На едно кресло в кабинета седеше, облечен в бяло, господин на около петдесет години, с бяло руси коси и кръгло лице — свежо и розово. Веднага схванах за какво иде реч:
— Вие сте тези, дето твърдят, че съм французин. Аз наистина избягах от френските власти, но всъщност съм си белгиец.
— Ето, виждате ли — каза човечето с мутра на кюре.
— А защо не сте ни предупредили?
— Според мен това вас изобщо не ви засяга, защото аз не съм извършвал никакво престъпление на ваша територия — освен че избягах от един затвор, но това е естественият стремеж на всеки арестуван.
— Bueno, ще ви туря при другарите ви. Но предупреждавам ви, сеньор консул, при първия му опит за бягство го връщам там, откъдето току-що го измъкваме. Водете го при бръснаря, а после при съучастниците му.
— Благодаря ви, господин консул — казах на френски, — благодаря ви много, че си направихте труда за мене…
— Горкият! Колко ли сте страдали в онези отвратителни дупки! Тръгвайте бързо, преди това животно да си е променило мнението. Ще мина отново да ви видя. Със здраве!
Бръснаря го нямаше и ме пратиха направо при приятелите ми. Трябва да съм имал доста странна мутра, защото те непрекъснато повтаряха:
— Ама това ти ли си? Не е възможно! Какво са правили с теб гадовете му с гадове, за да те докарат до това състояние! Говори, кажи нещо! Ослепял ли си? Какво ти е на очите? Защо непрекъснато мигаш?
— Не мога да свикна със светлината. Много ми е светло. Свикнах с тъмнината и сега ми е мъчително. — Седнах с лице към вътрешността на килията. — А, сега е по-добре.
— Вониш страхотно! Дори тялото ти вони на разложено!
Съблякох се чисто гол и те изнесоха парцалите до вратата. Ръцете ми, гърбът ми, бедрата, краката — всичко беше покрито с малки червени следи като тези, които оставят нашенските дървеници, и с ухапвания от рачета, влачени с прилива. Бях отблъскващ и нямах нужда от огледало, за да го разбера. Петимата каторжници, които бяха видели по пътя си немалко ужасии, мълчаха, стреснати от вида ми. Клузио повика един полицай и му каза, че дори в момента да няма бръснар, все пак на двора може да се намери поне вода. Другият отвърна, че трябва да изчакаме, докато ни пуснат за разходка.
Излязох навън съвсем гол. Клузио носеше чистите дрехи, които щях да облека. С помощта на Матюрет се измих с тукашния черен сапун. Колкото повече се търках, толкова повече нечистотия излизаше. Накрая след няколко насапунисвания и изплаквания се почувствувах чист. Стоях да изсъхна около пет минути на слънце и се облякох. Най-после се появи и бръснарят. Искаше да ме остриже гола глава, но аз казах: „Не. Подстрижи ме човешки и ме избръсни. Ще ти платя.“
— Колко?
— Едно песо.
— Ако се постараеш, аз ще ти дам две — намеси се Клузио.
Изкъпан, обръснат, добре подстриган и облечен с чисти дрехи, аз отново почувствах как животът нахлува в мен. Другарите ми не спираха да ме разпитват: „А докъде стигаше водата? А плъховете? А гъсениците? А тинята? А раците? А как събираха лайната? А труповете? Просто така ли си умираха, или се обесваха? Или пък полицията ги «самоубиваше»?“
Въпросите не свършваха и от дългия разговор ми пресъхна устата. В двора имаше един тип, който продаваше кафе. За трите часа, прекарани на слънце, изпих най-малко десет силни кафета, подсладени с „papelon“ — необработена захар. Това кафе ми се стори най-прекрасната напитка на земята. Негърът, с който се гледахме долу в карцера, дойде да ми каже здрасти. Тихичко ми обясни аферата с белгийския консул и майка му. Стиснах му ръката. Беше много горд, че съм се измъкнал благодарение на него. Оттегли се доволен от себе си, като каза: „Утре ще си поговорим пак. За днес беше достатъчно.“
Килията на приятелите ми изглеждаше като палат. Клузио притежаваше собствен хамак — беше го купил с парите си. Накара ме да легна в него. Аз се проснах напреко. Той се учуди, но аз му обясних, че досега просто не е знаел как се използва хамак.
Целите ни дни и дори част от нощите бяха заети с ядене, пиене, сън, игра на карти и дама, разговори на испански с полицаите и колумбийските затворници, за да усъвършенстваме езика… Караха ни да си лягаме още в девет вечерта. Тогава в главата ми нахлуваха всички детайли от бягството — от болницата в Сен Лоран чак до Санта Марта. Спомените прииждаха, редуваха се пред очите ми и призоваваха за продължение на авантюрата. Филмът не можеше да свърши тук. Той трябваше да продължи и щеше да продължи, мамка му! Оставете ме само да си поема дъх и можете със сигурност да очаквате нови епизоди — само ми имайте доверие! Намерих двете си стрелички и две листа от кока — едното съвсем изсъхнало, а другото все още свежо. Взех свежото и започнах да го дъвча. Всички ме изгледаха учудено. Обясних на приятелите си, че от тези листа се прави кокаин.
— Ти шегуваш ли се?
— Ето, опитай.
— Да, наистина, езикът и устните ми изтръпнаха. Продават ли ги тука?
— Не знам. Клузио, откъде намираш мангизи?
— Обмених една сума в Рио Ача и оттогава всички ме имат за богаташ.
— Аз пък имам тридесет и шест златни монети от по сто песос, които стоят у коменданта. Всяка монета сама по себе си струва по триста песос. В близките дни смятам да повдигна този въпрос — казах аз.
— Тия тук са алчни и стиснати. По-добре им предложи да делите.
— Да, това е добра идея.
В неделя поговорих с белгийския консул и белгийския затворник. Затворникът беше злоупотребил с доверието на някаква американска бананова компания. Консулът ми предложи услугите си и защитата си. Подготви документ, с който декларирах, че съм роден в Брюксел от родители белгийци. Разказах му за монахините и перлите. Тъй като беше протестант, той не познаваше нито монахини, нито кюрета. Знаеше се донякъде с епископа. Що се отнася до монетите — посъветва ме да не си ги искам засега. Смяташе, че е много рисковано. Щяха да го предупредят, че заминаваме за Баранкиля двадесет и четири часа преди самото отпътуване, „и тогава ще можете да си изискате парите в мое присъствие — обясни той, — тъй като, доколкото разбрах, имате свидетели, че са ви били отнети.“
— Да.
— Но сега-засега не искайте нищо от него, защото той е в състояние да ви върне обратно в онези отвратителни килии и дори може да накара да ви убият. Вашите монети по сто песос са истинско малко богатство. Всяка от тях струва не триста, както вие си мислите, а петстотин реални песос. Сумата е бая големичка. Така че не дърпайте дявола за опашката. А с перлите въпросът стои другояче. Дайте ми време да поразмисля.
Попитах негъра дали не би искал да избягаме заедно и как според него би трябвало да действаме. Като чу да се говори за бягство, светлата му кожа посивя.
— Умолявам те, човече. Дори не си помисляй. Ако те пипнат, те чака възможно най-ужасната бавна смърт. Ти вече имаш бегла представа за това как изглежда. Чакай да ни пратят другаде, в Баранкиля. Тук всеки опит за бягство е самоубийствен. Мре ли ти се? Тогава стой мирен. В цяла Колумбия няма по-страшни килии от тези, в които лежахме заедно. Защо да рискуваш?
— Да, но тук стените не са прекалено високи, бягството ще бъде сравнително лесно.
— Човече, лесно, или не, не разчитай на мен. Нито ще тръгна с теб, нито дори ще ти помогна. Даже няма повече да разговарям на тази тема. — И той уплашено си тръгна, като вместо довиждане отсече: „Французино, ти не си в ред. Трябва да си напълно откачен, за да имаш подобни идеи тук, в Санта Марта.“
Всеки ден по време на разходка оглеждах колумбийците с големи присъди. Имаха мутри на убийци, но се усещаше, че са ги укротили. Страхът от карцера парализираше всички. Преди четири-пет дни оттам излезе един огромен тип, с цяла глава по-висок от мен, когото наричаха Каймана. Имаше репутация на особено опасен престъпник. Поговорих с него и след три-четири разходки го запитах:
— Caiman, quieres fugarte con migo? (Искаш ли да избягаш с мен?)
Погледна ме като че ли вижда дявола и отвърна:
