клетка, бяхме денонощно изложени пред погледите на всички останали и най-вече на надзирателите. Прекарвахме деня си на двора, голям приблизително двадесет на четиридесет метра, където можехме да стоим от шест сутринта до шест вечерта. Беше ни разрешено да влизаме и излизаме от клетката когато ни скимне. Не ни забраняваха да говорим, да се разхождаме и дори да се храним извън нея.
Два дни след пристигането ни събраха и шестимата в параклиса, където ни очакваха директорът, няколко полицаи и седем-осем фоторепортери.
— Вие ли сте избягали от френската каторга в Гвиана?
— Никога не сме отричали това.
— Какви са престъпленията, заради които сте получили толкова тежки присъди?
— Това няма никакво значение. Важното е, че не сме извършвали нарушения на колумбийска територия и че вашата нация не само ни отказва правото да започнем живота си отначало, но и предоставя полицията си в услуга на френското правителство.
— Колумбийските власти смятат, че не е редно да ви приемат тук.
— Ами чудесно — лично аз и двама от другарите ми и така и така бяхме решили да търсим подслон в друга страна. И тримата бяхме задържани при опит да излезем в открито море, а не да слезем на ваша земя. Напротив, полагахме всички възможни усилия, за да се отдалечим от нея.
— Между другото, французите са почти всички католици като нас — подхвърли представител на католическия вестник.
— Може и да се наричате католици, но съвсем не постъпвате по християнски.
— В какво ни упреквате?
— В това, че помагате на ключарите, които ни преследват. Нещо повече — в момента вие вършите тяхната работа. Лишихте ни от лодката, която ни принадлежеше, и от всички останали вещи, подарени ни от католиците в Кюрасао и по-точно от благородния епископ Иреней дьо Брюн. Не приемаме отказа ви да ни дадете възможност да се преродим. Отгоре на всичко не ни оставяте да продължим сами пътя си към други страни, които може би ще проявят повече доверие към нас. Ето в това ви упрекваме.
— Сърдите се на колумбийците?
— Не на самите колумбийци, а на полицейския и съдебния апарат.
— Какво точно имате предвид?
— Всяка грешка може да бъде поправена при добро желание. Оставете ни да продължим пътя си.
— Ще се опитаме да направим нещо за вас.
Върнахме се обратно в двора и Матюрет каза:
— Е, проумя ли най-после? Този път няма място за илюзии, приятелю! Дълбоко сме загазили и няма да се измъкнем лесно.
— Приятели мои, не зная дали имаме повече шанс, ако действаме заедно, затова нека оттук нататък всеки да постъпва така, както смята за най-правилно. Що се отнася до мен, аз непременно ще се измъкна от прочутия „Осемдесет“.
В четвъртък ме повикаха в параклиса, където ме очакваше около четиридесет и пет годишен добре облечен мъж. Вгледах се в него. Удивително ми заприлича на Луи Дега.
— Ти ли си Папийон?
— Да.
— Аз съм Жозеф, братът на Луи Дега. Прочетох за теб във вестника и дойдох да те посетя.
— Благодаря.
— Виждал ли си брат ми там в каторгата? Познаваш ли го?
Разказах му всичко за Дега до момента на раздялата ни в болницата. Той ми каза, че брат му бил пратен на Островите на спасението — новината за това пристигнала от Марсилия. Можехме да се срещаме в часовете за посещения всеки четвъртък и неделя. Каза, че в Баранкиля живеели дузина французи, дошли тук да си търсят късмета заедно с жените си. Всички те действали като сводници в един от кварталите на града, където двадесетина французойки били заети да поддържат реномето на нашата високоразвита и изискана проституция. Разбирах за какво става дума — мъжете и жените, упражняващи своите стари като света умения и начин на живот, са едни и същи, независимо дали ги срещаш в Кайро или в Ливан, в Англия или Австралия, Буенос Айрес или Каракас, в Сайгон или Бразавил.
Жозеф Дега ми извести нещо важно: френските сводници в Баранкиля били много притеснени. Бояли се, че нашата поява в местния затвор ще разруши спокойствието им и ще нанесе вреда на процъфтяващата им търговия. Ако един или повече от нас успеят да избягат, полицията ще хукне да ги търси първо във френските „домове“, дори беглецът никога да не е помислял да се скрие там. Така собствениците рискуваха доста неприятни разкрития — фалшиви документи, изтекли разрешителни за престой и прочие. Издирванията на бегълците непременно щяха да предизвикат проверки на документите и визите. А някои от жените и дори от мъжете щяха да се сблъскат със сериозни неприятности, ако измамите им бъдеха разкрити.
Ето че бях добре информиран. Братът на Дега добави, че лично той е готов на всичко, за да ми помогне, и че ще идва да ме вижда всеки четвъртък и неделя. Поблагодарих на смелчагата, който впоследствие ми доказа, че е бил напълно искрен в обещанията си. Пак от него научих, че според вестниците, Франция била получила съгласие за екстрадирането ни.
— Е, господа, имам някои новини за вас.
— Казвай! — извикаха останалите петима в хор.
— Първо на първо, място за илюзии няма. Екстрадирането ни е уредено. От Френска Гвиана ще пратят специален кораб, който ще ни върне там, откъдето идваме. Второ, присъствието ни тревожи нашите сънародници, бачкащи тук като сводници. Човекът, който ме посети, е различен. Лично на него не му пука от последствията, но другарите му се боят, че ще си имат неприятности, ако някой от нас избяга.
Ония се разхилиха. Решиха, че се шегувам. „Ама моля ви се, господин Голям Акъл, ще ми разрешите ли да побягна?“ — разлигави се Клузио.
— Стига! Ако се появи някоя курва, да й кажете да не идва повече, ясно ли е?
— Добре.
Както вече казах, в нашия двор живееха стотина колумбийски затворници. Те далеч не бяха загубеняци. Сред тях се намираха истински, и то много добри крадци, умели фалшификатори, гениални мошеници, специалисти по въоръжени нападения, търговци на наркотици и няколко наемни убийци — често срещана в Америките професия, която се усъвършенства с много упоритост и е обикновено в услуга на богаташи, политици и преуспели бандити.
Бяхме шарена компания. Имаше всякакви — от африканско черните сенегалци до златистите мартиниканци, от меденочервени лица с дръпнати очи и гладки виолетово-черни коси до представители на чисто бялата раса. Установявах запознанства, опитвах се да преценя какви са възможностите и волята за бягство на няколко мои избраници. Повечето от тях приличаха на мен — очакваха или вече бяха получили големи присъди и живееха с непрекъсната мисъл за бягство.
По четирите стени на правоъгълния двор минаваше силно осветена нощем пътека, а на четирите ъгъла се издигаше по една кула, в която стоеше часовой. Денонощно бяхме наблюдавани от четиримата часовои върху стената, а в двора при параклиса стоеше още един — пети, невъоръжен. Хранеха ни добре, пък и някои от затворниците продаваха допълнително ядене, кафе и местни плодови сокове — портокал, ананас, папая — все неща, които получаваха отвън. От време на време някой от тези дребни търговци ставаше жертва на удивително ловки въоръжени атаки. Преди да е успял да осъзнае какво става, той се озоваваше със затъкната уста и опрян в гърлото или в слабините нож, готов да се вреже в него при най-малкото движение. Така жертвата се лишаваше от припечеленото само за секунда. Удар с юмрук по тила, преди да му отпушат устата. Свидетели никога нямаше. Понякога ограбеният прибираше стоката си — хлопваше кепенците на „магазина“ си и тръгваше да търси нападателя. Ако го откриеше, следваше бой — обикновено с ножове.
Двама колумбийски крадци дойдоха при мен с предложение. Изслушах ги внимателно. В града според тях имало крадци полицаи. Уговаряли съучастниците си по време на обиколка из поверения им квартал и после правели нападения.
Двамата, изглежда, бяха наясно с нещата и заявиха, че има голяма вероятност през идната седмица именно някой от тези крадци да пази вратата на параклиса. Трябваше чрез посетителя си да си набавя
