колумбийците. Ако го взривя, може би ще се принудят да построят нов, по-хигиеничен затвор.
Разцелувах милите жени, с които се прощавах навеки, и заръчах на Ани:
— Кажете на Жозеф да дойде на посещение в неделя.
В неделя, 22-и, Жозеф се появи.
— Слушай, направи и невъзможното, но в четвъртък някой да ми донесе няколко пръчки динамит, детонатор и фитил. Аз ще си осигуря бормашина и три бургии за пробиване на тухли.
— Какво си намислил, бе?
— Ще взривя стената на затвора посред бял ден. Обещай пет хиляди на онова фалшиво такси. Да ме чака зад улица „Меделин“ всеки ден от осем сутринта до шест вечерта. Ако нищо не стане, ще му броя по петстотин песос на ден, ако успеем — пет хиляди. Един от тукашните колумбийски здравеняци ще ме измъкне на гръб през дупката до таксито и после ще си плюе на петите. Ако фалшивото такси се навие, пращай динамита. Ако не — значи това е краят, свършено е с всяка надежда.
— Разчитай на мен — увери ме Жозеф.
В пет накарах да ме занесат на ръце до параклиса. Обясних, че искам да остана сам, за да се моля. Добре. Пратих да извикат дон Грегорио. Той дойде.
— Ще ме напуснеш само след осем дни, омбре.
— Затуй ви извиках. Дължите ми петнадесет хиляди песос. Бих искал да ги предам на приятеля си преди да замина, за да ги прати на роднините ми. Приемете, моля ви, три хиляди песос като благодарност за това, че винаги сте ме защитавали от посегателствата на войниците. Ще ми направите голяма услуга, ако ми ги дадете сега, заедно с някакви лепенки, за да съединя половинките и да ги дам на приятеля си цели.
— Добре.
Върна се и ми връчи дванадесет хиляди, срязани на две. Три хиляди задържа.
Обратно в носилката повиках колумбиеца, с когото бягахме последния път, в един отдалечен ъгъл. Обясних му намеренията си и го запитах дали би могъл да ме пренесе на гръб двадесет-тридесет метра до таксито. Прие. Дотук всичко вървеше добре. Действах като че ли бях убеден в успеха на Жозеф. В понеделник отрано залегнах в банята и Матюрет (все той буташе носилката ми заедно с Клузио) отиде да търси сержанта, комуто бях дал три хиляди и който така жестоко ме би при предишния опит за бягство.
— Нека поговорим, сержант Лопес.
— Какво искате?
— Искам срещу две хиляди да получа мощна бормашина с три скорости и шест бургии за тухли. Две с половинсантиметров диаметър, две с един сантиметров и две по сантиметър и половина.
— Нямам в себе си пари за такава покупка.
— Ето ви петстотин песос.
— Утре, вторник, в един на обяд, по време на смяната на караула, ще ги получиш. Приготви двете хиляди.
Във вторник, в един, цялата пратка беше пусната в празното кошче за отпадъци на двора, което се почистваше при всяка смяна на караула. Пабло — въпросният як колумбиец, прибра нещата и ги скри.
Четвъртък, 26-и, по времето за посещения — ни вест ни кост от Жозеф. Към края на деня пращат да ме извикат. Стар сбръчкан французин заяви, че идва от името на Жозеф.
— Тук в този хляб е скрито всичко, което си поръчал.
— На ти две хиляди за таксито. По петстотин на ден.
— Шофьорът е стар перуанец, надут като боен петел. Не му се дразни. Чао.
— Чао.
В пакета, в който бяха тикнали хляба, за да не привлича вниманието, имаше още цигари, кибрит, пушена наденица, кренвирши, масло и малко олио. Подарих на надзирателя, който пребъркваше пакета, една кутия цигари, кибрит и два кренвирша.
— Дай и малко хляб — поиска си той.
Само това ми липсваше!
— Хляб си купи сам. На ти пет песос, но този го остави, защото няма да ни стигне на нас шестимата.
Ох, добре се измъкнах. Ама че идея — да му предлагам кренвирши на тоя! Носилката бързо се отдалечи от досадния полицай. Така ме беше стреснал с желанието си да му отчупя хляб, че целият тънех в пот.
— Фойерверките са за утре. Ето, Пабло, тук е всичко необходимо. Дупката трябва да се пробие точно под навеса с куличката. Така ченгето отгоре няма да може да те вижда какво правиш.
— Да, ама ще ме чува.
— Всичко съм обмислил. Сутрин в десет тази част на двора е цялата в сянка. Нека някой от занаятчиите да се захване да изправя лист медна ламарина, като я подпре на стената на няколко метра от нас. Още по- добре, ако са двама. Ще им дадем по пет песос на човек. Намери подходящи хора. Речено — сторено.
— Двама мои приятели ще млатят по ламарината, без да спират. Часовоят няма да може да отличи шума от бургията. Ти обаче застани с носилката така, че да те вижда, и започни да се караш с останалите французи. Така ще ме прикриеш още по-добре.
Дупката беше пробита за един час. Часовоят нищо не разбра благодарение на ударите с чук по медта и на олиото, с което един от помощниците ни непрестанно смазваше бормашината. Натикахме пръчките в дупката, фиксирахме детонатора и оставихме двадесетсантиметров фитил. Прилепихме пръчката с глина. Отдръпнахме се. Ако всичко вървеше добре, експлозията щеше да отвори достатъчно голям процеп. Надзирателят щеше да се срути на земята заедно с будката си, а аз, яхнал Пабло на конче, щях да додрапам до таксито. Клузио и Матюрет щяха да стигнат дотам преди нас, дори да излезеха последни.
Точно преди да подпалим фитила, Пабло предупреди група колумбийци.
— Ако ви се бяга, да знаете, че след няколко секунди в стената ще се отвори дупка.
— Добре стори, защото така полицаите ще хукнат да стрелят по онези, които са зад нас и се виждат по-добре.
Драснахме кибрита. Мощна експлозия разтърси целия квартал. Будката се срути долу барабар с полицая. Стената се разцепи и някои пукнатини бяха толкова широки, че можехме да видим улицата през тях, но нито една не позволяваше да се промуши цял човек. Така и не се отвори достатъчно голям процеп, за да минем, и едва тогава признах пред себе си, че съм загубил. Писано ми беше да се върна обратно в Кайен.
Суматохата, която последва експлозията, беше неописуема. В двора се събраха повече от петдесет полицаи. Дон Грегорио веднага схвана каква е работата.
— Bueno (добре), французино. Този път, надявам се, е последният.
Началникът на гарнизона беше луд от гняв. Все пак не можеше да заповяда побой над ранен човек в носилка и за да спася останалите, високо и ясно заявих, че сам съм направил всичко. Извикаха зидари да поправят пораженията, а в това време стената щеше да се пази от шестима надзиратели в двора, шест пред оградата и шест на улицата. Слава Богу, полицаят, който се срути отгоре, не беше пострадал.
Завръщане в каторгата
Три дни по-късно, на 30 октомври, в единадесет сутринта дванадесет надзиратели от Кайен, облечени в бяло, дойдоха да ни вземат. Преди отпътуването — малка официална церемония. Всеки от нас трябваше да бъде идентифициран. Носеха със себе си антропометрични данни, снимки, отпечатъци и прочие боклуци. След като установиха самоличността ни, френският консул пристъпи да подпише протокола на областния съдия, който беше служебното лице, натоварено да ни предаде на френските власти. Всички присъстващи бяха удивени от другарското отношение на френските надзиратели към нас. Никаква грубост, никакви резки думи. Тримата, които бяха живели по-дълго в каторгата, познаваха част от ченгетата, говореха си с тях и се закачаха като стари другари. Началникът на ескорта комендантът Бурал се разтревожи от състоянието ми, огледа краката ми и заяви, че ще бъда излекуван на борда, защото в екипажа имало и добър санитар.
Това, което най-много ни измъчи по време на пътуването в трюма на старата бракма, беше жегата и оковите, останали в нея от времето на тулонските каторжници. Единствен инцидент — корабчето трябваше да спре в Тринидад, за да натовари въглища, и английският офицер настоя да ни свалят оковите. Изглежда според техните закони се забраняваше оковаването на хора в открито море. Веднага се възползвах от
