлиха, без дори да я погледнат. Вероятно помислиха, че това са моливи. С нескрито задоволство началникът сложи по джобовете си златните монети. Тръгнахме. В двора ни чакаше разнебитена кола.
Петимата полицаи и аз се натикахме в тази таратайка и тя потегли с пълна скорост, карана от черен като въглен шофьор в полицейска униформа. Бях като смазан и едва ли имах сили да протестирам — опитвах се поне да запазя достойнство. Нямаше смисъл да моля за милост или прошка. Бъди мъж, си повтарях трескаво, и помни, че никога не бива да губиш надежда. Когато дойде време да слизам от колата, вече бях напълно уверен, че ще мога да се държа като мъж, а не като парцал. Явно съм се справил добре, защото първата реплика на офицера, който ни посрещна, беше: „Този французин е явно много закоравял. Не изглежда особено развълнуван от факта, че ни е паднал в ръцете.“ Влязох след него в кабинета му. Свалих шапката си и седнах с бохчата между краката си, без да чакам покана.
— Tu sabes hablar espanol? (Говориш ли испански?)
— Не.
— Повикайте обущаря. — След една-две минути се появи дребно човече със синя престилка и обущарско чукче в ръка.
— Ти ли си французинът, който избяга преди година от Рио Ача?
— Не.
— Лъжеш.
— Не лъжа. Не съм аз французинът, който е избягал преди една година от Рио Ача.
— Свалете му белезниците. Съблечете му сакото и ризата.
Офицерът взе някакъв документ и започна да сверява. Имаше описание на всичките ми татуировки.
— Липсва ти палецът на лявата ръка. Да. За теб става дума.
— Не, не за мен, защото аз избягах не преди една година, а преди седем месеца.
— Все същото.
— За теб може би, но не и за мен.
— Ясно, ти си типичен убиец. Независимо дали са французи, или не, всички убийци (matadores) са еднакви — неукротими. Аз съм заместник-комендант на затвора. Не знам какво ще решат да правят с теб. Засега ще те туря при старите ти приятели.
— Какви приятели?
— Останалите французи, които доведе в Колумбия.
Тръгнах след полицаите, които ме заведоха в една килия с изглед към двора. Всичките ми петима другари седяха там. Разцелувахме се. „Мислехме, че си се измъкнал завинаги, приятелю“, въздъхна Клузио. Матюрет ридаеше като дете — той всъщност си беше дете. Останалите трима също униха. Когато ги видях, силите ми се върнаха.
— Разказвай — втренчиха се в мен те.
— По-късно. Кажете за вас.
— Тук сме от три месеца.
— Добре ли се отнасят с вас?
— Нито добре, нито зле. Чакаме да ни преместят в Баранкиля, откъдето, изглежда, ще ни върнат на френските власти.
— Какви мръсници! А какви са възможностите за бягство?
— Чакай бе! Ти едва пристигаш и вече мислиш да бягаш!
— Какво се чудите? Да не мислите, че ще им се дам! Много ли ви пазят?
— Денем не, но нощем имаме специална охрана.
— Колко са?
— Трима надзиратели.
— Как е кракът ти?
— Добре, дори не куцам.
— Непрекъснато ли ви държат в килията?
— Не, можем да се разхождаме в двора на слънце — два часа сутрин и три следобед.
— Що за стока са колумбийските затворници?
— Някои от тях са като че ли доста опасни. Крадците са колкото убийците.
Същия ден следобед стоях в двора настрани от останалите и си говорех с Клузио, когато ме повикаха. Тръгнах след полицая и той ме отведе в кабинета, където бях и сутринта. Там стоеше комендантът на затвора заедно с онзи, дето вече ме беше разпитвал. В голямо удобно кресло — като за началник, — седеше много тъмен, почти черен мъж. Късите му къдрави коси приличаха на негърските. Беше близо петдесетгодишен, с черни и зли очи. Съвсем късо поддържан мустак увенчаваше плътната горна устна на изразителната, лесно гневяща се уста. Ризата му бе разкопчана, нямаше вратовръзка. На лявата си гръд носеше зелено-бялата панделка на някакъв медал или орден. Обущарят също беше тук.
— Французино, ти беше заловен след седеммесечно бягство. Какво прави през това време?
— Живях при индианците гуахирос.
— Не се подигравай с мен, или ще заповядам да те накажат.
— Истината ви казвам.
— Никой досега не е живял при гуахиросите. Само през тази година убиха повече от двадесет и пет митничари.
